Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (5)

4.

Тази сутрин крал Кева беше твърде раздразнителен. Предната вечер бе дочул разговор между майка си и един пратеник на крал Анхег от Черек и раздразнението му се превърна в нравствена дилема. И дума не можеше да става да признае пред майка си, че е подслушвал — и точно затова не можеше да обсъди с нея онова, което бе научил, докато тя самата не повдигнеше този въпрос. От друга страна, нямаше никаква вероятност тя да направи подобно нещо, поради което Кева бе изпаднал в безизходно положение.

Трябва да подчертаем, че Кева всъщност не бе момче, което при нормални обстоятелства би нарушило уединението на майка си. Дълбоко в сърцето си той беше свестен момък, ала същевременно бе и драснианец. А любопитството — поради липса на друга, по-точна дума — е основната характерна черта на всички драснианци. Всеки човек до известна степен е подвластен на любопитството, ала у драснианците тази черта беше добила маниакални размери. Някои дори твърдяха, че именно вроденото им любопитство е превърнало шпионажа в национална индустрия. Други възразяваха с не по-малка пламенност, че шпионирайки поколения наред, драснианците са развили любопитството си и са го превърнали в остър, режещ бръснач. Този дебат наподобяваше безконечния спор за това кое е по-старо — яйцето или кокошката, и беше също толкова безсмислен. В най-ранната си детска възраст Кева се бе промъкнал незабелязано след един от официалните дворцови шпиони и по този начин откри тайния килер зад източната стена на всекидневната на майка си. Той периодично се вмъкваше в този килер, за да следи какво е положението в държавата и да се запознава с всички останали дела, които представляваха интерес за него. В края на краищата той бе кралят и следователно имаше пълно право да се запознае с тази информация. И като шпионираше, си я набавяше сам, и освобождаваше майка си от неприятното задължения да му я предава, нали така?

Разговорът, за който вече стана въпрос, беше свързан с мистериозното изчезване на граф Трелхайм и неговия кораб. Заедно с графа бяха изчезнали още няколко души, включително и синът му Унрак.

Мнозина важни личности смятаха, че Барак, граф Трелхайм, е ненадеждна личност, а спътниците му, изчезвали заедно с него, се ползваха дори с още по-лоша репутация. Алорнските крале бяха обезпокоени от възможностите за истинско бедствие, което Барак и другарите му обезателно щяха да предизвикат, бродейки из моретата.

Фактът, пораждащ загрижеността на младия крал Кева, бе не толкова опасността от различни проблеми, които Барак можеше да предизвика по пътя си; той се ядосваше, че приятелят му Унрак е поканен да участва във всичко това. Несправедливостта бе очевидна и пораждаше остра болка в сърцето му. Кева беше крал и това автоматично го изключваше от всяко начинание, което би могло да мине за опасно, макар че рискът можеше да бъде съвсем незначителен. Всички в двореца правеха дори невъзможното да опазят Кева и от най-малката опасност, ала Кева никак не желаеше сигурността му да бъде чак толкова непоклатима и неприкосновена. Безопасността и сигурността бяха досадни, а Кева беше на такава възраст, когато би направил всичко на света, стига да може да се отърве от скуката.

В тази зимна сутрин той беше облечен изцяло в червено и се разхождаше из мраморните коридори на палата в Боктор. Спря пред един голям гоблен и се престори, че го разглежда съсредоточено. След това, до голяма степен сигурен, че никой не го наблюдава — все пак в края на краищата се намираше в кралство Драсния — отмести гоблена и се пъхна в килера, за който вече споменахме.

Майка му разговаряше с красавицата Вела и с Ярблек — окъсания съдружник на принц Келдар. Вела винаги изнервяше крал Кева — събуждаше у него странни чувства, с които той все още не беше готов да се справи, и затова Кева обикновено я избягваше. От друга страна, Ярблек беше забавен — ръсеше безброй ругатни, чието значение би трябвало да бъде неизвестно на младия крал.

