Дейвид Едингс
Пророчицата от Кел (23)

22.

Чакаха почти час, докато Белдин реши, че Зандрамас най-сетне е обхваната от неудържима треска. Гарион и Закат се възползваха от забавянето и облякоха доспехите си.

— Ще огледам наоколо — каза накрая гърбавият магьосник. Превърна се в чайка и се понесе в мъглата. След малко се върна и се изсмя злобно. — Никога не съм чувал жена да си служи с подобен език! Тя би засрамила дори теб, Поул.

— Какво прави? — попита го Белгарат.

— Стои пред отвора на пещерата, пред вратата или пред… наречи го както искаш. С нея има поне четиридесет гролими.

— Четиридесет? — възкликна Гарион и се обърна към Кайрадис. — Но ти каза, че силите ще бъдат равностойни!

— Ти не си ли равностоен поне на петима, Белгарион?

— Ами…

— Защо каза „имаше“? — Белгарат погледна брат си.

— Бих споменал, че нашата обсипана със скъпоценности приятелка се опита да накара няколко от гролимите да разбият онова, с което е запечатана вратата. Не съм сигурен дали причината бе в силата, държаща входа затворен, или просто Зандрамас си изпусна нервите, когато гролимите се провалиха. В момента поне петима от тях очевидно са мъртви, а Зандрамас крачи нервно и се мъчи да измисли нови ругатни. Между другото всичките гролими са с лилава подплата на качулките.

— Значи са магьосници — рече мрачно Поулгара.

— Магьосничеството на гролимите не е на особена висота. — Белдин вдигна рамене.

— Видя ли дали тя има светлинки под кожата? — поинтересува се Гарион.

— О, да, има. Лицето й прилича на поляна, пълна със светулки в лятна вечер. Видях и албатроса. Кимнахме си, но нямахме време да спрем и да поприказваме.

— Той какво правеше? — попита подозрително Силк.

— Просто се рееше в небето. Знаеш ги какви са албатросите. Според мен едва ли раздвижват крилете си повече от веднъж седмично. Мъглата започва да намалява. Защо просто не поемем дълбоко дъх, а след това можем да застанем на някоя тераса над онзи амфитеатър. Като види тъмни силуети, плуващи в мъглата, Зандрамас непременно ще се сепне, не мислите ли?

— Видя ли бебето ми? — попита Се’Недра със свито сърце.

— Той вече не е бебе, момичето ми. Синът ти е голямо момче с руси къдрици — същите, каквито имаше Ерионд. Разбрах по изражението му, че не харесва особено компанията, в която е попаднал. Ако се съди по погледа му, той ще израсне със същия лош нрав както останалите членове на семейството ви. Навярно Гарион би могъл да слезе долу и да му подаде меча, а после всички да седнем настрана и да наблюдаваме как малкият се справя с проблема.

— Бих предпочел да не убива хора преди да е сменил млечните си зъби — строго каза Гарион. — Има ли някой друг с тях?

— Ако съдя по описанието на съпругата му, ерцхерцог Отрат е сред групата на Зандрамас. На главата си е сложил евтина корона и е облечен с изтъркани кралски роби. Погледът му не издава особен интелект.

— Този е мой! — процеди Закат. — Никога досега не съм имал възможност лично да накажа човек, уличен в държавна измяна.

— Жена му ще ти е вечно задължена — засмя се Белдин. — Дори може да предприеме пътуване до Мал Зет, за да изкаже лично благодарностите си пред теб. Тя е сочно и красиво момиче, Закат. Съветвам те добре да си починеш, преди да я приемеш.

— Насоката, в която се развива този разговор, не ми допада — тихо каза Кайрадис. — Времето минава. Да тръгваме.

— Нека бъде така, както желае сърцето ти, малка моя любима — отвърна засмяно Белдин.

Кайрадис не можа да сдържи усмивката си.

Отново заговориха с бодър, шеговит тон. Приближаваше най-великото събитие на всички времена и омаловажаването му беше естествена човешка реакция.

Силк ги изведе от нишата: меките му ботуши не издаваха и звук по влажните камъни, ала Гарион и Закат трябваше да се придвижват внимателно, за да не дрънчат с доспехите. Извисяващите се към небето каменни тераси бяха еднакво високи — около десет стъпки, — ала на равни интервали между тях имаше стъпала. Силк ги изведе три площадки по-нагоре и след това тръгна в кръг, заобикаляйки пресечената пирамида. Когато стигнаха до североизточния й край, драснианецът спря и прошепна:

— Не бива да вдигаме никакъв шум. Амфитеатърът е само на стотина метра. Не искаме някой гролим с остър слух да ни чуе, нали?

