Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (11)

10.

Гарион гледаше Се’Недра, която пееше тихичко на завитата с одеяло парцалена кукла.

— Какво й е, лельо Поул?

— Тъкмо това искам да разбера — отговори Поулгара. — Сади, дай ми стъкленицата с извлек от шестлистна дилянка.

— Дали това е разумно, лейди Поулгара? — попита евнухът. — Състоянието, в което е изпаднала… — Той многозначително разпери тънките си пръсти.

— Ако наистина има някаква опасност, лельо Поул… — започна Гарион.

— Шестлистната дилянка е сравнително безопасна — прекъсна го вълшебницата. — Наистина малко натоварва сърцето, но сърцето на Се’Недра е здраво. Чувам го как бие през цял континент. Веднага трябва да узнаем какво й се е случило, а шестлистната дилянка е най-бързият начин за това.

Сади подаде на Поулгара една от своите скъпоценни стъкленици. Вълшебницата внимателно капна три капки от жълтата течност в една чаша и след това я допълни с вода.

— Се’Недра, скъпа — заговори тя на малката кралица. — Сигурно си жадна. Заповядай, пийни си. — И подаде чашата на червенокосата млада жена.

— Много благодаря, лейди Поулгара. — Се’Недра жадно започна да пие. — Всъщност тъкмо се канех да помоля някой да ми даде вода.

— Справи се много добре, Поул — прошепна Белдин.

— Това е нещо съвсем елементарно, чичо.

— Имаш ли някаква представа за какво си говорят? — обърна се Закат към Гарион.

— Леля Поул внуши в съзнанието на Се’Недра представата за жажда.

— Значи вие, вълшебниците, можете да правите и това?

— Както леля Поул вече каза, то е нещо съвсем елементарно.

— Ти самият можеш ли да го правиш?

— Не зная. Никога не съм опитвал — отвърна Гарион. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху блажено усмихващата се Се’Недра.

Поулгара чакаше спокойно.

— Мисля, че можете да започвате, лейди Поулгара — каза Сади след няколко минути.

— Сади — отвърна му разсеяно вълшебницата. — Познаваме се достатъчно добре и според мен вече можем да прогоним официалностите от отношенията помежду си. Няма да ми стане нищо, ако се обръщаш към мен по име, така че не е нужно и ти да се измъчваш, като непрекъснато ме наричаш „милейди“.

— Много ти благодаря, Поулгара.

— Се’Недра, чуваш ли ме?

— Да, лельо Поул — отвърна мъничката кралица. Погледът й беше замъглен.

— Защо я нарича „лельо“? — прошепна Силк на Белдин.

— Тя живее с Гарион вече доста време — отвърна гърбавият магьосник. — Човек просто свиква с обръщенията, които чува постоянно.

— Чудя се какво би направила Поулгара, ако аз се обърна към нея с „лельо Поул“?

— Не ти препоръчам да правиш подобен експеримент — посъветва го Белдин. — Все пак ти си човекът, който трябва да реши. Само ти казвам, че ще изглеждаш много интересен като репичка — ако не реши да те превърне в нещо друго, разбира се.

— Се’Недра — подхвана Поулгара, — защо не ми разкажеш как точно си върна бебето?

— Арел го намери и ми го даде. — Се’Недра се усмихна. — Затова сега я обичам още повече.

— Всички обичаме Арел.

— Не е ли прекрасен? — възкликна Се’Недра и вдигна края на одеялото.

— Много е красив, скъпа. Вие с Арел успяхте ли да поприказвате?

— О, да, лельо Поул. Тя има някаква много важна работа и затова не можа да дойде при нас, каза, че вероятно ще ни настигне в Перивор — а може би по-късно в Корим.

— Значи знаеше къде отиваме?

— О, не, лельо Поул — изсмя се Се’Недра. — Аз й казах. Толкова много иска да бъде с нас, но онази важна нейна работа я възпира. Попита ме накъде сме тръгнали и аз казах за Перивор и Корим. Но като чу за Корим, изглежда, малко се изненада.

Леля Поул присви очи.