— Скоро ще се покажат отнякъде — разпалено уверяваше Ярблек майка му. — На Барак просто му е доскучало, това е всичко.

— Нямаше да съм толкова загрижена, ако отегчението бе засегнало само него — отвърна кралица Порен. — Но фактът, че скуката придобива епидемични размери, ме кара да се безпокоя. Спътниците на Барак не са най-уравновесените хора на света.

— Познавам ги — изсумтя Ярблек. — Може би имаш право. — Известно време той крачи напред-назад из стаята. — Ще накарам нашите хора да ги потърсят тук-там.

— Ярблек, аз разполагам с най-силната разузнавателна служба на света.

— Може би наистина е така, Порен, но Силк и аз имаме повече хора от теб, освен това сме отворили представителства и складове на места, за които Джевълин дори не е чувал. — Той погледна Вела и я попита: — Искаш ли да се върнеш в Гар ог Надрак с мен?

— През зимата ли? — възрази Порен.

— Просто ще обличаме повече дрехи от обикновено. — Ярблек сви рамене.

— И какво ще правиш там? — поинтересува се Вела. — Хич не ми се ще цял ден да седя и да слушам как обсъждаш разни сделки.

— Мислех да отидем в Яр Надрак. Хората на Джевълин, изглежда, не са постигнали кой знае какви успехи и все още не знаят какво е наумил крал Дроста. — Търговецът замълча и се вгледа замислено в кралица Порен. — Освен ако напоследък не са се добрали до нещо, за което още не съм чувал.

— Нима бих скрила някаква информация от теб? — попита кралицата с престорена невинност.

— Вероятно да. Ако си научила нещо, Порен, сподели го с мен. Не ми се ще да предприема това дълго пътешествие, без да има защо, пък и Яр Надрак е ужасно място през зимата.

— Все още няма нищо — отвърна сериозно тя.

Ярблек изсумтя.

— Така си и мислех. Драснианците приличат прекалено много на драснианци, за да се движат в Яр Надрак, без да привличат вниманието на хората. — Търговецът пак погледна Вела. — Е?

— Защо пък не? — съгласи се тя. — Не го приемай лично, Порен, но този твой план да ме превърнеш в изискана дама започна да ми мъти главата, мислите ми се объркаха. Можеш ли да повярваш — вчера излязох от стаята си само с една кама. Мисля, че имам нужда от свеж въздух и вкисната бира — така умът ми ще се избистри от само себе си.

Майката на Кева въздъхна.

— Опитай се да не забравиш всичко, на което те научих, Вела.

— О, имам много добра памет и мога да различа Боктор от Яр Надрак. Преди всичко в Боктор въздухът мирише по-хубаво.

— След колко време ще се върнеш? — обърна се Порен към дългокракия Ярблек.

— Може би след около месец, или два. Смятам, че трябва да се придвижим до Яр Надрак по някой от обиколните пътища. Не бих желал Дроста да научи, че пристигам в земите му.

— Добре тогава — съгласи се кралицата, след това й хрумна някаква мисъл и тя добави: — И още нещо, Ярблек — то е последната ми препоръка към теб.

— Да?

— Много съм привързана към Вела. Не прави грешката да я продадеш в Гар ог Надрак. Много ще се разсърдя, ако го направиш.

— Че кой ли пък ще я купи? — отвърна търговецът и се ухили, ала веднага стана сериозен, като забеляза как ръката на Вела посяга към дръжката на едната от многото й ками.

