Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (26)

25.

Внезапно възцарилата се в пещерата тишина беше странна и зловеща. Гарион стана и помогна на Се’Недра да се изправи.

— Добре ли си? — попита я тихо той. Малката кралица кимна разсеяно. Цялото й внимание беше съсредоточено върху малкия им син, по лицето й се четеше тревога. Гарион се огледа и попита по-високо: — Добре ли са всички?

— Свърши ли вече това земетресение? — обади се Силк, който все още прикриваше Велвет с тялото си.

— Отмина, Келдар — отвърна Ерионд. После младият бог се обърна към Гарион и тържествено му подаде Кълбото.

— Не трябва ли да ти го задържиш? — попита кралят на Рива. — Мислех, че…

— Не, Гарион, ти си оставаш Пазителят на Кълбото.

Гарион не можеше да си обясни защо, ала това го накара да се почувства по-добре. Дори в разгара на колосалните събития, случили се преди секунди, Гарион все още изпитваше болезнено чувство на празнота и мъчителна загуба. Досега беше убеден, че ще се наложи да върне камъка на Ерионд. Алчността не беше част от същността му, ала през годините бе започнал да приема Кълбото по-скоро като приятел, отколкото като вещ.

— Не може ли да напуснем това място? — попита Кайрадис с глас, изпълнен с безкрайна тъга. — Трябва да се погрижа за своя скъп приятел.

Дурник докосна нежно рамото й, след това всички заедно тръгнаха към изхода на разбитата пещера.

Навън беше по-светло и от най-светлия ден, но мощното сияние, проникнало дори в мрачната пещера, беше отслабнало и вече не ги заслепяваше. Гарион се огледа. Въпреки че часът от денонощието беше различен, той изпита чувството, че вече му се е случвало подобно нещо. Гръмотевичната буря, вилняла над Мястото, което вече не съществува, вече бе утихнала. Облаците полека се отдръпваха от небето, а ураганният вятър, помитал яростно рифа по време на битката им с дракона и демона Морджа, се бе превърнал в лек бриз. След смъртта на Торак в Ктхол Мишрак Гарион бе изпитал чувството, че става свидетел на зората на първия ден от историята на света. Сега беше обяд — при това бяха отминали много години, — ала кралят на Рива мислеше, че преживява горещото пладне на същия този пръв ден. Онова, което беше започнато в Ктхол Мишрак, бе стигнало своя завършек сега. Всичко бе приключило и той почувства огромно облекчение. Освен това му се струваше, че е настроен твърде лекомислено. Физическата и емоционална енергия, която бе изразходвал от онова паметно утро насам, започваше да се отразява на състоянието му. Умората го бе притиснала в лепкавата си прегръдка както мъглата, стелеща се над морето — всъщност Гарион чувстваше, че се намира на ръба на изтощението. Сега най-много му се искаше да свали доспехите, ала мисълта за усилията, които щеше да му коства това, го накара да потръпне. Накрая се задоволи да свали шлема от главата си и отново огледа лицата на своите приятели.

Както личеше по всичко, Геран можеше да ходи сам, ала Се’Недра държеше да го носи на ръце и притискаше бузата си до неговата; все пак от време на време се откъсваше от детето си само за миг — колкото да го целуне. Геран очевидно нямаше нищо напротив.

Закат бе обвил с ръка раменете на пророчицата от Кел и от изражението му ставаше ясно, че едва ли някога възнамерява да я пусне. Гарион си припомни с усмивка как през първите дни, след като й бе признал любовта си, Се’Недра се притискаше към него, получавайки подобна прегръдка. Превит от умора, той се отправи към мястото, където стоеше Ерионд. Погледът на младия бог беше устремен към окъпаните в слънце вълни.

— Мога ли да те попитам нещо? — обърна се той към младежа.

— Разбира се, Гарион.

Гарион погледна многозначително към Закат и Кайрадис.

— Така ли трябва да се подредят нещата? — попита той. — Искам да кажа, когато е бил млад, Закат загубил много скъп за него човек — ако сега се случи същото и с Кайрадис, едва ли би могъл да го преживее. Не искам да стане така с него.

— Не се тревожи, Гарион — усмихна се Ерионд. — Нищо на света не би могло да раздели тези двамата. Така е предначертано в книгата на звездите.

— Чудесно! Те знаят ли това?

— Кайрадис го знае. След време ще го каже и на Закат.

— Значи тя все още е пророчица?

— Не. Тази част от живота й приключи в мига, когато Поулгара свали превръзката от очите й. Ала Кайрадис неведнъж е поглеждала в бъдещето, при това има чудесна памет.

Гарион се замисли за миг, после отвори широко очи и попита невярващо:

— Нима се опитваш да ми казваш, че съдбата на цялата вселена е зависела от решението на едно обикновено простосмъртно човешко същество?

— Не бих нарекъл Кайрадис обикновена простосмъртна. Още от най-ранното си детство тя се е готвила за своята задача. Все пак до известна степен ти имаш право, Гарион. Изборът трябваше да бъде направен от човешко същество, и то без чужда помощ. Дори собственият народ на Кайрадис не би могъл да й помогне в онзи миг.

Гарион потрепери.

— Сигурно й е било ужасяващо тежко. Навярно се е чувствала безкрайно самотна.

— Тя наистина беше самотна, но винаги става така с хората, на които е съдено да направят подобен избор.

— Нима решението, което взе Кайрадис, бе съвсем произволно?

— Не. Тя не избираше просто между мен и твоя син. Пророчицата от Кел направи своя избор между Мрака и Светлината.

