Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (17)

16.

Белгарат още ругаеше, когато Гарион и всичките му спътници се завърнаха в покоите си.

— Мисля, че изиграх сам себе си — кипеше той. — Трябваше да изобличим Нарадас преди да го убием. Сега е невъзможно да го дискредитираме в очите на краля.

Кайрадис седеше на масата и ядеше някакво простичко ястие, Тот стоеше наведен закрилнически над нея.

— Какво си направил, древни? — попита тя.

— Нарадас вече не е сред нас — отговори вълшебникът. — Сега кралят го оплаква. Сигурно ще минат седмици, докато се успокои достатъчно, за да ми покаже онази карта.

Лицето й стана замислено, далечно и Гарион долови шепота на странното общо съзнание на далите.

— Сега ми е разрешено да ти помогна, древни — каза тя след малко. — Детето на Мрака наруши нашата повеля, разкрита й, когато получи задачата си. Тя изпрати тук своя помощник, вместо да дойде сама да търси картата. Затова аз вече не бива да се подчинявам на някои ограничения, които бяха в сила по-рано.

Пророчицата се отпусна на стола и поговори накратко с Тот. Гигантът кимна и тихо излезе.

— Изпратих го да доведе човек, който ще ни помогне — каза тя.

— Какво точно ще правиш? — попита я Силк.

— Може би не е особено мъдро да разкривам това предварително пред теб, принц Келдар. Ала можеш ли да намериш къде са останките на Нарадас?

— Сигурно ще ги открия — отговори той. — Ще отида да поразпитам тук-там. — И дребничкият драснианец излезе от стаята.

— А щом принц Келдар се върне след като е узнал къде е мъртвият Нарадас, ти, кралю на Рива, и ти, императоре на Малореа, отидете при краля. Намерете убедителни думи и го накарайте да ви придружи в полунощ на това място — там пред него ще бъдат разкрити истини, които ще намалят тъгата му.

— Кайрадис — въздъхна Белдин, — защо винаги трябва да усложняваш нещата?

Пророчицата се усмихна свенливо.

— Това е едно от малкото ми удоволствия, добри ми Белдин. Когато говоря завоалирано, карам другите да обмислят думите ми по-внимателно. Щом усетя, че ме разбират, изпитвам дълбоко удовлетворение.

— Да не говорим, че е много дразнещо.

— Това също е част от удоволствието — дяволито се съгласи пророчицата.

— Знаеш ли — обърна се Белдин към Белгарат, — мисля, че тя все пак е човешко същество.

След десетина минути Силк се върна при приятелите си и каза доволно:

— Намерих го. Положили са го върху ковчег в параклиса на Чамдар, на първия етаж на двореца. Хвърлих му един поглед. Наистина е много, много по-привлекателен със затворени очи. Погребението е предвидено за утре. Сега е лято и мъртвецът вероятно бързо ще се разложи.

— Какво ще кажеш за часа, когато трябва да отидат при краля, майсторе? — обърна се Кайрадис към Дурник.

Ковачът се приближи до прозореца, погледна звездите и каза:

— Около час преди полунощ.

— Белгарион и Закат, тръгвайте веднага. Бъдете убедителни, използвайте всички сили на красноречието — изключително важно е кралят да бъде в параклиса в полунощ.

— Ще го доведем, света пророчице — обеща й Закат.

— Дори ако трябва да го влачим дотам — добави Гарион.

 

 

— Ще ми се да знаех какво е намислила — рече Закат, докато двамата с Гарион вървяха по коридора. — Може би щеше да ни е по-лесно да убедим краля, ако можехме да му кажем какво да очаква.

— Но това може и да предизвика скептицизма му — възрази Гарион. — Мисля, че Кайрадис планира нещо наистина изненадващо, а на някои хора им е трудно да приемат това.

— О, богове — ухили се Закат.

— Негово величество не желае да бъде обезпокояван — каза пазачът пред кралските врати, когато двамата поискаха аудиенция.

— Кажи му, че става въпрос за нещо, което не търпи отлагане — помоли Гарион.

— Ще опитам, господин рицарю — отвърна колебливо пазачът, — но той е много опечален от смъртта на своя приятел.

След няколко секунди пазачът се върна и каза:

— Негово величество се съгласи да види вас, господин рицарю, и вашия спътник, но, моля ви, бъдете кратки. Страданието му е изключително голямо.

— Разбира се — промърмори Гарион.

Владетелят на острова седеше в меко кресло и четеше някаква тъничка книга на светлината на една-единствена свещ. Изглеждаше покрусен и си личеше, че е плакал. Двамата се поклониха и той остави книгата настрани.

— Книга, предлагаща утеха на читателя — каза кралят. — Обаче мен не е в състояние да утеши. С какво мога да ви бъда полезен, господа?