 

 

Вечната Салмисра погледна с отвращение към своя главен евнух Алдис. Освен че беше некадърен, Алдис бе и немарлив по отношение на външния си вид. Блестящата му във всички цветове на дъгата роба беше изцапана с множество петна от храна, а черепът и лицето му не бяха бръснати скоро и по тях се виждаха наболи остри косми. Той никога не бе постигал нещо повече освен това да се възползва от няколко удобни случая през целия си живот, заключи кралицата змия. След като бе заел поста главен евнух и се чувстваше сравнително сигурен за позициите си, Алдис се бе отдал на пълна поквара. Поглъщаше главозамайващи количества от най-гибелните опиати в Нийса и често се явяваше пред нея с празен поглед, тътрейки крака като сомнамбул. Къпеше се рядко и комбинацията от климата в Стис Тар и различните упойващи вещества, които употребяваше, караха тялото му да излъчва отвратителна миризма на гнило, подобна на вонята в кланица. И тъй като кралицата змия опитваше какъв е въздухът с език, тя не само усещаше миризмата на главния евнух, но и чувстваше вкуса му.

Той се просна на каменния под пред нея и започна да дърдори доклада си за някакъв маловажен проблем с хленчещ, носов глас. Нищожни проблеми изпълваха всекидневието на главния евнух. Той бе отдал цялото си същество на дребни случки и събития, понеже истински важните неща надхвърляха неговите възможности. Алдис проявяваше безсмислената съсредоточеност на човек с крайно ограничени дарби, не бе в състояние да оцени липсата на тежест в баналните теми и ги представяше като събития с епохално значение. Салмисра подозираше, че той дори не забелязва нещата, които би трябвало да привлекат цялото му внимание.

— Достатъчно, Алдис — каза тя със съскащ шепот. Спираловидните извивки на тялото й се раздвижиха неспокойно на трона, който наподобяваше огромно легло.

— Но, кралице — възрази евнухът — очевидно комбинацията от десетки опиати, които бе погълнал след закуска, го правеха смел. — Решаването на този проблем не търпи никакво отлагане.

— За теб може би е така, но мен той никак не ме интересува. Плати на някой наемен убиец да отреже главата на сатрапа и приключи с този въпрос.

Алдис я зяпна, изпаднал в пълно вцепенение.

— Но… но, вечна Салмисра! — изпищя ужасено той. — Сатрапът е от жизненоважно значение за сигурността на нийсанската нация.

— Сатрапът в Нийса е дребен хитрец, който те подкупва, за да запази службата си. Не изпълнява абсолютно никакви функции. Унищожи го и ми донеси отрязаната му глава в знак на своята преданост и покорство пред мен.

— Г… гла… главата му ли казахте?

— Това е част от тялото му, където се намират очите, Алдис — изсъска саркастично кралицата. — Внимавай да не сбъркаш и вместо главата да ми донесеш някой негов крак. Сега изчезвай.

Той заситни несигурно към вратата, като коленичеше на всеки две-три крачки.

— О, Алдис — добави тя. — И никога вече не влизай в тронната зала, ако преди това не си се изкъпал.

Евнухът я зяпна с отворена уста, неспособен да схване значението на думите й.

— Вониш, Алдис. Призлява ми от отвратителната ти миризма. А сега незабавно се махай оттук!

Главният евнух избяга разтреперан.

— О, мой Сади! — въздъхна тихо кралицата змия. — Къде си? Защо ме изостави?

 

 

Ургит, кралят на Ктхол Мургос, облечен в тесни сини панталони и жакет, седеше на трона си в палата Дроджим. Дълбоко в себе си Джевълин подозираше, че новата съпруга на Ургит е причината за промяната в облеклото и поведението на краля. Изглежда, Ургит не понасяше добре напрежението на семейния живот. Изражението му беше леко объркано, сякаш в живота му бе нахлуло нещо твърде шокиращо.

— Това е оценката ни за положението в настоящия момент, ваше величество — завърши доклада си Джевълин. — Кал Закат е намалил до такава степен броя на войските си тук, че бихте могли с лекота да ги изтласкате в морето.

— Лесно е да изречете такива думи, маркграф Кендон — отвърна Ургит и в гласа му се промъкнаха раздразнени нотки. — Ала не виждам вие, алорните, да ангажирате собствените си сили, за да подпомогнете изпълнението на подобен план.