Пропълзяха край ъгъла и няколко минути предпазливо вървяха по северната стена. След това Силк спря, наведе се над ръба и надникна надолу в мъглата.

— Ето го — прошепна той. — Амфитеатърът е врязан под формата на квадрат в самия хълм. Простира се от брега на морето до този портал — е, наречете го врата или както искате. Ако погледнете от ръба, ще видите, че терасите са прекъснати на много места. Амфитеатърът е точно под нас. В момента се намираме на сто метра от Зандрамас.

Гарион надникна в мъглата — и изведнъж му се прииска да я помете със силата на волята си и да погледне врага си в лицето.

— Спокойно — прошепна му Белдин. — Схватката ще започне скоро. Нека не й разваляме удоволствието от изненадата, която сме й подготвили.

В мъглата се чуваха гърлените гласове на гролимите. Гарион не можеше да долови отделните думи, ала всъщност това не беше необходимо.

Приятелите на риванския крал чакаха.

Бледият диск на слънцето едва се виждаше сред мъглата и мътните облаци, довлечени от бурята. После мъглата се раздвижи и заприлича на бурно море. След малко се видя и небето. Гъсти мръсносиви облаци се трупаха на изток и слънцето осветяваше долната им страна в ярки оранжево-червени багри. Небето изглеждаше така, сякаш някой го е подпалил.

— Красиво — промърмори Сади и нервно прехвърли отровната си кама от едната си ръка в другата. После сложи червената си кожена кутия на земята и я отвори. Извади глинената бутилка, измъкна запушалката и я сложи до куфарчето. — На този риф трябва да има мишки — рече той. — Или яйца на чайки. Зит и малките й ще са добре. — След това се изправи, прибра внимателно в джоба на туниката си една малка торбичка и каза шепнешком: — Просто вземам предпазни мерки.

Мъглата бе като перленосив океан в сянката на пирамидата. Гарион чу странен меланхоличен вик и вдигна поглед към небето. Албатросът се рееше, разперил широко криле. Гарион се взря напрегнато в мъглата и почти несъзнателно свали коженото покривало от дръжката на меча. Кълбото светеше слабо, ала цветът му не беше син, а гневно ален, почти като багрите на пламтящото небе.

— Това потвърждава догадката ти, стари вълко — обърна се Поледра към съпруга си. — Сардионът е в пещерата.

Бялата коса и посивялата брада на Белгарат проблясваха в алено под отразената от облаците светлина. Вълшебникът изсумтя.

Мъглата започна да се разсейва. Гарион вече различаваше неясните фигури под тях — с размити очертания, безмълвни и еднакво тъмни.

— Светата пророчица! — възкликна тревожно един от гролимите. — Вижте я!

Фигурата с качулка, облечена в блестяща черна сатенена роба, се обърна и Гарион погледна в лицето Детето на Мрака. Беше чувал няколко пъти как различни хора описват светлините под кожата й, но никакви думи не биха могли да го подготвят за онова, което видя сега. Светлините по лицето на Зандрамас се въртяха непрестанно под кожата й. В сянката на древната пирамида чертите й бяха тъмни, почти невидими, ала танцуващите светлинки и придаваха особен вид — сякаш „цялата звездна вселена“ бе попаднала в нейната плът — всъщност точно така гласяха тайнствените думи на Пророчествата от Ашаба.

Риванският крал чу зад гърба си приглушено ахване, обърна глава и видя как Се’Недра с кинжал в ръка и с пламтящи от омраза очи тръгва към стълбите, водещи в амфитеатъра. Поулгара и Велвет, очевидно разбрали отчаяния й план, бързо я хванаха и изтръгнаха оръжието от ръцете й.

И изведнъж Поледра пристъпи към ръба на терасата и каза високо:

— Ето че най-накрая се случи, Зандрамас.

— Не чаках нищо друго, освен да се присъединиш към приятелите си, Поледра — отвърна подигравателно магьосницата. — Бях се разтревожила за теб: боях се, че си се изгубила някъде. Ала сега всичко е готово и можем да продължим, както повелява редът.