— Разбирам — рече тя. — Дурник, защо не опънеш една палатка? Се’Недра и бебето й имат нужда от почивка.

— Веднага, Поул — съгласи се бързо съпругът й.

— Щом бездруго спомена за това — отвърна щастливо Се’Недра, — наистина се чувствам малко уморена, освен това съм сигурна, че Геран трябва да поспи. Нали знаете — бебетата спят много. Ще го накърмя и после ще го сложа да спи. Той винаги спи дълго след кърмене.

— Дръж се — тихо прошепна Закат на Гарион, като забеляза, че очите на риванския крал са пълни със сълзи, и сложи ръка върху рамото на приятеля си.

— Но какво ще стане, когато тя се събуди?

— Поулгара ще се оправи с това.

Дурник направи палатката и вълшебницата въведе упоената кралица вътре. След миг Гарион почувства надигащата се вълна на чужда воля и долови множество шепнещи гласове. После леля му излезе от палатката, стискайки в ръце вързопа на Се’Недра.

— Отърви се от това — каза тя на Гарион и го пъхна в ръцете му.

— Тя ще се оправи ли? — попита той.

— Сега спи. Ще се събуди след около час и няма да си спомня нищо от онова, което й се е случило. Никой от нас не бива да споменава за него и така всичко ще приключи.

Гарион занесе вързопа в гората и го скри под един храст, а когато се върна, отиде при Кайрадис и я попита:

— Била е Зандрамас, нали?

— Да.

— И ти си знаела, че това ще се случи, нали?

— Да.

— Защо не ни предупреди?

— Ако го бях направила, щях да предотвратя едно събитие, което трябваше да се случи.

— Това е жестоко, Кайрадис.

— Събитията, които е предопределено да се случат, често са жестоки. Казах ти, Белгарион, че Зандрамас не може да отиде в Кел, както стори ти. Следователно тя трябваше да научи от някой от твоите спътници къде ще се състои срещата; в противен случаи няма да може да пристигне в уреченото време на Мястото, което вече не съществува.

— И защо точно от Се’Недра?

— Както си спомняш, Зандрамас и по-рано беше налагала волята си върху съзнанието на съпругата ти. Така й е било най-лесно.

— Няма да простя такова нещо, Кайрадис.

— Гарион — намеси се Закат. — Остави това. Се’Недра не е наранена, а Кайрадис просто е направила онова, което трябва — нали е предопределено. — Очевидно малореанецът съвсем открито се стремеше да защити пророчицата с превързаните очи.

Гарион се обърна и се отдалечи с широки крачки. Кипеше от гняв.

 

 

Когато се събуди, Се’Недра не даде никакви признаци, че си спомня за срещата в гората, и се държеше съвсем нормално. Гарион упорито избягваше Закат — просто не беше сигурен, че ще има сили да бъде любезен с приятеля си, който така явно и категорично бе защитил Кайрадис. Закат и пророчицата бяха водили дълъг разговор преди всички да напуснат Кел и сега императорът изглеждаше напълно предан на нейната кауза. Ала понякога в очите му се четеше тревога и той често се обръщаше, за да я погледне.

Ала през нощта, когато двамата трябваше да бъдат заедно на пост, Гарион повече не можеше да избягва приятеля си.

— Още ли ми се сърдиш, Гарион? — попита Закат.

— Вече не — въздъхна Гарион. — Всъщност не ти бях сърдит наистина — просто малко се ядосах. Гневът ми е насочен преди всичко към Зандрамас, не към теб, нито към Кайрадис. Не обичам хората, които измъчват жена ми.

— Това наистина трябваше да се случи, разбираш ли? Зандрамас трябваше да разбере къде ще се състои срещата. Тя също трябва да бъде там.

— Имаш право. Кайрадис разкри ли ти подробности за това каква ще бъде твоята задача?

— Само няколко. Но не трябва да разказвам на никого за тях. Мога само да ти кажа, че ще дойде някакъв много важен човек и аз ще трябва да му помогна.

— И ще правиш това до края на живота си — така ли?

— Може би и мнозина други ще бъдат като мен до края на дните си.