— В такъв случай не виждам кое е било толкова трудно. Нали всеки би предпочел светлината пред мрака!

— За мен или за теб наистина е така, но пророците винаги са знаели, че светлината и мракът са просто двете страни на единното цяло. Ако бях на твое място не бих се тревожил толкова за Закат и Кайрадис, Гарион — завърши Ерионд, връщайки се към онова, което бе предизвикало техния разговор. После младият бог почука с пръст челото си и продължи: — Нашият общ приятел тук се е постарал да подреди бъдещето им. Закат ще бъде особено важна фигура почти до края на живота си — нашият приятел много добре умее да поощрява хората да вършат правилните неща — дори ако се налага да ги възнаграждава предварително.

— Като Релг и Тайба?

— Всъщност точно като теб и Се’Недра. Или като Поулгара и Дурник.

— Можеш ли да ми кажеш какво точно трябва да направи Закат? За какво ти е необходим той?

— Той ще завърши онова, което започна ти.

— Защо, аз не се ли справях добре?

— Разбира се, че се справяше, но ти не си ангарак. Мисля, че след време сам ще разбереш защо е така. Не смятам, че е прекалено сложно.

Изведнъж в съзнанието на Гарион се появи интересна мисъл и той веднага разбра, че тя е съвършено правилна.

— Ти си знаел още в самото начало, нали? Искам да кажа, че ти е било известно кой си всъщност?

— Знаех, че съществува такава възможност, ала никой не знаеше дали тя ще се превърне в действителност, преди Кайрадис да направи своя избор. — Ерионд погледна останалите приятели на Гарион, които се бяха събрали около тялото на Тот, завладени от тъга. — Мисля, че те имат нужда от нас — рече той.

Лицето на Тот беше спокойно, ръцете му, кръстосани върху гърдите, покриваха раната, нанесена от Ктрек Гору, когато Морджа бе отнел живота на немия гигант. Кайрадис стоеше в прегръдката на Закат, а очите бяха отново пълни със сълзи.

— Сигурен ли си, че постъпваме правилно? — обърна се Белдин към Дурник.

— Да — отвърна простичко ковачът. — Нали виждаш, че…

— Не бива да ми обясняваш, Дурник — прекъсна го гърбавият магьосник. — Просто исках да разбера дали си сигурен. Хайде да направим носилка. Така е по-достойно и ще проявим нужното уважение. — Белдин направи рязко движение с ръка и след миг край тялото на Тот се появиха два прави гладки пръта и намотано в кръг въже. Двамата внимателно завързаха прътите един за друг и носилката беше готова. След това поставиха тялото на немия гигант върху нея.

— Белгарат — рече Белдин, — Гарион, елате да помогнете.

Макар че всеки един от четиримата вълшебници можеше да пренесе по въздуха тялото на Тот в пещерата, те предпочетоха да го занесат на ръце до последния му дом, изпълнявайки церемония, стара като самия свят.

Тъй като експлозията, предизвикана от Сардиона, беше разрушила тавана на пещерата, сега лъчите на слънцето изпълваха пространството, което по-рано тънеше в мрак. Кайрадис трепна, когато отново видя олтара на Торак, върху който неотдавна лежеше Сардионът.

— Изглежда толкова грозен и мрачен — горчиво каза тя.

— Никак не е красив, нали? — намеси се Се’Недра с критичен тон и отправи поглед към Ерионд. — Не мислиш ли, че можем…

— Разбира се! — съгласи се той. Необходим бе само един поглед на Ерионд и грубо оформеният каменен олтар се превърна в гладък саркофаг от снежнобял мрамор.

— Така е много по-добре — каза малката кралица. — Благодаря ти!

— Той беше и мой приятел, Се’Недра — отвърна младият бог.

Погребението не приличаше на официалните церемонии, организирани в дворците. Гарион и неговите приятели просто наобиколиха саркофага, за да погледат за последен път своя мъртъв другар. В тясното пространство на пещерата бе съсредоточена толкова голяма сила, че Гарион не беше сигурен кой сътвори първото цвете. Нежни пипала, подобни на бръшлян, обвиха стените, ала за разлика от обикновения бръшлян, бяха обсипани с ароматни цветове. Кралят на Рива едва успя да си поеме дъх и подът се покри с плътен слой сочен зелен мъх. Множество великолепни цветове отвориха нежни чашки по саркофага. Кайрадис се приближи и постави една бяла роза, която бе направила Поледра, върху гърдите на заспалия вечен сън гигант. После целуна студеното лице на спътника си и въздъхна:

— Цветовете ще повехнат твърде скоро.

— Грешиш, Кайрадис — тихо каза Ерионд. — Ще останат свежи до края на дните на нашата вселена.

— Благодаря ти, боже на ангараките — отвърна тя, преизпълнена с благодарност.

Дурник и Белдин се оттеглиха в ъгъла край езерцето да поговорят на спокойствие. После и двамата вдигнаха поглед към отвора в покрива на пещерата и след миг той беше покрит със сияещ кварц, пречупващ лъчите на светлината в безброй цветни дъги.

— Време е да тръгваме, Кайрадис — рече Поулгара на слабичкото момиче. — Направихме всичко, което бе по силите ни тук. — Вълшебницата и нейната майка хванаха под ръка все още ридаещата пророчица и я поведоха към изхода на пещерата, следвани от останалите приятели на риванския крал.

Дурник си тръгна последен. Стоеше до саркофага, отпуснал длан върху рамото на своя приятел. Изведнъж ковачът протегна ръка и извади от въздуха въдицата на Тот. Сложи я внимателно до тялото му и потупа за последен път скръстените върху гърдите огромни ръце, после се обърна и излезе.