— Загрижеността ти за реда е малко закъсняла, Зандрамас — отговори Поледра. — Но това няма значение. Всички ние, както беше предсказано, пристигнахме на уреченото място в уреченото време. Защо не оставим глупавите приказки и не влезем вътре? Вселената сигурно е изгубила търпение да ни чака.

— Все още не е, Поледра — отвърна Зандрамас.

— Колко досадно — уморено каза жената на Белгарат. — Ето една типична твоя черта — дори когато нещо очевидно се е провалило, ти продължаваш опитите си да го възродиш. Направи невъзможното да избегнеш тази среща — но напразно. Колкото по-далеч и по-упорито бягаше, толкова по-бързо пристигна на това място. Не мислиш ли, че е време да се откажеш от евтините си забавления и да продължим по-нататък с достойнство?

— Не, Поледра.

Съпругата на Белгарат въздъхна, после каза хладно:

— Добре, Зандрамас. Нека бъде както искаш. — Поледра посочи Гарион. — Щом си решена да се биеш, аз призовавам Богоубиеца.

Бавно, уверено Гарион протегна ръка към рамото си и стисна здраво дръжката на меча. Огромното тежко оръжие изскочи съскайки от ножницата и острието му пламна в ослепително синьо. Сега умът на Гарион разсъждаваше хладнокръвно, с ледено спокойствие. Всички съмнения и страхове бяха изчезнали, също както се беше случило в Ктхол Мишрак. Духът на Детето на Светлината го обзе изцяло. Той стисна дръжката на меча с две ръце и бавно започна да го вдига нагоре, към огнените облаци на небето.

— Това е твоята участ, Зандрамас! — изрева страховито Гарион. Думите извираха сами, без да ги вика.

— Това тепърва ще се реши, Белгарион. — Тонът на Зандрамас беше предизвикателен, както всички очакваха, ала в него се усещаше и нещо друго. — Невинаги е лесно да прочетеш какво е начертала съдбата за теб. — Тя направи повелителен жест и всички гролими се подредиха в кръг около нея и започнаха да пеят монотонно някакъв грозен напев на старинен, отблъскващ език.

— Отдръпнете се — предупреди ги с рязък глас Поулгара и после тя, родителите й и Белдин се изправиха на ръба на терасата.

Потрепвайки леко, някаква неясна мастиленочерна сянка се появи някъде в пространството и Гарион я зърна с периферното си зрение. В следващия момент риванският крал усети как в гърдите му се заражда ужас.

— Пазете се — бързо предупреди приятелите си той. — Мисля, че Зандрамас ще използва една от онези илюзии, за които говорихме снощи. — После усети мощна вълна и чу силен клокочещ звук. Водопад от непрогледна тъма изригна от протегнатите ръце на стълпените около Зандрамас гролими, ала мракът се раздроби на страшни черни отломки, които съскаха и бягаха панически из амфитеатъра като уплашени мишки — четиримата вълшебници бяха разбили тъмнината, изричайки едновременно една и съща дума с тон, говорещ за дълбокото им презрение към врага. Няколко гролими се сринаха на каменния под и се забързаха в агония, останалите се люшнаха назад с пребледнели лица.

Белдин се изкикоти злобно.

— Би ли искала да опиташ още веднъж, скъпа? — присмехулно викна той на Зандрамас. — Ако намерението ти е такова, трябваше да доведеш повече гролими. Не знаеш ли, че ги изтощаваш с мълниеносна бързина?

— Млъкни! — сряза го Белгарат.

— Няма. Тя се взима прекалено на сериозно, а присмехът подлудява хора като нея.

Без да променя изражението си, Зандрамас запрати тежко огнено кълбо срещу Белдин, ала той го отпъди с ръка, като че беше някакво досадно насекомо.

Гарион изведнъж се досети: плътната тъмнина и огненото кълбо не представляваха сериозна заплаха. Те просто бяха хитро средство, отклоняващо вниманието от онази сянка, която бе зърнал.

Магьосницата от Даршива се усмихна с ледена, смразяваща усмивка.

— Е, това няма значение. — Зандрамас вдигна рамене. — Аз само изпитвах силата ти, гърбав грознико. Продължавай да се смееш, Белдин. Обичам да гледам как хората издъхват щастливи.

— Наистина е така — съгласи се гърбавият магьосник. — Ти обаче също се усмихни мъничко, скъпа, и се огледай. Междувременно имаш възможност да се сбогуваш със слънцето, защото не мисля, че ти остава да го гледаш още дълго.