— Ваше величество повдига особено деликатен въпрос — подхвана Джевълин. — Макар че се споразумяхме от самото начало, че в императора на Малореа виждаме своя общ враг, вековете, изпълнени с враждебност между алорни и мурги, не могат да бъдат заличени за една нощ. Наистина ли желаете флота на Черек недалеч от собствените ви брегове или цяло море от алгарски конници в равнините Ктан и Хага? Алорнските крале и кралица Порен със сигурност ще издадат съответните заповеди, ала командирите на полкове на бойното поле разполагат с редица начини да изопачават получените инструкции, действайки съобразно собствените си виждания. Вашите генерали мурги също биха могли да предпочетат да изтълкуват погрешно собствените ви заповеди, щом видят орда алорни, връхлитащи към тях.

— Истината е такава, нали? — отстъпи Ургит. — В такъв случай какво ще кажете за толнедранските легиони? Между Толнедра и Ктхол Мургос винаги са съществували добри отношения.

Джевълин се изкашля деликатно и се огледа, давайки ясно да се разбере, че се опасява от присъствие на нежелани слушатели. Знаеше, че сега трябва да действа с особено внимание. Оказа се, че Ургит е далеч по-проницателен, отколкото бяха очаквали. Всъщност в определени моменти кралят на мургите бе хлъзгав като змиорка и изглежда, инстинктивно усещаше в каква посока се движат мислите в добре тренирания драсниански ум на Джевълин.

— Надявам се, че това няма да излезе от тази зала, ваше величество? — почти прошепна той.

— Имате думата ми, маркграф Кендон — също тъй шепнешком отвърна Ургит. — Макар че всеки, който приеме думата на мург за чиста монета — освен това аз съм и от династията Урга, — не премисля добре ходовете си. Мургите са пословични с това, че на тях не може да се разчита. А всички представители на династията Урга са истински безумци, нали знаете това?

Джевълин задъвка нокътя си. Изпитваше силни подозрения, че са го надхитрили.

— Получихме твърде обезпокоителна информация от Тол Хонет.

— О?

— Знаете какви са толнедранците — винаги дебнат да се възползват от всяка възможност, изпречила се на пътя им.

— О, наистина е така! — Ургит се засмя. — Сред най-милите спомени от детството ми са тези от времето, когато Таур Ургас — покойният неоплакан мой баща — започваше да дъвче мебелите, щом получеше последното предложение от Ран Боруни.

— Забележете, ваше величество — продължи Джевълин, — не ви навеждам на мисълта, че самият император Варана е свързан по някакъв начин с това, ала известен брой благородници с ключови позиции в двора на Толнедра са поддържали контакти с Мал Зет.

— Това е обезпокоително, нали? Но Варана контролира легионите. Докато той е срещу Закат, нашата сигурност не е застрашена.

— Вярно е — докато Варана е жив.

— Нима предполагате, че е възможен преврат?

— Такива неща се случват, ваше величество. Собственото ви кралство дава изобилни доказателства за това. Великите династии в северна Толнедра са все още вбесени от начина, по който боруните и анадилите се обединиха срещу тях и издигнаха Варана на императорския трон. Ако нещо се случи на Варана и на трона се качи представител на династията Вордю, Хонет или Хорбит, всичките уверения не струват и пукната пара. Съюз между Мал Зет и Тол Хонет би се превърнал в катастрофа и за мургите, и за алорните. Освен това в случай, че този съюз бъде запазен в тайна, а толнедранските легиони са тук, в Ктхол Мургос, и внезапно получат заповед да се обърнат срещу вас, вие, ваше величество, ще бъдете притиснат между армията на толнедранците и тази на малореанците. Това не е моята представа за приятно прекарано лято.

Ургит потрепера.