Когато всички напуснаха пещерата, Белдин и ковачът затвориха входа и с още един плътен слой кварц.

— Чудесно хрумване — отбеляза тъжно Силк и посочи лика над пещерата. — Кой от вас се сети за това?

Гарион се обърна и вдигна поглед нагоре. Над входа на пещерата, където преди време бе стоял образът на Торак, сега се извисяваше усмихнатият лик на Ерионд, благославящ целия свят.

— Не съм съвсем сигурен, пък и смятам, че не е важно — отвърна той, после почука с пръст яката метална броня, която покриваше гърдите му. — Би ли ми помогнал да махна това? Не мисля, че ще ми е нужно повече.

— Сигурно си прав — съгласи се Силк. — Най-вероятно доспехите няма да ти трябват повече. Изглежда, вече нямаш врагове.

— Да се надяваме, че наистина е така.

 

 

Гарион и приятелите му изчистиха каменния амфитеатър от труповете на гролимите и от разхвърляните каменни отломки, ала не успяха да направят нищо, за да се отърват от огромното тяло на мъртвия дракон. Гарион седеше върху последното стъпало на стълбището, отвеждаща към амфитеатъра. Все още прегърнала крепко своя спящ син, Се’Недра дремеше в обятията му.

„Никак не е зле“ — разнесе се отново познатият глас, ала този път не като тайнствено ехо в глъбините на съзнанието му, а така ясно, сякаш онзи, който говореше, бе седнал до него.

„Мислех, че си си отишъл.“

„Все още съм тук“ — отвърна гласът.

„Спомням си — веднъж ти каза, че ще се появи нов глас, ново съзнание — мисля, че съзнание е по-точната дума, след като всичко това приключи.“

„Наистина е така, ала аз съм част от него.“

„Не те разбирам.“

„Не е особено сложно, Гарион. Преди сблъсъка съществуваше едно-единствено гигантско съзнание, ала след него то, както и всичко останало, бе разделено на две половини. Сега единното съзнание отново съществува и понеже аз бях част от първоначалния му образ, днес отново се присъединих към него. Двете половини отново са едно цяло.“

„И това обяснение за теб не е «особено сложно»?“

„Наистина ли са ти необходими още обяснения?“

Гарион понечи да отговори, но размисли и замълча. После каза:

„Но ти все още можеш да се откъснеш от цялото, нали?“

„Не. Това би довело до ново разделение.“

„Но тогава как… — В последния миг Гарион реши, че не трябва да задава този въпрос. — Защо просто не изоставим тази тема? — предложи той. — Ще ми кажеш ли каква беше тази светлина?“

„Тя бе плодът на сблъсъка, който раздели вселената на две части. Тя откъсна мен от моята противоположност, а Кълбото — от Сардиона“

„Аз пък мислех, че това е станало много отдавна.“

„Наистина е така — това се случи много отдавна.“

„Но…“

„Опитай се най-сетне да ме изслушаш, Гарион. Какво знаеш за светлината?“

„Светлината си е светлина. Не е ли така?“

„Нужно е да научиш още нещо за нея. Гледал ли си отдалече как някой цепи дърва?“

„Да.“

„Не ти ли се е случвало да забележиш как първо виждаш удара и чак миг по-късно до слуха ти достига и трясъкът на брадвата?“

„Да, така е. И на какво се дължи това?“

„Забавянето е равно на интервала от време, необходимо на звука да стигне до теб. Светлината се движи по-бързо от звука, но и на нея й е нужно известно време да пропътува разстоянието между отделните предмети.“

„Разбрах.“

„А знаеш ли какво точно представлява сблъсъкът?“

„Доколкото ми е известно, това е нещо, което става горе сред звездите.“

„Точно така! Една звезда угасна и това се случи на неподходящото място. Тя се намираше не където трябва и когато избухна, причини взрив на огромно множество други звезди — цяла галактика. Експлозията на галактиката разкъса сърцевината на вселената и тя се раздели на две, за да защити съществуването си във времето. Ето по този начин се стигна до всичко това.“

„Добре де, но нали говорехме за светлината.“

„Тъкмо тя е ослепителното сияние — светлината от експлозията — от сблъсъка. На нея й беше необходимо много време, за да достигне до нас.“

Гарион преглътна мъчително.

„И на какво разстояние оттук се е състоял сблъсъкът?“

„Числото, което мога да ти кажа, няма да означава нищо за теб.“

„А преди колко време се е състоял?“

„Това също е цифра, чието значение не би могъл да осъзнаеш. Ако искаш, питай Кайрадис за това. Тя сигурно ще може да ти отговори — имаше много важна причина да го изчисли с точност.“

Гарион най-сетне започна полека да разбира мащабите на събитието, случило се току-що.

„Ето, значи, какво била работата! — възкликна риванският крал, дълбоко развълнуван, макар че се опитваше да запази спокойствие. — Моментът на Избора всъщност е мигът, в който светлината от сблъсъка е достигнала нашия свят.“

„Браво!“

„Всички онези звезди от галактиката върнаха ли се по местата си, след като Кайрадис направи избора си? Искам да кажа, че все нещо е трябвало да затвори черната дупка във вселената, нали?“

„Гарион, ти разсъждаваш все по-мъдро и по-мъдро. Гордея се с теб! Нали видя как Зандрамас и Сардионът се разпаднаха на малки късчета ярка светлина и полетяха нагоре, разбивайки покрива на пещерата?“

„Не бих могъл да не видя подобно нещо“ — отвърна той и потръпна.