— Наистина ли са нужни всички тези заплахи? — уморено попита Белгарат.

— Такъв е обичаят — обясни му Белдин. — Обидите и хвалбите са обичайното встъпление към по-сериозната работа. Освен това тя започна първа. — Белдин погледна гролимите на Зандрамас, които бяха започнали да се приближават заплашително към тях. — Е, май вече е време. Ще слезем ли долу да приготвим едно особено ястие — задушени гролими? Предпочитам моите да са нарязани на съвсем ситни парчета. — Гърбавият магьосник щракна с пръсти и в ръката му се появи извит като кука улгоски нож.

Гарион решително поведе приятелите си към стълбите. Гролимите, сграбчили различни оръжия, се втурнаха срещу тях.

— Връщай се веднага! — извика Силк на Велвет, която се беше присъединила към мъжете и стискаше съвсем професионално една кама.

— В никакъв случай — отсече тя. — Защитавам вложението си.

— Какво вложение?

— Ще поговорим за това по-късно. В момента съм заета.

Гролимът, водещ нападението на черните жреци, беше истински гигант — почти колкото Тот. Размахваше тежка брадва, а в очите му гореше лудост. Сади пристъпи до рамото на риванския крал и хвърли пълна шепа странно оцветен прах право в лицето на връхлитащия гролим. Той разтърси глава, затърка ожесточено очите си, после кихна страховито. След миг погледът му се изпълни с ужас и от гърлото му изригна ужасяващ рев. Крещейки от уплаха, гролимът изпусна брадвата си, обърна се и затича надолу, като събаряше другите гролими, и побягна към морето. Нагази до кръста във водата, после пропадна от ръба на невидима тераса, скрита под повърхността — очевидно не можеше да плува.

— Мислех, че си свършил този прах — викна Силк на Сади, докато мяташе една от смъртоносните си ками. Един гролим се люшна назад, сграбчи дръжката на камата, стърчаща от гърдите му и падна тежко по гръб на стълбището.

— Винаги пазя по малко за непредвидени ситуации — отговори Сади, наведе се светкавично, избягвайки силен удар с меч, и ловко промуши корема на един гролим с отровната си кама. Гролимът се вцепени, а след това бавно се срина на стълбището. Голяма група мъже с черни роби се опитаха да ги изненадат в гръб, но Велвет хладнокръвно заби една от камите си в лицето на един гролим. Той нададе оглушителен вой, стисна главата си с ръце и се строполи назад, като помете няколко от своите спътници към морските вълни.

След това русокосата драснианска девойка се стрелна към другия край на стълбището, измъкна коприненото си въже, с ловко движение го преметна около врата на един гролим, който се катереше по стъпалата, завъртя се светкавично, опирайки гръб о неговия, и се наведе напред. Стъпалата на гролима изгубиха опора, ръцете му сграбчиха въжето, стягащо врата му. Няколко мига краката му ритаха безпомощно във въздуха, после лицето му почерня и той се отпусна. Велвет спокойно се обърна, освободи въжето и хладнокръвно изрита неподвижното тяло от ръба на терасата.

Дурник и Тот се преместиха на най-горната площадка и заеха позиция до Гарион и Закат, после четиримата поеха неумолимо надолу по стълбите, стъпало след стъпало, посичайки фигурите в черни роби, втурнали се да ги пресрещнат. Чукът на Дурник изглеждаше не по-малко страшен от меча на риванския крал. Тот сипеше страховити удари с брадвата на Дурник, а лицето му беше така безизразно, сякаш сечеше дърва. Закат бе изкусен фехтовач — правеше лъжливи движения и отбиваше ударите на противниците си с масивния си меч, въртейки го с такава лекота, сякаш оръжието тежеше колкото треска. Ударите му бяха светкавични и смъртоносни. Стълбището пред страховитата четворка скоро бе отрупано с трупове и залято от потоци кръв.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Дурник, докато разбиваше черепа на поредния гролим. — стъпалата стават хлъзгави.