— И аз ли?

— Не мисля. Твоята задача ще приключи след срещата. Кайрадис намекна, че вече си направил достатъчно.

 

 

Станаха рано сутринта и потеглиха през хълмистата равнина, простираща се край западния бряг на река Баласа. Тук-там се виждаха селища — изглеждаха примитивни, здрави и стабилни. Даласианските селяни работеха в полето само с най-прости сечива.

— Всичко това е хитрост — рече мрачно Закат. — Тези хора са много по-образовани дори от мелцените и са положили много усилия да скрият това.

— Нима твоят народ и жреците на Торак щяха да ги оставят на мира, ако истината излезеше наяве? — попита го Кайрадис.

— Сигурно не — призна той. — По всяка вероятност мелцените щяха да принудят далите да работят в бюрократичната машина на империята.

— Това щеше да бъде несъвместимо с нашите задачи.

— Сега вече разбирам това. Когато се върна в Мал Зет, ще въведа редица промени в политиката на империята по отношение на Даласианските протекторати. Твоят народ прави нещо много, много по-важно от това да отглежда цвекло и ряпа за цяла Малореа.

— Ако всичко върви добре, работата ни ще бъде свършена след края на срещата, император Закат.

— Но вашите изследвания ще продължат, нали?

Тя се усмихна.

— Непременно. Навиците, създавани в продължение на хиляди години, са нещо много упорито.

Белгарат спря коня си до този на Кайрадис и я попита:

— Можеш ли да ни кажеш какво точно трябва да търсим, щом стигнем в Перивор?

— Вече разкрих това пред теб, древни Белгарат. В Перивор трябва да намериш една географска карта — тъкмо тя ще те заведе до Мястото, което вече не съществува.

— И как така хората в Перивор ще знаят повече за нея, отколкото всички други люде по света?

Пророчицата не отговори.

— Това е поредният въпрос, чийто отговор не бива да разкриваш пред мен, така ли?

— Сега не ми е позволено да го сторя, Белгарат.

Белдин се спусна като стрела от небето и каза:

— Бързо се пригответе. Напред по пътя има патрул от даршивански войници.

— Колко са? — бързо попита Гарион.

— Десетина. С тях има и гролим. Не исках да летя твърде близо до тях, но мисля, че е Белоокият. Направили са засада сред горичката в следващата долина и чакат там.

— Той откъде знае, че ще минем оттук? — попита удивено Велвет.

— На Зандрамас й е известно, че отиваме в Перивор — отговори Поулгара. — Оттук е най-късият път дотам.

— Всъщност десетина даршиванци не представляват никаква заплаха — уверено каза Закат.

— Тогава каква е целта на засадата им?

— Искат да ни забавят — отвърна Белгарат. — Зандрамас иска да ни задържи, за да стигне до Перивор преди нас. Тя може да поддържа връзка с Нарадас на големи разстояния. По всяка вероятност трябва да очакваме капаните му през няколко мили чак до Ленга.

Закат почеса късата си брада, навъси се и се замисли. След това отвори дисагите на седлото си, извади една географска карта и започна да я проучва внимателно.

— До Ленга ни остават още петнадесет мили — каза той на Белдин. — За колко време можеш да прелетиш това разстояние?

— За два часа. Защо?

— В Ленга има императорски гарнизон. Ще ти дам да занесеш съобщение до гарнизонния командир. Ще бъде запечатано с моя печат. Той ще излезе с войската си и ще разбие капаните на Белоокия в гръб. Щом се присъединим към моите отряди, Нарадас няма повече да ни създава проблеми… — Изведнъж Закат си спомни нещо. — Свята пророчице — обърна се той към Кайрадис. — В Даршива ти ми каза да не водя със себе си армия, когато пристигна в Кел. Още ли е в сила тази забрана?

— Не е, Кал Закат.

— Добре. В такъв случай веднага ще напиша съобщението до командира.

— Ами патрулът? — попита Силк. — Или просто ще останем тук и ще чакаме, докато пристигнат войските на Закат?

— Не — каза Гарион. — Готови ли сте за малко физически упражнения?

