Сидни Шелдън
Тънки сметки (7)

СЕДМА ГЛАВА

Дейна Еванс беше дъщеря на полковник, който като инструктор по въоръжението непрекъснато бе местен от една база в друга. Докато стане на единадесет години, тя вече беше живяла в пет американски града и четири чужди страни. Ходила беше с баща си и майка си на изпитателното поле „Абърдийн“ в Мериленд, във Форт Бенинг в Джорджия, Форт Худ в Тексас, Форт Ливъруърт в Канзас и Форт Монмаут в Ню Джърси. Беше посещавала училища за офицерски деца в Камп Зама в Япония, Кимзе в Германия, Ками Дарби в Италия и Форт Бюканън в Пуерто Рико.

Дейна беше единствено дете, а приятели й бяха армейските служители и семействата им. Тя беше красива, весела и общителна, но майка й се притесняваше, че детството й не протича нормално.

— Знам, че сигурно е ужасно за теб да сменяш жилище на всеки шест месеца, миличка — казваше тя.

Дъщеря й озадачено я поглеждаше.

— Защо?

Всеки път, когато на баща й възлагаха нова задача, на нея й беше много интересно.

— Отново ще се местим! — радостно казваше тя.

Макар на Дейна постоянното местене да й харесваше, майка й го ненавиждаше.

— Повече не мога да живея като циганка — заяви тя, когато дъщеря й навърши тринадесет години. — Искам развод.

Дейна се ужаси при тази новина. Не толкова заради развода, а заради факта, че вече нямаше да може да пътува по света с баща си.

— Къде ще живеем? — попита тя майка си.

— В Клермонт, Калифорния. Аз израснах там. Прекрасно малко градче. Страшно ще ти хареса.

Майката на Дейна беше права, че Клермонт е красиво малко градче. Но тя грешеше, като си мислеше, че на момичето много ще му хареса.

Клермонт беше в подножието на планините Сан Габриел в областта Лос Анджелис, с население около тридесет и три хиляди жители. От двете страни на улиците имаше прекрасни дървета и на човек му се струваше, че се намира в студентско градче. Дейна го ненавиждаше. След непрекъснатите пътувания по света животът в малкото градче я потискаше.

— Да не би завинаги да се установим тук? — мрачно питаше тя.

— Защо, миличка?

— Защото за мен това място е прекалено малко. Имам нужда от по-голям град.

След първия ден в училище тя се прибра вкъщи мрачна.

— Какво има? Не ти ли хареса училището?

Дейна въздъхна.

— Хубаво е, но е пълно с деца.

— Те няма вечно да са деца, както и ти — засмя се майка й.

 

 

На осемнадесет години Дейна постъпи в колежа „Клермонт Маккена“, записа журналистика и стана репортерка за колежанския вестник „Форум“. На следващата година я направиха редактор.

При нея непрекъснато идваха студенти за услуги.

— Нашето дружество организира танци следващата седмица, Дейна. Би ли споменала това във вестника…

— Философското дружество организира среща във вторник…

— Би ли написала нещо за пиесата, която театралното общество поставя на…

— Трябва да наберем средства за новата библиотека…

Край нямаше, но на нея това много й допадаше. Беше в състояние да помага на хората и това й харесваше. По време на последната си година в колежа тя реши, че иска да прави журналистическа кариера.

— Ще мога да интервюирам важни хора по целия свят — каза Дейна на майка си. — Това е все едно да ковеш историята.

 

 

Като малка всеки път, когато погледнеше в огледало, Дейна се чувстваше потисната. Прекалено ниска, прекалено слаба, прекалено плоска. Всички други момичета бяха невероятно красиви. Това беше нещо като закон в Калифорния. „Аз съм грозно патенце в страна на лебеди“ — мислеше си тя. Наложи си да не се поглежда в огледало. Ако го беше направила, щеше да разбере, че на тринадесетгодишна възраст тялото й започваше да разцъфва. На шестнадесет години вече беше много красива. Когато стана на седемнадесет, много момчета бяха влюбени в нея. Имаше нещо в живото й лице със сърцевидна форма, големите й любопитни очи и леко дрезгавия й смях, което беше едновременно очарователно и предизвикателно.

 

 

От дванайсетгодишна Дейна знаеше точно по какъв начин иска да загуби девствеността си. Щеше да стане в красива лунна нощ на някой далечен тропически остров, където вълните щяха да се разбиват в брега. Щеше да звучи тиха музика. Един красив и изтънчен непознат щеше да се приближи и да погледне дълбоко в очите и в душата й, щеше да я вземе в обятията си и леко да я отнесе под близката палма. Щяха да се съблекат и да правят любов, а музиката щеше да се извиси в сюблимния момент.

Всъщност тя загуби девствеността си на задната седалка на стар шевролет след едни училищни танци от един слабичък осемнайсетгодишен червенокос младеж на име Ричард Добинс, с който работеха заедно във „Форум“. Той й подари пръстен, а месец по-късно се пресели в Милуоки с родителите си. След това Дейна вече нищо не чу за него.