Гарион отряза още една глава — тя се изтърколи като топка надолу по стълбите, а тялото се преметна и падна от другата страна на стълбището. Той рискува и хвърли бърз поглед през рамо. Белгарат и Белдин се бяха притекли на помощ на Велвет и отблъсваха мъжете в черно, които се катереха отстрани на терасовидния амфитеатър. Белдин сякаш изпитваше порочно удоволствие да забива извития си нож в очите на гролимите, след това го завърташе силно и изтръгваше димящи парчета мозък. Белгарат, пъхнал палци под въжето на кръста си, чакаше спокойно. Щом главата на някой гролим се подадеше над ръба на терасата, вълшебникът с рязко и точно движение нанасяше страшен ритник право в лицето на свещенослужителя на Торак. Понеже разстоянието от стълбището до основата на амфитеатъра бе около тридесет стъпки, някои от повалените гролими се опитваха да се изкачат повторно на терасата.

Малцина от гролимите на Зандрамас оцеляха след схватката и успяха да се изкачат до подножието на стълбището. С присъщото си благоразумие Сади се втурваше от единия до другия край на стъпалата и забиваше хладнокръвно отровната си кама в телата на падналите гролими, независимо дали бяха мъртви, или все още стенеха от раните си.

Зандрамас изглеждаше смаяна от непреклонната сила, с която неприятелите й водеха ожесточената битка, но въпреки това само се отдръпна назад, следейки атаката им с предизвикателно презрение. Зад нея стоеше мъж със зяпнала от ужас уста — бе нахлупил евтина корона на главата си и беше облечен в износена кралска мантия. Чертите му имаха смътно доловима, далечна прилика с тази на Закат и Гарион се сети, че това трябва да е ерцхерцог Отрат. А после Гарион най-сетне погледна собствения си невръстен син. Беше се старал да не гледа момчето по време на кървавото нападение, защото не бе сигурен как ще реагира, а бе изключително важно да съсредоточи цялото си внимание върху развоя на страшния бой. Както бе казал Белдин, Геран вече не беше бебе. Русите къдрици придаваха на лицето му мекота и нежност, ала в очите му нямаше доброта, когато срещна погледа на баща си. Геран явно бе изпълнен с омраза към жената, която здраво стискаше ръката му.

Гарион тържествено вдигна за поздрав меча пред забралото си и също толкова тържествено Геран вдигна свободната си ръка в отговор.

След това риванският крал започна неумолимо настъпление, като спираше само за миг да изрита отрязаната глава на някой гролим, изпречила се на пътя му. Несигурността, която изпитваше в Дал Перивор, беше изчезнала. Зандрамас стоеше на не повече от няколко метра и фактът, че беше жена, вече нямаше значение.

Трептящата сянка в периферията на зрението му стана по-тъмна и той изпита нарастващ ужас. Опита да го потисне, но не успя и потрепери.

Сянката започна да се разширява и да се уголемява и се превърна в ужасно лице, което се извиси зад магьосницата. Очите му бяха бездушно празни, устата зейна в изражение на неописуема загуба, сякаш някой бе захвърлил собственика на лицето от състояние на триумф и безкрайни почести в невъобразим ужас. Ала тази загуба не бе предизвикала състрадание и нежност, а изразяваше огромната нужда на ужасното същество да намери други, с които да сподели нещастието си.

— Вижте краля на ада! — изкрещя триумфално Зандрамас. — Бягайте, нещастни твари, за да поживеете още няколко минути. После той ще запокити всички ви във вечния мрак, вечните пламъци и вечното отчаяние!

Гарион спря. Не можеше да се хвърли в ада на този безкраен ужас.

Ала след миг, изплувал от спомените му, един глас достигна до съзнанието му. После заедно с гласа изплува образ. Кралят на Рива сякаш стоеше сред влажно сечище някъде в незнайна гора. Лек дъждец се сипеше от нощното небе, листата под краката му бяха мокри, подгизнали в неприятна влага. Ерионд, съвсем безгрижен, приказваше нещо на приятелите си. Гарион си припомни, че това се беше случило точно след първата им среща със Зандрамас — тогава магьосницата беше приела формата на дракон, за да ги нападне.

„Но огънят не беше истински — обясняваше светлокосият юноша на приятелите си. — Не знаехте ли? — Той изглеждаше учуден от неспособността на приятелите си да проумеят измамата. — Това беше само илюзия. Всъщност злото е тъкмо това, — просто отвращаваща илюзия. Съжалявам, ако някой от вас се е разтревожил, но нямах време да ви обясня.“

И Гарион разбра, че това е ключът към победоносния край на схватката. Халюцинацията беше продукт на умопомрачение. Илюзията бе нещо съвсем различно. Той не полудяваше. Лицето на господаря на ада не беше реално, то бе внушен отвън образ — също като образа на Арел, който Се’Недра беше срещнала в гората, край Кел. Единственото оръжие, с което Детето на Мрака можеше да се противопостави на Детето на Светлината, беше илюзията, изкусната измама, насочена срещу човешкия ум. Това наистина бе мощно оръжие, ала същевременно — и много крехко. Един лъч светлина би могъл да го унищожи. Кралят на Рива отново тръгна напред.