— Преди всичко дойдохме да ви изкажем нашите съболезнования, ваше величество — започна внимателно Гарион. — Знайте, че в самото начало скръбта е винаги най-остра. Потокът на времето ще притъпи болката ви.

— Но никога няма да я заличи напълно, господин рицарю.

— Съвсем вярно, ваше величество. Онова, за което сме дошли да ви помолим, може да изглежда жестоко в светлината на така създалите се обстоятелства. Ние не бихме и помислили да натрапваме своето присъствие, ако въпросът не беше от такава изключителна важност — не толкова за нас, колкото за вас самия.

— Продължавайте, господин рицарю — каза кралят и в очите му се появи лек интерес.

— Някои истини трябва да бъдат разкрити пред вас още тази нощ, ваше величество — продължи Гарион. — А това може да стане единствено в присъствието на покойния ви приятел.

— Немислимо е, господин рицарю — остана непреклонен кралят.

— Личността, която ще разкрие тези истини, ни увери, че те може би ще уталожат в известна степен вашата мъка. Ерезел беше най-скъпият ви приятел и той не би искал да страдате ненужно.

— Наистина — съгласи се кралят. — Той беше човек с голямо сърце.

— Сигурен съм в това — каза Гарион.

— Може би има и друга, по-лична причина да посетите параклиса, където е положен господин Ерезел, ваше величество — добави Закат. — Съобщиха ни, че погребението ще е утре. На церемонията ще присъстват почти всички придворни. Тази нощ имате последна възможност да постоите в усамотение при него и да съхраните обичните му черти в паметта си. Моят приятел и аз ще охраняваме вратите на параклиса, за да сме сигурни, че срещата ви с него и с неговата душа ще остане необезпокоена.

Кралят се замисли и се съгласи.

— Може да е тъй, както казвате, господин рицарю. Макар че сърцето ми може да не издържи на огромната скръб, аз действително искам да погледна лицето му за последен път. Добре, господа, нека се отправим към параклиса.

Параклисът на Чамдар, върховния бог на арендите, беше слабо осветен от една-единствена свещ, поставена до главата на мъртвеца. Златисто покривало скриваше неподвижното тяло на Нарадас до гърдите, лицето му изглеждаше спокойно, дори ведро. Като знаеше какви неща бе вършил белоокият гролим, Гарион прие това като подигравка.

— Ние ще охраняваме входа на параклиса, ваше величество — каза Закат. — Ще ви оставим насаме с вашия приятел. — После двамата с Гарион излязоха в коридора и затвориха вратата.

— Доводите ти бяха много убедителни — похвали Гарион приятеля си.

— И ти самият приказва умело, но тъй или иначе, поне успяхме да го доведем тук.

Останаха пред вратите, очаквайки Кайрадис и останалите си приятели, които скоро дойдоха.

— Той вътре ли е? — попита Белгарат.

— Да. Трябваше да приложим целия блясък на красноречието си, но накрая кралят се съгласи.

До Кайрадис стоеше фигура в черно наметало и голяма качулка. Очевидно беше жена, най-вероятно от народа на далите, ала това беше първият път, когато Гарион виждаше някого от тази раса, облечен не в бяло, а в друг цвят.

— Това е личността, която ще ни помогне — рече пророчицата. — Да отидем при краля, защото времето не чака.

Гарион отвори вратата и всички влязоха в параклиса.

Владетелят на острова вдигна поглед с изненада.

— Не се учудвайте, кралю на Перивор — обърна се към него Кайрадис. — Както ви казаха воините, ние идваме да разкрием пред вас истини, които ще намалят тъгата ви.

— Много ви благодаря, лейди — отвърна кралят. — Но това едва ли е възможно. Моята болка не може да бъде облекчена. Тук лежи най-скъпият ми приятел и сърцето ми е останало в този студен ковчег заедно с него.

— Вашето потекло отчасти е свързано с народа на далите, ваше величество — отговори му пророчицата. — Затова знаете, че мнозина от нас притежават известни дарби. Има неща, които този човек, наричан от вас Ерезел, не ви е казвал. Повикала съм една личност, която ще го разпита преди духът му да е потънал в тъмнината на отвъдното.

— Некромант? Наистина ли? Чувал съм за тях, но никога не съм виждал как наистина практикуват занаята си.

— Знаете ли, че лице с такива дарби не е в състояние да говори нищо друго, освен онова, което му разкриват духовете?

— Така съм чувал, да.

— Уверявам ви, че е истина. Нека влезем в съзнанието на този Ерезел и видим какви истини ще ни разкрие то.

Некромантката с тъмната наметка пристъпи към ковчега и постави бледите си слаби ръце върху гърдите на Нарадас. Кайрадис започна да й задава въпроси.

— Кой си ти? — попита тя.