„Има причина, предизвикала това явление. Зандрамас и Сардионът, или поне късчетата от тях, са на път към онази «черна дупка». Те ще послужат за закърпването й. Естествено по пътя размерите им ще нараснат значително.“

„И след колко време… — Гарион не довърши въпроса си. — Поредното число, чието значение не бих могъл да разбера, предполагам.“

„Да, то е твърде необозримо.“

„Някои неща в Зандрамас ми направиха силно впечатление. Тя беше направила много подробен план. Още от самото начало е знаела какво ще се случи, нали?“

„Моят противник винаги е бил изключително методичен.“

„Искам да кажа, че тя се е била подготвила за всичките си ходове. Подредила е всичко в Нийса още преди да отиде в Черек, където се зае с поклонниците на култа към Мечката. И когато дойде в Рива да открадне Геран, всичко вече е било готово. Така бе планирала стъпките си, че ние веднага заподозряхме култа, а не нея.“

„От нея сигурно би излязъл много талантлив стратег.“

„Ала проницателността й не свършва дотук. Независимо колко добър е първоначалният й план, Зандрамас винаги разполагаше с резервен вариант за действие в случай на непредвидени обстоятелства. — В този момент една мисъл отклони Гарион от разсъжденията му. — Морджа хвана ли я? Магьосницата наистина се пръсна на парчета заедно със Сардиона, ала какво стана с нейния дух — дали витае сред звездите, или го погълна адът? Беше ужасена до смърт тъкмо преди да се разпадне.“

„Не мога да ти отговоря, Гарион. Аз и моят противник властвахме над вселената, не над ада. Както знаеш, самият ад е отделна вселена.“

„Какво щеше да се случи, ако Кайрадис беше избрала Геран, а не Ерионд?“

„Просто сега ти и Кълбото щяхте да се движите към друго място в пространството.“

Гарион почувства как го побиват тръпки.

„И ти не ме предупреди!?“

„А ти би ли желал да знаеш? Какво от казаното дотук би могло да промени нещата?“

Гарион реши да не задава повече въпроси за това и смени темата:

„Ерионд винаги ли е бил бог?“

„Нима не слушаше, когато преди малко самият той ти обясни? Нему беше предречено да бъде Седмото божество. Торак беше грешка, причинена от сблъсъка.“

„Значи е жив от вечни времена… искам да кажа, Ерионд винаги е бил на този свят?“

„«Вечни времена» е прекалено дълго време, Гарион. Духът на Ерионд съществува още от времето на сблъсъка. Едва когато ти се роди, той започна да броди по света.“

„Значи сме връстници?“

„Времето е нещо, лишено от смисъл за боговете. Те могат да изберат каквато възраст пожелаят. Кражбата на Кълбото беше онова, което отприщи събитията и ги насочи към днешния ден. Зедар искаше да открадне Кълбото и Ерионд го намери, за да му покаже как точно да го стори. Това промени твоята съдба. Ако Зедар не бе направил това, ти сигурно щеше да живееш във фермата на Фалдор и най-вероятно щеше да бъдеш женен за Зубрет. Помисли само, Гарион — целият свят се промени по странен начин, превръщайки се в твоя опора, докато ти поправяше грешките, допуснати във вселената.“

„Престани да се шегуваш, моля те!“

„Не се шегувам, Гарион. Ти си най-важният човек, който е живял някога — и който ще живее в бъдеще — като Кайрадис е може би единственото изключение. Ти уби лошия бог и на негово място постави добър. В опитите си да постигнеш това направи и много глупости, но все пак най-накрая доведе нещата до желания резултат. Знаеш ли, гордея се с теб. В края на краищата ти се оказа твърде добър.“

„Това е, защото имах много помощници.“

„Вярно, но все пак ти се полага известно признание, поне за кратко. Е, ще се постарая да не пресилвам похвалите. Подобни неща не са особено възпитателни.“

Гарион се опита да скрие усмивката си.

„Защо точно аз?“ — попита той, стараейки се въпросът му да прозвучи колкото се може по-тъжно й по-безсмислено.

Последва миг неловка тишина, след който неговият събеседник се разсмя:

„Моля те, не ми ми задавай отново този въпрос, Гарион.“

„Извинявай. Ами сега какво?“

„Можеш да си отидеш вкъщи.“

„Не. Имам предвид какво ще стане със света?“

„Това в значителна степен ще зависи от Закат. Ерионд е новият бог на ангараките и въпреки кралствата на Ургит, Дроста и Нател, Закат е истинският върховен владетел на ангараките. Ще му е трудно и със сигурност ще му се наложи да накаже много гролими, но до края на царуването си Закат ще успее да втълпи представата за Ерионд в главата на всеки свой поданик.“

„Той ще се справи. — Гарион вдигна рамене. — Закат умее да налага нови идеи на хората.“

„Струва ми се, че Кайрадис ще смекчи тази черта от характера му.“

„Добре. Ами след това? Какво ще стане, след като всички ангараки приемат Ерионд?“

„Движението ще се разпространи надлъж и шир по света. Ти вероятно ще доживееш дните, когато Ерионд ще стане бог на цялата земя. Така бе предопределено в самото начало.“

„И ще установи еднолично върховно господство над света?“ — попита Гарион, припомняйки си със страх и печал едно от пророчествата на гролимите.