— Гарион! — извика Силк.

— Не обръщай внимание на лицето — посъветва го Гарион. — То не е истинско. Зандрамас се опитва да ни уплаши толкова силно, че да полудеем. Грозният образ не съществува. Той е просто сянка.

Зандрамас се олюля, а огромното лице зад нея трепна и изчезна. Очите на магьосницата се стрелкаха във всички посоки, ала накрая спряха за няколко секунди на портала, водещ към пещерата. Гарион знаеше с непоклатима сигурност, сякаш бе видял със собствените си очи, че в пещерата има нещо странно — нещо, което беше последната отбранителна линия на Зандрамас. След това, привидно незаинтересувана от унищожаването на оръжието, което винаги бе служило така добре на Детето на Мрака, магьосницата светкавично направи знак на останалите гролими.

— Не! — долетя звънкият, ясен глас на пророчицата от Кел. — Не мога да позволя да направиш това. Този въпрос трябва да бъде решен от Избора, притиснал с огромното си бреме плещите ми, а не чрез безсмислени битки. Прибери меча си в ножницата, Белгарион от Рива, а ти, Зандрамас от Даршива, изтегли слугите си от бойното поле.

Гарион откри, че мускулите на краката му изведнъж се парализираха — не можеше да направи нито крачка напред. Успя да се обърне и видя Кайрадис, която слизаше по стълбите, водена от Ерионд. Веднага след нея вървяха леля Поул, Поледра и риванската кралица.

— Задачата, която и двамата имате тук — продължи Кайрадис с отекващ, звучен глас — е не да се унищожите един друг. Ако се случи единият от вас да отнеме живота на другия, задачите ви ще останат неизпълнени и аз също не ще успея да извърша онова, което е отредено за мен. След това всичко, което съществува сега, всичко, което е било, и всичко, което предстои да живее в бъдеще, ще изчезне завинаги. Прибери меча си, Белгарион, а ти, Зандрамас, отпрати своите гролими от бойното поле. Нека отидем на Мястото, което вече не съществува, и там да направим своя избор. Вселената се уморява от нашето закъснение.

Гарион със съжаление прибра меча в ножницата, ала магьосницата от Даршива присви очи и заповяда на гролимите с леден, безизразен глас.

— Убийте сляпата даласианска вещица в името на новия бог на ангараките!

Гролимите, с очи, блеснали в религиозен екстаз, се втурнаха към подножието на стълбите. Ерионд въздъхна, решително пристъпи напред и застана спокойно пред Кайрадис.

— Това няма да е необходимо, Носителю на Кълбото — каза му Кайрадис, наведе леко глава и звънкият глас, който звучеше навсякъде около нея, загърмя като страхотен, гневен хор. Гролимите се олюляха, после започнаха да се блъскат слепешком наоколо, взирайки се с невиждащи очи в дневната светлина.

— Магията! — прошепна Закат. — Онази, обграждаща град Кел! Гролимите са ослепели!

Ала този път черните жреци не съзираха в слепотата си лицето на бога, което се бе явило пред благия стар жрец на Торак — старецът, когото бяха срещнали в лагера на овчарите. Пред очите им се бяха появили съвсем различни картини. Очевидно магията действаше по два начина. Отначало гролимите завикаха тревожно, после закрещяха от страх. След това виковете им се превърнаха в писъци, те се обръщаха, препъваха се един в друг, лазеха на колене и лакти, за да избягат от онова, което виждаха. Пълзяха слепешком към брега на морето, очевидно решени да следват до смърт огромния гролим, в чието лице Сади беше хвърлил онзи странен прах.

Някои от тях можеха да плуват, ала не бяха много. Онези, които умееха, навлизаха все по-навътре в морето към неизбежна смърт. Останалите потънаха под повърхността, ръцете им, протегнати умоляващо към небето, стърчаха над водата, след като главите се бяха скрили под вълните. Стълбове мехурчета се вдигаха над тъмните води, после и те изчезнаха.

Албатросът, разперил неподвижно криле, се понесе над тях, после се върна и започна да кръжи над амфитеатъра.