Лицето на Силк блесна със зла усмивка.

— Има още един проблем — намеси се Велвет. — След като Белдин отлети за Ленга, няма кой да излезе на разузнаване. Как ще разберем дали ни очакват други засади?

„Кажи на жената с жълтата коса да не се тревожи за това — обърна се вълчицата към Гарион. — Аз мога да се промъквам незабележимо по всички места, но дори и да ме зърнат, хората няма да ми обърнат никакво внимание.“

— Всичко е наред, Лизел — рече Гарион. — Вълчицата ще бъде нашият разузнавач.

— Тя е много полезна личност в нашата група — усмихна се Велвет.

— „Личност“ ли каза? — намеси се Силк.

— А нима не е умна като човек?

Дребничкият драснианец се намръщи.

— Знаеш ли, може би имаш право. Това животно определено има някакво излъчване, нали?

Вълчицата завъртя опашка пред него и след това се отдалечи с дълги, плавни скокове.

— И така, господа — рече Гарион и хвана дръжката на меча на Желязната хватка, — хайде да посетим онези даршиванци, дето се крият така старателно от нас.

— Нарадас няма ли да ни създаде някакви проблеми? — попита Закат и предаде на Белдин съобщението, което беше написал.

— Искрено се надявам, че ще се опита — отвърна Гарион.

Ала се оказа, че Нарадас не е сред даршиванците, които бяха устроили засадата в горичката. Схватката беше съвсем кратка, защото се оказа, че повечето от войниците умеят да бягат много по-добре, отколкото да се бият.

— Аматьори — измърмори Закат с презрение и избърса острието на меча си в пелерината на един от убитите.

— Ставаш наистина добър с това оръжие — направи му комплимент Гарион.

— Изглежда, започвам да си спомням онова, на което ме учеха като млад — отвърна скромно Закат.

— Той върти меча почти така умело, както Хетар сабята, нали? — отбеляза Силк, докато измъкваше камата си от гърдите на един даршиванец.

— Да, наистина е така — съгласи се Гарион. — А пък Хетар е обучен от Чо-Хаг, най-добрия фехтовчик в Алгария.

— Таур Ургас би потвърдил това, ако можеше да говори от гроба — добави Силк.

— Бих дал много да можех да видя тази битка — каза замечтано Закат.

— Аз също — каза Гарион. — Но тогава бях зает с друга работа.

— Промъкваше се към Торак ли? — предположи Закат.

— Изразът „промъквах се“ не е точен. Той знаеше, че отивам при него.

— Ще отида да доведа дамите и Белгарат — рече Дурник.

— Току-що разговарях с Белдин — каза старият вълшебник, когато се приближи към тях. — Нарадас е излетял от горичката преди да пристигнете. Белдин е обмислял възможността да го убие, но в ноктите си държал онзи пергамент със съобщението.

— И каква форма е приел? — попита Силк. — Имам предвид в какво се е превърнал този Нарадас?

— В гарван — отвърна Белгарат с отвращение. — Не зная защо гролимите са особено привързани към тези черни птици.

Изведнъж Силк се разсмя.

— Помниш ли когато мургът Ашарак се превърна в гарван в равнината на Арендия и Поулгара извика един орел да се справи с него? Цял час от небето валяха черни пера.

— Кой е Ашарак? — попита Закат.

— Беше един от слугите на Ктучик — отвърна Белгарат.

— И онзи орел уби ли го?

— Не — отвърна Силк. — Гарион го направи, но по-късно.

— С меча си ли?

— Не, с ръце.

— Сигурно му е нанесъл много силен удар. Мургите са едри и яки хора.

— Всъщност не — рече Гарион. — Просто го подпалих. — Кралят на Рива не си бе припомнял Ашарак от години. С изненада откри, че този спомен вече не го измъчва.

Закат впери ужасен поглед в него.

— Той беше убиецът на родителите ми — каза Гарион. — Трябваше да го направя. Той ги е изгорил, така че аз постъпих по същия начин с него.

— Ще тръгваме ли вече?