„Ти познаваш добре Ерионд — нима си го представяш седнал на трона, вперил злорад, сластен поглед в жертвите, принесени в негова чест?“

„Не бих могъл дори да си помисля такова нещо. Но какво ще стане с другите богове? Какво ще се случи с Алдур и останалите?“

„Ще продължат мисията си. Те свършиха онова, за което бяха изпратени тук, а във вселената има още много други светове.“

„Ами УЛ? И той ли ще си тръгне?“

„УЛ няма да си отиде, Гарион. УЛ е навсякъде. Това отговаря ли на въпроса ти? Предстои ми да се погрижа за още много неща. Трябва да подредя съдбините на много хора. А, между другото, моите поздравления за дъщерите!“

„Дъщери ли?“

„Да, малки дечица от женски пол. Много са хитри и палави, но са по-красиви от синовете и миришат по-хубаво.“

„Колко ще бъдат?“ — попита Гарион, останал без дъх.

„Много. Няма да назова точния им брой, защото не искам да развалям изненадата. Ще ти кажа само едно: ако бях на твое място, веднага щом се върна в Рива, бих се заел да разширя детските стаи… Засега довиждане, Гарион! — изрече гласът, ала вече не звучеше сухо, както по-рано. — Бъди здрав!“

И изчезна.

 

 

Когато Гарион, Се’Недра и Геран се присъединиха към останалите си приятели пред входа на пещерата, слънцето вече клонеше към залез. Всички бяха насядали около огромното туловище на дракона и очевидно бяха потиснати.

— Трябва да направим нещо с него — промърмори Белгарат. — Той наистина не беше чак толкова отвратителен звяр. Не отричам — бе глупав, но това не е престъпление. Винаги ми е било жал за него и не ми се иска да го оставим на открито да го кълват птиците.

— В теб има нещо сантиментално, Белгарат — подхвърли Белдин. — Много ме разочароваш, да знаеш!

— Всички ставаме сантиментални с годините. — Старият магьосник сви рамене.

— Добре ли е тя? — попита Велвет Сади, който се приближаваше към тях. — Много се забави.

— Добре е — отговори евнухът. — Едно от малките й искаше да си поиграе. Беше му много забавно да се крие от мен. Мина доста време, докато го открия.

— Има ли някаква причина, поради която трябва да оставаме още тук? — попита Сади. — Можем да дадем сигнал и капитан Креска ще ни прибере преди мръкване.

— Очакваме гости, Келдар — съобщи Ерионд.

— Така ли? Кого?

— Едни приятели.

— Твои или наши?

— И мои, и наши. Ето, един вече пристига — рече той и посочи към морето.

Всички се обърнаха, а Силк избухна в смях.

— Трябваше да се досетя. Винаги разчитайте, че Барак ще наруши получената заповед.

Към тях приближаваше „Морска птица“. Липсата на вятър затрудняваше движението, но все пак корабът напредваше.

— Белдин — предложи Силк. — Ела да слезем долу и да запалим сигнален огън за хората на Барак.

— Сам не можеш ли?

— Нямам нищо против, стига да ме научиш как да паля камъни.

Гърбавият магьосник само изхъмка.

— Сигурен ли си, че си по-млад от Белгарат? — продължи Силк. — Нещо май паметта започва да ти изневерява, старче.

— Не преигравай, Силк. Добре, да слезем и да накладем огън.

Двамата тръгнаха.

— Това предварително ли беше замислено? — обърна се Гарион към Ерионд. — Имам предвид появата на Барак.

— Да, наистина се намесих в това — призна Ерионд. — Така или иначе ти трябва да се върнеш в Рива, от друга страна, Барак и другите трябва да научат отнякъде какво е станало тук.

— „Другите“? Възможно ли е това? Нали в Реон Кайрадис каза, че…

— Вече нищо не пречи — усмихна се Ерионд. — Изборът вече е направен. Няма да повярваш колко много хора са се запътили насам да ни видят. Общият ни приятел изпитва непреодолимо желание да не оставя нищо недовършено.

— Виждам, че и ти си разбрал това.

„Морска птица“ се приближи до рифа и от десния борд спуснаха лодка, която пое по водната ивица, превърната от залязващото слънце в пътека от разтопено злато. Гарион и останалите слязоха на брега и се присъединиха към Силк и Белдин.

— Защо се забавихте? — викна Силк на Барак, който стоеше на носа на лодката; залязващото слънце танцуваше по брадата му и я караше да изглежда сякаш изтъкана от огън.

— Как мина? — извика с все сила ухиленият до уши Барак.

— Доста добре — провикна се в отговор Силк, после изведнъж се сепна и се обърна към пророчицата. — Извинявай, Кайрадис. Беше твърде безсърдечно от моя страна.

— Не е точно така, принц Келдар. Моят приятел Тот сам предпочете да пожертва живота си и мисля, че духът му тържествува след нашия успех.

Гарион видя зад Барак всичките си приятели. Бронята на Мандорален блестеше зад гърба на огромния мъж от Черек. Хетар, строен и жилав, също бе на борда. Лелдорин, дори Релг стояха редом с него. Унрак, синът на Барак, беше прикован с окови на кърмата. Барак стъпи на ръба на лодката и се подготви да сочи на брега.

— Внимавай! — предупреди го Силк. — Там е дълбоко. Доста гролими вече поеха безвъзвратно пътя към дъното на океана.

— Защо, ти ли ги хвърли във водата?

— Не. Те сами изявиха желание да потънат навеки.

Килът на лодката застърга върху огладените от вълните камъни и Барак и останалите слязоха на сушата.

— Много ли изтървахме? — поинтересува се исполинът.