— При тези обстоятелства, ваше величество — продължи Джевълин, — аз бих ви посъветвал да поемете следния курс. — Началникът на драснианското разузнаване започна да отбелязва главните моменти на пръсти. — Първо: тук, в Ктхол Мургос, има малореански войски, чийто брой е драстично намален. Второ: алорнска военна сила на територията на вашето кралство нито е необходима, нито присъствието й е препоръчително. Вие разполагате с достатъчно голяма военна сила, за да изтласкате малореанците извън кралството си, а и двете страни биха постъпили зле, ако рискуват и допуснат случайни сблъсъци между вашия народ и народите на алорнските крале. Трето: твърде неясното политическо положение в Толнедра прави изключително рисковано довеждането на толнедранските легиони тук.

— Почакайте малко, Кендон — възрази Ургит. — Вие дойдохте при мен в Рак Урга, предлагайки ми бляскави приказки за съюзи и общи интереси, ала сега, когато е време да изведем войските на бойното поле, се отдръпвате. Защо губите времето ми?

— Положението се промени, откакто започнахме преговорите, ваше величество — отговори Джевълин. — Не очаквахме, че малореанците ще изтеглят толкова голяма част от войските си, и не предвиждахме политическа нестабилност в Толнедра.

— В такъв случай какво ще получа аз от всичко това?

— Какво би сторил Кал Закат, щом научи, че сте поели на поход срещу неговите крепости?

— Ще изпрати цялата си воняща армия в Ктхол Мургос.

— Използвайки флотата на Черек? — подхвърли Джевълин. — Закат опита това след Тул Марду, помните ли? Крал Анхег и неговите неустрашими воини потопиха по-голямата част от корабите му и удавиха цели полкове от неговите войски.

— Да, така е — замислено каза Ургит. — Мислите ли, че Анхег би се съгласил да блокира източния бряг, за да попречи на армията на Закат да се завърне?

— Мисля, че ще го направи с радост. Череките изпитват направо момчешко удоволствие да потопяват чужди кораби.

— Ала ще му трябват карти, за да заобиколи южната част на Ктхол Мургос — все така замислено каза Ургит.

Джевълин се изкашля.

— Всъщност… всъщност ние вече разполагаме с тях, ваше величество.

Ургит удари с юмрук по облегалката на трона.

— По дяволите, Кендон! Вие сте тук в качеството си на посланик, а не на шпионин!

— Просто упражнявам уменията си, ваше величество — отговори любезно Джевълин. — Като допълнение към черекската флота в Морето на Изтока ние сме готови да разположим алгарска кавалерия и драсниански копиеносци по северната и западната граница на Госка и северозападната граница на Агара. Това ще прекъсне по решителен начин пътищата за бягство на малореанците, притиснати в капан в Ктхол Мургос, ще блокира любимия път, откъдето Кал Закат осъществява набезите си — през Мишрак ак Тул, освен това ще върже ръцете на толнедранските легиони, в случай че бъде сключен съюз между Тол Хонет и Мал Зет. По такъв начин всеки ще защитава своята собствена територия, а череките няма да допуснат малореанците на континента — по такъв начин ние ще можем да уредим всичко помежду си и ще останем удовлетворени от това.

— Ала по този начин Ктхол Мургос остава напълно изолиран — изтъкна Ургит факта, който Джевълин се надяваше, че е прикрил с обширното си изложение. — Аз изцеждам всичките жизнени сили на кралството си, за да извадя вместо вас кестените от огъня, след това алорните, толнедранците, арендите и сендарите са свободни да предприемат боен поход, елиминирайки присъствието на ангараките на западния континент.

— Но надраките и тулите са ваши съюзници, ваше величество.

— Нека направим размяна — сухо каза Ургит. — Дайте ми арендите и риванците, а пък аз е радост ще ви дам тулите и надраките.

— Мисля, че е време да се свържа с правителството на своето кралство по тези въпроси, ваше величество. Вече превиших твърде много пълномощията си. Необходимо е да получа инструкции от Боктор.

— Предайте моята дълбока почит на Порен — каза Ургит. — Съобщете й, че се присъединявам към нейните благопожелание за благоденствието на нашия общ роднина.