Неуморната вълчица сновеше пред групата на Гарион и преди да се мръкне с лекота откри още две засади. Оцелелите при първата схватка след провалилия се капан на даршиванците бяха разпространили новината за силата на Гарион и неговите спътници, затова войниците от другите две засади побягваха панически, щом зърнеха, че кралят на Рива тръгва насреща им.

— Разочароващо — заяви Сади, след като противниците им от втората засада търтиха да бягат, и прибра в ножницата малката си кама, чийто връх беше намазан с отрова.

— Очаквам, че Нарадас ще си поговори много сериозно с тези момчета, щом разбере, че е хвърлил толкова усилия на вятъра — добави весело Силк. — По всяка вероятност ще принесе в жертва повечето от тях веднага щом намери удобен олтар.

 

 

По обяд на следващия ден се срещнаха с войската, дошла от гарнизона в Ленга. Командирът на гарнизона, който яздеше начело, се взря изумено в Закат.

— Ваше величество — изрече невярващо той. — Нима това наистина сте вие?

Закат потри с ръка черната си брада.

— О, това ли имате предвид, полковник? — Императорът се засмя. — Не исках хората да ме разпознават — ликът ми е изсечен върху всяка монета в Малореа. Имаше ли някакви неприятности по пътя?

— Нищо, което си струва да спомена, ваше величество. Срещнахме десетина групи даршивански войници — те обикновено се криеха сред малки горички. Заобикаляхме горичката и те незабавно се предаваха. Много ги бива да се предават.

— И да бягат също — засмя се Закат.

Полковникът погледна колебливо своя император:

— Надявам се, че няма да се обидите от думите ми, ваше величество, ала ми се струва, че сте се променили, откакто ви виждах за последен път в Мал Зет.

— О, така ли?

— На първо място никога не съм ви виждал с оръжие.

— Времената са твърде бурни, полковник. Твърде бурни.

— И ако ми простите, че го казвам, ваше величество, никога не ви бях виждал да се смеете и дори да се усмихвате.

— По-рано имах много малко поводи за това, полковник. Ще продължим ли към Ленга?

Когато стигнаха в Ленга, Кайрадис с помощта на Тот ги заведе направо на пристанището. Там ги очакваше кораб с много странна форма.

— Благодаря ти, полковник — каза Закат на командира на гарнизона. — Много умно от твоя страна, че си се погрижил да ни очаква кораб.

— Извинете ме, ваше величество — отвърна военният, — но аз нямам нищо общо с този кораб.

Закат погледна сепнато към Тот, а немият гигант се усмихна за миг на Дурник.

Дурник се намръщи, после каза:

— Горе главата, Кал Закат. Още преди няколко хиляди години е уредено този кораб да ни очаква тук.

Изведнъж лицето на Белгарат грейна в сияйна, широка усмивка.

— В такъв случай, изглежда, че пристигаме точно по разписание. Мразя да закъснявам, когато имам някаква среща.

— Наистина ли? — рече Белдин. — Спомням си, че веднъж се появи цели пет години след уречения час.

— Тогава ми се случи нещо непредвидено.

— Винаги се случва нещо непредвидено. Не стана ли това по времето, когато живееше при момичетата от Марагор?

Белгарат се закашля и хвърли гузен поглед към дъщеря си.

Поулгара вдигна вежда, ала не каза нищо.

Екипажът на кораба беше съставен от неми моряци, също като онези, които ги бяха превозили от брега на Горут в Ктхол Мургос до остров Веркат. Гарион още веднъж бе поразен от чувството, че всичко се повтаря. Веднага щом кралят на Рива и спътниците му се качиха на борда, моряците освободиха всички въжета и корабът излезе в открито море.

— Странно — отбеляза Силк. — Вятърът духа от морето към сушата, а ние се движим с такава лекота срещу него.

— Забелязах — съгласи се Дурник.

— Така си и помислих. Изглежда, нормалните правила не са валидни за далите.

— Белгарион, би ли ме придружил със своя приятел Закат в каютата до кърмата? — каза Кайрадис.