— Не съвсем — отвърна Силк повдигайки рамене. — Беше си най-обикновена схватка, след която просто спасихме цялата вселена. Нали знаеш как стават тези неща. Синът ти да не се е провинил нещо? — продължи дребничкият драснианец и посочи Унрак, който изглеждаше съвсем оклюмал в оковите си.

— Не — обясни баща му. — Просто по обед се превърна в мечка. Решихме, че това може да се окаже важно.

— Зная, че това е ваша семейна черта, но защо още не сте го освободили?

— Моряците отказаха да се качат в лодката, докато не го оковем.

— Нищо не разбирам — измърмори Закат в ухото на Гарион.

— При тях тези неща са наследствени — обясни му Гарион. — Родът на Барак е натоварен със задачата да защитава краля на Рива. Ако ситуацията го налага, те могат да се превръщат в мечки. Самият Барак го направи няколко пъти, когато бях в опасност. Барак е предал дарбата си на своя син — Унрак.

— Значи сега Унрак също е твой пазител? Вижда ми се прекалено млад, пък и ти не се нуждаеш от защита.

— Унрак е защитникът на Геран, а както си спомняш, синът ми бе изложен на сериозна опасност в пещерата.

— Господа — викна Се’Недра. — Позволете ми да ви представя престолонаследника на кралство Рива. — После вдигна сина си високо, така че да го видят всички.

— Това дете ще се отучи да ходи, ако не го пусне на земята в близките няколко години — прошепна недоволно Белдин в ухото на Белгарат.

— Не вярвам ръцете й да издържат прекалено дълго — успокои го старият вълшебник.

Барак и спътниците му се струпаха около крехката кралица на Рива, а моряците, които досега бяха гребали с неохота, най-сетне освободиха Унрак от тежките окови.

— Унрак! — изрева Барак. — Ела тук!

— Да, татко. — Момчето слезе от лодката и пристъпи напред.

— Отговаряш за безопасността на този малчуган — каза Барак и посочи Геран. — Много ще се разсърдя, ако позволиш да му се случи нещо лошо.

Младежът се поклони на Се’Недра и каза:

— Ваше величество, изглеждате прекрасно.

— Благодаря ти, Унрак — усмихна се малката кралица.

— Ще позволите ли? — попита младежът и протегна ръце към Геран. — Негово величество и аз трябва да се опознаем по-отблизо.

— Разбира се — съгласи се тя и предаде Геран в ръцете на младия черек.

— Липсвахте ни, ваше величество — рече младежът и се усмихна на малкото момче. — Следващия път, когато планирате подобно дълго пътешествие, трябва на всяка цена да ни уведомите.

Вместо отговор Геран се засмя и дръпна рядката брада на своя пазител.

Унрак трепна.

Се’Недра започна да прегръща старите си приятели, без да пести целувките. Мандорален, разбира се, плачеше открито, задушавайки се от изблика на чувства с такава сила, че дори не съумя да изкаже цветистото си приветствие според дворцовия етикет. Състоянието на Лелдорин по нищо не се различаваше от това на рицаря. Релг пък — което наистина бе много странно за него — дори не трепна от прегръдката на кралицата на Рива. Очевидно годините, през които бе женен за Тайба, бяха внесли промяна във философските му възгледи.

— Тук има и няколко непознати лица — отбеляза тихо Хетар.

Силк се плесна по челото.

— Колко нетактично от моя страна! Как можах да забравя! Това е лейди Поледра, съпруга на Белгарат и майка на Поулгара. Както виждате, слуховете за смъртта й са били леко преувеличени.

— Няма ли най-сетне да започнеш да се държиш сериозно? — измърмори Белгарат, а техните приятели поздравиха жената с кестенявата коса, без да крият страхопочитанието, което изпитваха към нея.

— Въобще не се надявай — отвърна Силк с лукава усмивка. — Това ми доставя огромно удоволствие, пък и тъкмо загрявам. Моля ви, господа — обърна се той към новодошлите, — съкратете церемониала. В противен случай представянето ще продължи до полунощ. До мен стои Сади. Би трябвало да го помните — главен евнух в двореца на кралица Салмисра.

— Бивш главен евнух, Келдар — поправи го Сади. — Моите уважения, господа — обърна се той с поклон към Барак и неговите спътници.

— Ваше величество — каза Хетар на Белгарион, — сигурен съм, че после ще имаме достатъчно време, за да обясним действията си.

— Предполагам, че всички помните Кайрадис, нали? — продължи Силк. — Светата пророчица от Кел. Сега е малко уморена, защото днес по обед й се наложи да вземе твърде важно решение.

— Къде е онзи чудесен смел мъж, който беше с теб в Реон, Кайрадис? — попита Барак.

— Уви, лорд Трелхайм — отвърна тя. — Моят водач и защитник отдаде живота си в името на нашата победа.

— Дълбоко съжалявам за това — рече простичко Барак.

— Това, разбира се — обяви Силк с едва ли не небрежен тон, — е Негово императорско величество Кал Закат от Малореа. На моменти неговата помощ ни беше извънредно полезна.

Приятелите на Гарион го изгледаха предпазливо, с нескрита изненада.

— Надявам се че ще съумеем да забравим няколкото неприятни инцидента, които са вече зад гърба ни — каза Закат. — Двамата с Гарион изгладихме до голяма степен противоречията помежду си.

— Това е радост за ушите ми, ваше императорско величество — заяви Мандорален и се поклони дълбоко. — Съмнявах се, че ще доживея мига, когато ще се възцари мир в целия свят.

— Репутацията ви, храбри рицарю — защото славата ви се носи по цялата земя, — ми бе добре известна още преди да се запозная с вас — отговори Закат в стила на мимбратските рицари. — Сега се убеждавам, че тя е само бледа сянка на вашата забележителна личност.