— Името ми беше Нарадас — отговори фигурата в черно с несигурен, глух глас. — Аз бях гролим и върховен свещеник в храма на Торак в град Хемил в Даршива.

Изумен, кралят се вторачи първо в Кайрадис, а после в тялото на Нарадас.

— На кого служеше? — попита Кайрадис.

— Служех на Детето на Мрака, жрицата Зандрамас.

— Защо дойде в това кралство?

— Моята господарка ме изпрати тук да намеря една карта и да попреча на Детето на Светлината да стигне до Мястото, което вече не съществува.

— И какви средства използва, за да постигнеш тази цел?

— Намерих краля на този остров, суетен и глупав човек, и го заблудих. Той ми показа картата, която търсех, и тя ми разкри едно чудо. Чрез моя безплътен образ-сянка незабавно я занесох на господарката си. Сега тя знае точно къде ще се проведе последната среща. Аз се възползвах от лековерието на краля, въвлякох го в различни дела, които забавиха Детето на Светлината и неговите спътници. Така моята господарка ще успее да пристигне на Мястото, което вече не съществува преди него и ще избегне необходимостта да остави избора на победителя в ръцете на една пророчица, на която няма доверие.

— А защо господарката ти не изпълни сама задачата, която беше възложена на нея, а не на теб? — Гласът на Кайрадис звучеше сурово.

— Зандрамас имаше други грижи. Аз бях дясната й ръка и всичко, което правех, все едно че го вършеше самата тя.

— Духът му потъва все по-надолу и не мога да го достигна, свята пророчице — изрече некромантката с по-нормален глас. — Питайте бързо, защото след малко вече няма да мога да изтръгвам отговори от него.

— Какви бяха тези грижи на господарката ти, които й попречиха да потърси отговора на последната загадка сама, както й беше заповядано?

— Един първосвещеник от Ктхол Мургос, на име Агачак, беше дошъл в Малореа да търси Мястото, което вече не съществува, надявайки се да измести моята господарка. Той беше последният от нашата раса, притежаващ достатъчно власт да я предизвика. Тя го срещна недалеч от пустошта на Финда и там го уби. — Глухият глас притихна и последва отчаян вой. — Зандрамас! — викаше гласът. — Ти каза, че няма да умра! Ти обеща, Зандрамас! — Последната дума сякаш потъна в някаква невъобразима, бездънна пропаст.

Главата на некромантката се разтресе.

— Духът му изчезна, свята пророчице — изрече тя с отпаднал глас. — Среднощният час отмина и вече не мога да го достигна.

— Благодаря ти — каза само Кайрадис.

— Все пак се надявам, свята пророчице, че успях поне малко да ти помогна в твоята благородна и тежка мисия. Сега мога ли да се оттегля? Контактът с това болно съзнание ме потресе извънмерно.

Кайрадис кимна и некромантката тихо напусна параклиса.

Макар че лицето на краля бе станало пепеляво, изражението му беше решително. Той се приближи до ковчега, грабна златистата наметка, която покриваше Нарадас до гърдите, и я захвърли на пода.

— Може би трябва да го завием с някаква дрипа — процеди през стиснатите си зъби той. — Не искам повече да гледам лицето на този отвратителен гролим.

— Ще видя какво мога да намеря, ваше величество — съчувствено каза Дурник и излезе в коридора.

Останалите стояха безмълвни. Кралят, опрял гръб в ковчега и стиснал зъби, се взираше в стената на параклиса.

След няколко минути ковачът се върна с едно скъсано парче зебло, покрито с ръжда и плесен.

— Намерих го в коридора, ваше величество — каза той. — С него беше запушена някаква дупка. Такова нещо ли искахте да ви донеса?

— Точно такова, приятелю. Ако обичаш, хвърли го върху лицето на тази мърша. Обявявам тук, пред всички вас, че няма да има погребение за този подлец. Крайпътен ров и две лопати пръст ще бъдат неговият гроб.

— Мисля, че ще са необходими малко повече лопати пръст, ваше величество — каза Дурник. — Той вече достатъчно е oвонял въздуха във вашето кралство. Не бихме искали да го замърсява още, нали? Ще се погрижа за това вместо вас.

— Харесваш ми, приятелю — отвърна кралят. — И ако обичаш, погреби гролима с лицето надолу.

— Ще се погрижим за това, ваше величество — обеща Дурник, кимна на Тот и двамата грубо сграбчиха тялото на Нарадас и го измъкнаха от параклиса.

Силк пристъпи до Закат и прошепна:

— Ето, Агачак вече е мъртъв. Ургит ще се радва да чуе това. Дали ще се съгласиш да изпратиш вестоносец да му го съобщи?

— Противоречията между брат ти и мен не са отслабнали чак дотам, Келдар.