Джевълин напусна тронната зала далеч по-малко сигурен в себе си, отколкото беше дошъл.

 

 

Тази сутрин Детето на Мрака беше счупило всички огледала в покоите си в храма на гролимите в Баласа. Сега и лицето й бе засегнато. Тя бе забелязала въртящите се светлинки под кожата на бузите и челото и бе счупила огледалото, разкрило й този факт — а след това и всички останали. После се взря с ужас в дълбоката рана, зейнала на дланта й. Светлините бяха проникнали дори в кръвта й. Спомни си с горчивина дивата радост, изпълнила цялото й същество, когато за пръв път бе прочела пророческите слова: „Запомнете: Детето на Мрака ще се въздигне над всички други и ще бъде възхвалявано от светлината на звездите.“ Ала светлината на звездите не беше ореол или бляскаво сияние, обгръщащо цялото й тяло. Тази светлина беше бавно пълзяща болест.

Ала не само въртящите се светлинки бяха започнали да поглъщат тялото й. Все повече и повече мислите й, спомените й, дори мечтите не й принадлежаха. Зандрамас непрекъснато се събуждаше със страховит писък, защо я преследваше един и същ сън. Струваше й се, че виси безтегловна, безразлична сред някаква невъобразима празнота, наблюдавайки всичко наоколо, без да изпитва никаква загриженост, като гигантска звезда, която се върти и продължава несигурно по своя път, става все по-голяма и по-червена, приближавайки се безвъзвратно към неминуемата си гибел. След това безтегловното безполово съзнание, носещо се в празното пространство, за миг почувства необясним интерес, изместен от нарастваща тревога. Не трябваше да стане така. Това не бе посочено в пророчеството. И изведнъж се случи нещо страшно. Гигантската червена звезда избухна на място, където не биваше да има експлозия; и понеже тя бе експлодирала не там, където трябва, други звезди бяха увлечени в страховитата катастрофа. Огромна, разширяваща се топка от горяща енергия се разля като страховита колосална вълна, поглъщайки едно след друго десетки слънца, докато цялата галактика не изчезна в пламтящата й паст.

Съзнанието в празното пространство почувства мъчителен, нетърпим тласък в себе си, галактиката избухна и за миг сякаш се раздели и продължи да съществува едновременно на две различни места. Тя вече не беше едно единно цяло.

„Не трябва да бъде така!“ — изрече съзнанието с глас, който обикновените смъртни не можеха да чуят.

„Наистина не трябва“ — отговори друг неведом глас.

В този момент Зандрамас се събуждаше ужасена, скачаше в леглото си и надаваше див писък всяка нощ — долавяше чуждо присъствие там, където по-рано винаги бе царя ла съвършената самота на вечната единна и неоспорима власт.

Детето на Мрака се опита да прогони тези мисли — или може би спомени — далеч от съзнанието си. Някой почука на вратата и тя сложи качулката на робата си, за да скрие лицето си.

— Да?

Вратата се отвори и влезе върховният жрец на храма.

— Нарадас тръгна, свята магьоснице — доложи той. — Поискахте да ви съобщим, когато това стане.

— Добре — отвърна тя с безразличие.

— От запад пристигна пратеник — продължи върховният жрец. — Донесе вест, че някакъв западен гролим — йерарх — е слязъл на сушата на пустия западен бряг на Финда и сега се придвижва към Кел, прекосявайки Даласия.

Зандрамас почувства едва доловим прилив на задоволство.

— Добре дошъл в Малореа, Агачак — почти измърка тя. — Отдавна те чаках.

 

 

В южната част на остров Веркат сутринта беше мъглива, ала Гарт беше опитен рибар и познаваше капризите на крайбрежните води. Той излезе в морето призори, управлявайки лодката си по-скоро по усет. От време на време преставаше да гребе, изтегляше мрежата и изсипваше мятащата се сребриста риба в големия сандък до краката си. След това отново хвърляше мрежата и продължаваше да гребе, докато рибата, която се бе хванала, не започнеше да тежи и да подскача зад него.