Тези думи накараха Мандорален да засияе от щастие.

— Ще имате голям успех в делата си — прошепна Хетар на Закат. Императорът на Малореа му отвърна с широка усмивка, а после погледна Барак и каза:

— Когато следващия път видите Анхег, лорд Трелхайм, кажете му, че все още възнамерявам да му изпратя сметката за всичките мои кораби, които потопи в Морето на Изтока след Тул Марду. Според мен в случая може да се говори за солидни репарации.

— От все сърце желая успех на това ваше начинание, ваше величество — усмихна се Барак. — Но мисля, че Анхег едва ли би отворил с охота вратите на своята съкровищница.

— Спокойно — прошепна Гарион на Лелдорин, който се беше приближил към него с посивяло от гняв лице още при споменаването на името на Закат.

— Да, но…

— Той не е виновен — обясни Гарион. — Братовчед ти падна убит в разгара на битката. Такива неща се случват по време на война и няма смисъл да разпалваме нови вражди. Тъкмо тези междуособици поддържат напрегнатата обстановка в Арендия от две хиляди и петстотин години.

— Сигурен съм, че всички познавате Ерионд, известен по-рано под името Еранд — продължи Силк с преднамерено небрежен тон. — Той е новият бог на ангараките.

— Нов какво?! — възкликна Барак.

— Скъпи Барак, винаги трябва да бъдеш в крак със събитията от най-новата история — отвърна Силк спокойно.

— Силк! — укорително каза Ерионд.

— Извинявай — ухили се дребничкият драснианец. — Не можах да се сдържа. Ще намерите ли в сърцето си прошка за неразумната ми постъпка, ваша божествена възвишеност? — Изведнъж Силк се намръщи. — Титлата, която използвах, ми звучи твърде недодялано. Какво обръщение мога да използвам към теб?

— Просто Ерионд.

Релг, побелял като платно, изведнъж падна на колене.

— Релг, моля те, не прави така — каза Ерионд. — Та нали ме познаваш още от дете.

— Но…

— Изправи се, Релг! — продължи Ерионд и помогна на възрастния мъж от народа на улгите да се изправи. — А, между другото, баща ми ти изпраща много поздрави.

Релг го изгледа с дълбоко страхопочитание.

— Е, добре — продължи Силк неохотно. — Май вече е време да го обявим на света. Господа — рече той, — сигурен съм, че всички си спомняте маркграфиня, Лизел, моята годеница.

— Твоята годеница!? — повтори изумено Барак.

— На всеки му се случва след време да се задоми — вдигна рамене Силк.

Всички се насъбраха около драснианеца да го поздравят, но Велвет не изглеждаше никак доволна от това.

— Какво има, скъпа? — попита я Силк. Лицето му беше въплъщение на самата невинност.

— Не смяташ ли, че пропусна нещо, Келдар? — рече тя жлъчно.

— И какво точно?

— Просто не ме попита дали съм съгласна!

— Наистина ли? Наистина ли съм пропуснал това? Ти обаче нямаше намерение да откажеш, нали?

— Не, разбира се.

— Тогава?

— Няма да ти се размине току-така, Келдар — предупреди го тя.

— Май това е твърде лошо за начало.

— Много лошо — съгласи се русокосата млада жена.

 

 

Скоро приятелите накладоха огромен огън недалеч от огромното туловище на дракона. Дурник срамежливо беше натрупал цяла камара дърва — беше ги вдигнал със силата на волята си от различни места по крайбрежието. Гарион я изгледа критично и се обърна към своя стар приятел:

— Спомням си доста дъждовни вечери, когато аз и Ерионд с часове събирахме дърва под дъжда.

— Днес случаят е специален — рече ковачът с извинителен тон. — Освен това, ако искаше нещата да се вършат по този начин, би могъл да го направиш и сам.

Гарион се вгледа в него, после изведнъж избухна в смях:

— Да, Дурник — призна той. — Сигурно си прав, но не бих желал да го казваме на Ерионд.

— Наистина ли мислиш, че той не знае?

Разговорите край огъня продължиха до късно. От последната им среща насам бе изтекло много време и сега всички бързаха да наваксат пропуснатото.

 

 

Няколко часа преди разсъмване Гарион внезапно се събуди.

Събуди го не звук, а светлина — един-единствен наситен син лъч, който окъпа целия амфитеатър със сиянието си. Скоро към него се присъединиха и други: спускаха се от тъмното нощно небе като искрящи бляскави водопади — в червено, жълто, зелено, синьо и безброй други нюанси, които не можеше да се опишат с думи. Тези невероятни водопади от светлина се подредиха в полукръг недалеч от брега и в самия център на оцветеното във всички цветове на дъгата пространство се извиси великолепният бял албатрос, размахал ангелските си криле. Сред искрящите водопади, изтъкани от светлина, започнаха да се появяват огнените образи, които Гарион вече беше виждал в Ктхол Мишрак. Алдур и Мара, Иса и Недра, Чалдан и Белар — всичките богове застанаха пред него с усмихнати лица, засияли от радост и любов.

— Време е! — въздъхна Поледра от мястото, където се бе сгушила в прегръдките на Белгарат, и се изправи.

— Не! — опита се да я възпре Белгарат с натежал от болка глас и насълзени очи. — Има още време!

— Ти знаеше, че това ще се случи, стари вълко — нежно каза тя. — Така трябва.

— Не мога да те изгубя два пъти — заяви той и също се изправи. — Това вече няма никакво значение. — Старият вълшебник се огледа, видя дъщеря си и се обърна към нея: — Поул.