— Кои сте всички вие? — попита настойчиво кралят. — Може би така нареченият ваш поход е просто поредната хитрина?

— Дойде време да се разкрием — заяви тържествено Кайрадис. — Вече не е необходимо да пазим тайна. Другите шпиони, които Зандрамас беше внедрила тук без знанието на Нарадас, не могат да общуват с нея без помощта му.

— Напълно в стила на Зандрамас — отбеляза Силк. — Тя няма доверие дори на себе си.

Гарион и Закат вдигнаха забралата на шлемовете, без да крият облекчението си.

— Зная, че кралството ви е изолирано от останалия свят, ваше величество — почна Гарион. — Но какви са знанията ви за другите земи и народи?

— Понякога моряци спират на това пристанище — отговори кралят. — Те ни носят новини, а също така и стоки.

— А какво знаете за събитията, които оформят облика на света в последно време?

— Нашите прадеди са носели със себе си много книги, господин рицарю, защото часовете в морето минават бавно и отегчително. Сред тях има и много исторически книги, които съм прочел до една.

— Добре — рече Гарион. — Така ще ни е по-лесно да ви обясним всичко. Аз съм Белгарион, кралят на Рива.

Кралят го изгледа с широко отворени очи.

— Богоубиеца? — попита той със страхопочитание.

— Виждам, че сте чули за това. — Гарион направи гримаса.

— Целият свят чу за това. Ти наистина ли уби бога на ангараките?

— Боя се, че да. Моят приятел е Кал Закат, императорът на Малореа.

Кралят започна да трепери.

— Кое е това велико дело, което успя да убеди вас двамата да оставите настрана наследствената си вражда?

— Ще стигнем до това след малко, ваше величество. Услужливият приятел, който погребва вън Нарадас, е Дурник, най-новият ученик на бог Алдур. Нисичкият ето там е Белдин, също ученик на Алдур, а онзи до него е Белгарат.

— Вечният човек? — пришепна кралят с приглушен, треперещ глас.

— Ще ми се да не парадираш толкова с този факт, Гарион — изрече обидено Белгарат. — Понякога това разстройва хората.

— Но спестява време, дядо — отвърна Гарион. — Високата дама с белия кичур е дъщерята на Белгарат, вълшебницата Поулгара. Дребничката червенокоса жена е Се’Недра, моята съпруга. Русокосото момиче е маркграфиня Лизел от Драсния, племенница на началника на драснианското разузнаване, а момичето с превръзката на очите, което изобличи Нарадас, е Кайрадис, пророчицата от Кел. Едрият мъж, който помага на Дурник, е Тот, нейният водач, а този е принц Келдар от Драсния.

— Най-богатият човек на света?

— Репутацията ми може би е малко преувеличена, ваше величество — скромно каза Силк. — Но работя усилено по въпроса.

— Младият мъж с русата коса се нарича Ерионд, наш много близък приятел.

— За мен е изключително висока чест да бъда в такава царствена компания. Кой от вас е Детето на Светлината?

— Това е бремето, което е отредено на мен, ваше величество — отговори Гарион. — Може би знаете — макар че това е преди всичко част от историята на алорните и техните пророчества, — че в миналото е имало срещи между Детето на Светлината и Детето на Мрака. Приближаваме се до последната им среща. Тя ще определи съдбата на света. Сега трябва да открием къде ще се проведе тя.

— В такъв случай вашият поход е още по-грандиозен, отколкото си представях, кралю Белгарион. Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. Ужасният гролим Нарадас ме подведе, принуждавайки ме да ви попреча. Нека всяко нещо, с което мога да ви подкрепя, послужи като извинение за тази грешка. Ще пратя кораби да потърсят мястото на срещата, където и да се намира то — от пясъчните брегове на Ибол до рифа Корим.

— Кой риф? — възкликна Белгарат.

— Корим, древни Белгарат. Той се намира на северозапад от този остров. Местоположението му е ясно отбелязано на картата, която търсехте. Нека се отправим към покоите ми — там ще ви го покажа.

— Мисля, че се приближихме до тъй желания край, Белгарат — рече Белдин. — Щом погледнеш картата, ще можеш да си вървиш у дома.

— За какво говориш?

— Това е краят на твоята задача, старче. И ние сме ти много благодарни за усилията, които положи.

— Не бихте възразили твърде упорито, ако дойда с вас, нали?

— Това зависи от теб, разбира се, но не бихме искали да пренебрегнеш нещо изключително важно заради нас. — Смехът на Белдин зазвуча злобно. Да дразни Белгарат беше едно от любимите му забавления.

Когато всички тръгнаха към входа на параклиса, Гарион забеляза вълчицата, която клечеше до вратата. Златистите й очи светеха, езикът й беше изплезен в особена, вълча усмивка.