Тази сутрин беше подходяща за риболов. Гарт нямаше нищо против мъглата. Той знаеше, че в морето са излезли и други лодки, ала мъглата създаваше илюзията, че е съвсем сам, и това му харесваше.

Едва забележима промяна в силата на течението тласна лодката му напред и му послужи като предупреждение. Той бързо отпусна веслата, наведе се напред и започна да дрънчи с камбаната, прикрепена на носа — така щеше да обяви на приближаващия се кораб, че е тук, съвсем наблизо.

А след това го видя. Корабът не приличаше на никой друг, който бе виждал. Беше дълъг, голям и тесен. Високият му бушприт беше украсен с пищна дърворезба. Десетки весла, съскащи под водата, го караха да се движи леко и бързо. Нямаше как да сбърка какво е предназначението на този плавателен съд. Гарт започна да трепери и не престана, докато зловещият кораб се плъзгаше с лекота край лодката му.

Един огромен мъж с червена брада, който се подпираше на парапета, подвикна на Гарт:

— Как върви риболовът?

— Горе-долу — отвърна предпазливо рибарят. Хич не му се щеше кораб с толкова многоброен екипаж да хвърли котва тук и да измъкне неговата риба с огромните си мрежи.

— Стигнали ли сме до южния бряг на остров Веркат? — попита го червенобрадият гигант.

Гарт подуши въздуха и усети почти недоловимата миризма на суша.

— Почти сте го отминали — отвърна му той. — Ей там брегът завива на североизток.

Друг мъж, облечен в бляскава броня, се присъедини към гиганта с червената брада край парапета. Имаше черна къдрава коса и стискаше шлема си под мишница.

— Познанията ти за тези води са наистина забележителни и дълбоко ме удивляват, приятелю — обърна се той към рибаря. — Готовността и лекотата, с които ги споделяш с останалите люде, е най-красноречив белег за забележителната ти любезност. Би ли могъл случайно да ни дадеш безценен съвет кой е най-краткият път до Малореа?

— Зависи точно къде в Малореа искате да отидете — отговори Гарт, малко притеснен от натруфената му реч.

— До най-близкото пристанище там — отговори мъжът с червената брада.

Гарт присви очи, опитвайки се да си припомни подробностите от географската карта, която беше върху една лавица в дома му.

— Това е Дал Зебра в югозападна Даласия — каза той. — Ако бях на ваше място, щях да продължа на изток около десет-двадесет левги, а след това щях да взема курс на североизток.

— А според теб колко време би ни отнело пътуването до онова пристанище, което спомена, приятелю? — попита мъжът с бронята.

Гарт огледа с присвити очи кораба на непознатите и отвърна:

— Зависи колко бързо се движите. Разстоянието дотам е около триста и петдесет левги, ала трябва да навлезете отново навътре в морето, за да избегнете Туримския риф. Казвали са ми, че е много опасно, ако някой опита да премине направо през него.

— Може пък ние да се окажем първите, справили се без драскотина с плаването през този риф, милорд — рече весело мъжът в доспехите на своя приятел.

Гигантът въздъхна и скри очите си с огромната си длан.

— Не, Мандорален — отвърна той с тъжен глас. — Ако разцепим дъното на моя кораб в онзи риф, трябва да плуваме, докато стигнем целта си, а пък ти не си облечен по подходящ начин за това.

Огромният кораб започна да се отдалечава в мъглата.

— Що за плавателен съд е това? — извика Гарт след него.

— Черекски боен кораб — гордо изрева мъжът с червената брада. — Най-големият, пускан някога на вода в целия свят.

— А как се казва? — извика Гарт, присвил ръце като фуния.

— „Морска птица“ — долетя отговорът и корабът изчезна в мъглата като привидение.