— Разбира се, света пророчице — отговори Гарион и забеляза, че когато тръгнаха към кърмата, Закат хвана ръката на момичето и го поведе напред, почти несъзнателно поемайки задълженията на Тот. Странна мисъл блесна в съзнанието на риванския крал и той се вгледа внимателно в своя приятел. Лицето на Закат изразяваше особена мекота, в очите му светеше странен поглед. Мисълта, хрумнала на Гарион, разбира се, беше абсурдна, ала сякаш надзърнал в сърцето на императора, риванският крал знаеше, че не греши.

В каютата до кърмата имаше два комплекта бляскави рицарски доспехи, съвсем същите както онези при битката във Воу Мимбре.

— Трябва да ги облечете в Перивор — каза Кайрадис.

— Предполагам, че за това има някаква причина — отвърна Гарион.

— Наистина има. Когато приближим брега, двамата трябва да свалите забралата на шлемовете и в никакъв случай да не ги вдигате, докато сте на острова. Можете да го сторите само когато аз ви разреша.

— И няма да ни разкриеш каква е причината за това, нали?

Тя се усмихна и отпусна длан върху рамото му.

— Знай само, че трябва да стане така.

— Знаех си, че ще ми отвърне така — обърна се Гарион към Закат, отиде до вратата на каютата и извика: — Дурник! Имаме нужда от помощта ти.

— Но нали все още не трябва да слагаме доспехите? — попита го Закат.

— Обличал ли си някога такива?

— Не. Никога.

— Нужно е време, за да свикнеш с тях. Дори Мандорален мърмори по няколко часа, когато ги облича.

— Мандорален ли? Твоят приятел, мимбратският рицар?

Гарион кимна утвърдително.

— Той е защитникът на Се’Недра.

— Аз пък мислех, че нейният защитник си ти.

— Аз съм й съпруг. За рицарите важат различни правила. — Кралят на Рива огледа критично меча на Закат — твърде леко оръжие с тънко острие. — Той има нужда от по-голям меч, Кайрадис — обърна се Гарион към пророчицата.

— В шкафа ще намериш онова, което ти е необходимо, Белгарион.

— Тя мисли за всичко — отбеляза Гарион с кисела гримаса и отвори шкафа. В него имаше огромен меч с широко острие, който стигаше почти до раменете му. Кралят на Рива го вдигна с двете си ръце.

— Мечът ви, ваше величество — каза той и го подаде на Закат с дръжката напред.

— Благодаря, ваше величество — засмя се Закат, ала щом вдигна меча, отвори широко очи. — Зъбите на Торак! — изруга той и едва не изтърва огромното оръжие. — Наистина ли хората използват такива неща един срещу друг?

— И то твърде често. Това е едно от най-популярните развлечения в Арендия. Ако мислиш, че този меч е тежък, ще ти дам да вдигнеш моя. — След това Гарион изведнъж си спомни нещо и безапелационно се обърна към Кълбото: — Събуди се!

В шепота на скъпоценния камък се промъкнаха обидени нотки.

— Не преувеличавай, моля те — рече настойчиво Гарион. — Мечът на приятеля ми е прекалено тежък за него. Нека го направим по-лек — ала постепенно. — Риванският крал впери поглед в Закат, който се опитваше да повдигне оръжието. — Още малко по-лек — нареди той на Кълбото.

Острието на меча бавно започна да се изправя нагоре.

— Сега какво ще кажеш? — попита Гарион.

— Може би ще трябва да го направиш още малко по-лек — изсумтя Закат.

— Направи го! — каза Гарион на Кълбото.

— Така е по-добре… — въздъхна Закат. — Мислиш ли, че наистина е безопасно да приказваш на скъпоценния камък с такъв тон?

— Трябва да проявявам твърдост. Понякога той реагира като куче или кон… дори и като жена.

— Няма да забравя тази твоя забележка, крал Белгарион — изрече хладно Кайрадис.

Той се засмя.

— Въобще не очаквам, че ще го направиш, света пророчице.

— Точка за теб, приятелю — каза Закат.

— Виждаш ли колко е полезно да си с мен? — засмя се Гарион. — О, ще те направя истински алорн, ще видиш.