— Да, татко — отвърна тя и се изправи, следвана от Дурник.

— Сега ти ще се грижиш за всичко. Белдин, Дурник и близнаците ще ти помагат.

— Нима ще ме направиш сираче просто така — с един замах? — Гласът на Поулгара потрепваше от напиращи сълзи.

— Ти си достатъчно силна, за да го понесеш, Поул. Аз и майка ти се гордеем с теб. Бъди здрава.

— Не ставай глупав, Белгарат — твърдо каза Поледра.

— Не. Не мога да живея отново без теб.

— Това не е позволено.

— Да, но може да бъде предотвратено. Дори нашият учител не може да ми попречи. Няма да си тръгнеш сама оттук, Поледра. Ще дойда с теб. — Белгарат обви с ръце раменете на съпругата си и се взря в кехлибарените и очи. — Така е по-добре!

— Както решиш, съпруже — изрече накрая тя. — Ала трябва да го направим преди да дойде УЛ. Единствен той е способен да предотврати това събитие, независимо от силата на твоята воля.

— Обмисли ли добре всичко, Белгарат? — попита Ерионд.

— Много пъти през последните три хиляди години съм стигал до това решение. Единственото нещо, което ме възпираше, бе дългът ми към Гарион. Сега той е в безопасност тук и вече нищо не може да ме задържи.

— Какво би те накарало да промениш решението си?

— Нищо. Няма да позволя да ни разделят отново!

— В такъв случай аз ще се погрижа за това.

— Забранено е, Ерионд — възрази Поледра. — Аз приех тези условия, когато ми възложиха определената за мен задача.

— Споразуменията винаги могат да бъдат променени, Поледра — каза младият бог. — Освен това баща ми и братята ми не са ме уведомили за своето решение, затова и аз ще действам, без да се посъветвам с тях.

— Ти не можеш да се противопоставиш на волята на своя баща! — възрази Поледра.

— Да, но аз все още не зная каква е волята на моя баща. После, разбира се, ще му се извиня. Сигурен съм, че не би ми се разсърдил особено, пък и никой не остава сърдит някому вечно — дори и баща ми, — защото никое решение не е необратимо. Ако е необходимо, ще му припомня случката, когато Горим измоли прошка.

— Това ми звучи много познато — прошепна Барак на Хетар. — Изглежда, новият бог на ангараките е прекарал прекалено много време с принц Келдар.

— Може би наистина е заразно — съгласи се Хетар.

В сърцето на Гарион се зароди невъзможна надежда.

— Мога ли да се възползвам отново от услугите на Кълбото, Гарион? — попита вежливо Ерионд.

— Разбира се — съгласи се Гарион с такава готовност, че едва не изтръгна камъка от мястото му върху дръжката на меча, след което го подаде на младия бог.

Ерионд взе сияйния камък и се приближи към Белгарат и жена му, после протегна ръка и го допря съвсем леко до челата и на двамата. Гарион знаеше, че докосването с камъка означава смърт, и се хвърли напред със сподавен вик, ала вече беше късно. Синьо сияние обви фигурите на Белгарат и Поледра, ала двамата продължиха да се гледат в очите. След миг Ерионд върна камъка на риванския крал.

— Няма ли да си изпатиш заради това? — попита Гарион.

— Всичко ще бъде наред, Гарион — увери го Ерионд. — През следващите няколко години вероятно ще ми се наложи да наруша всички правила, така че може би е време да свикна с това.

Откъм искрящите водопади светлина долетя могъщ звън, сякаш бе зазвучал небесен орган. Гарион отново погледна лицата на боговете и видя, че албатросът е започнал да блести — толкова ярко, така ослепително, че кралят на Рива не можеше да задържи погледа си нито секунда повече върху него.

Изведнъж блестящата бяла птица изчезна и на нейно място се появи върховният бог УЛ, заобиколен от своите синове.

— Браво, сине! — изрече УЛ.

— Твърде много време ми трябваше, докато разбера какво си наумил, татко — извини се Ерионд. — Съжалявам за проявената от мен глупост.

— За теб, сине, тези неща са все още нови и не си свикнал с тях — прости му УЛ. — Начинът, по който използва Кълбото на брат си, беше неочакван, ала много находчив. — Лицето на Вечния грейна в усмивка. — Дори да нямах намерение да простя, щях да съм безсилен пред това твое дело.

— Аз също помислих за това, татко.

— Умолявам те, Поледра — започна УЛ, — прости ми жестоката на пръв поглед хитрост, до която прибягнах. Знай, че тя не беше насочена срещу тебе, а бе предназначена за моя син. Ерионд винаги е имал склонността да отстъпва на другите, винаги изразяваше с неохота волята си, ала сега тъкмо неговата воля ще управлява света. Ето защо той трябва да се научи да я налага или обуздава в зависимост от онова, което според него е правилно.

— Значи това просто е било изпит? — попита Белгарат и в гласа му се промъкнаха нотки на раздразнение.

— Всичко, което ни се случва на този свят, е изпит, Белгарат — обясни спокойно УЛ. — Сигурно ще ти е приятно да научиш, че ти и твоята съпруга преминахте този изпит много добре. Тъкмо вашите решения накараха моя син да наложи своята воля. Вие двамата продължихте да ми служите вярно дори сега, когато всичко изглежда завършено. Ерионд, ела при мен и се присъедини към своите братя. Ние ще се оттеглим за известно време — така ще можем да отпразнуваме твоето възкачване при нас и ще ти представим света, който предаваме в твоите ръце.