 

 

Месец преди да завърши колежа с бакалавърска степен по журналистика, Дейна отиде в местния вестник „Клермонт Игзаминър“, за да си потърси работа като репортерка.

Някакъв мъж от отдел „Личен състав“ прегледа кратката й биография.

— Значи ти си била редакторка на „Форум“, а?

Тя скромно се усмихна.

— Да.

— Добре. Имаш късмет. В момента имаме нужда от хора. Ще те пробваме.

Дейна беше очарована. Тя вече си беше съставила списък на страните, от които искаше да направи репортажи: Русия, Китай, Африка…

— Знам, че не мога да започна като репортерка в чужбина — каза тя, — но веднага щом…

— Добре. Ще работиш като момиче за всичко. Ще се грижиш за сутрешното кафе на редакторите. Между другото, обичат го силно. Освен това ще се занимаваш с копирането при печатарските преси.

Дейна ужасена го изгледа.

— Не мога…

Той се наведе напред и се намръщи.

— Не можеш какво?

— Не мога да изразя радостта си, че получих тази работа.

 

 

Всички репортери хвалеха Дейна за кафето и тя стана най-добрата помощничка на печатарите. Ходеше на работа всеки ден и се сприятеляваше с всички. Винаги с готовност помагаше на другите. Знаеше, че това беше начинът да успее.

Единственият проблем беше, че в края на шестмесечния пробен срок все още си беше момиче за всичко. Тя поиска среща с Бил Крауъл, главния редактор.

— Наистина смятам, че съм готова — заяви. — Ако ми поставите задача, ще…

Той дори не вдигна поглед.

— Все още нямаме свободни места. Кафето ми изстина.

„Не е честно — мислеше си Дейна. — Дори не ми дават възможност. — Тя беше чула нещо, в което твърдо вярваше: Ако нещо е в състояние да те спре, най-добре е да не му се противопоставяш. — Е, добре, нищо няма да ме спре. Нищо. Но как ли да започна?“

 

 

Една сутрин, докато вървеше из пустата телеграфна зала и носеше чаши с топло кафе, по телеграфа постъпи някакво съобщение от полицията. От любопитство Дейна се приближи и го прочете:

АСОШИЕЙТЕД ПРЕС — КЛЕРМОНТ, КАЛИФОРНИЯ. ТАЗИ СУТРИН В КЛЕРМОНТ Е ОСУЕТЕН ОПИТ ЗА ОТВЛИЧАНЕ. НЕПОЗНАТ ЧОВЕК НАПАДНАЛ ЕДНО ШЕСТГОДИШНО МОМЧЕ И…

Тя прочете съобщението с ококорени очи. Пое си дълбоко дъх, откъсна лентата и я сложи в джоба си. Никой не я беше видял.

Останала без дъх, тя се втурна в кабинета на Бил Крауел.

— Господин Крауел, тази сутрин някой се опитал да отвлече момченце в Клермонт. Предложил да го заведе да поязди пони. Момченцето първо поискало малко бонбони и похитителят го завел в сладкарница, където собственикът разпознал момченцето. Собственикът повикал полиция, а похитителят избягал.

Главният редактор се заинтригува.

— По телеграфа нищо не е постъпило за това. Ти как разбра?

— Аз… Случи се така, че бях в магазина, където говореха за това и…

— Веднага ще изпратя репортер.

— Защо не ми позволите аз да го отразя? — помоли Дейна. — Собственикът на сладкарницата ме познава. Той ще ми даде информация.

За миг той я изгледа, а после неохотно каза:

— Е, добре.

 

 

Дейна интервюира собственика на сладкарницата, а на следващия ден репортажът й се появи на първа страница на „Клермонт Игзаминър“ и се прие добре.

— Не беше лошо — каза й Бил Крауел. — Никак не беше лошо.

— Благодаря.

 

 

Мина почти седмица преди Дейна отново да се озове сама в телеграфната зала. Отново постъпи съобщение от „Асошиейтед Прес“:

ПОМОНА, КАЛИФОРНИЯ: ТРЕНЬОРКА ПО ДЖУДО ЗАЛАВЯ МЕРАКЛИЯ-ИЗНАСИЛВАЧ.

„Идеално“ — реши Дейна. Откъсна лентата, смачка я и я пъхна в джоба си, а след това се втурна при Бил Крауел.

— Току-що ми се обади съквартирантката — изрече възбудено. — Видяла през прозореца как някаква жена се справя с един мераклия-изнасилвач. Искам да го отразя.

Крауел само я погледна.

— Давай.

Дейна отиде в Помона, за да интервюира треньорката по джудо, а репортажът й отново излезе на първа страница.

 

 

Главният редактор я повика в кабинета си.

— Какво ще кажеш да те назначим за щатен репортер?

Тя беше очарована.

— Страхотно! — „Почна се — помисли си. — Кариерата ми най-после тръгна.“

На следващия ден „Клермонт Игзаминър“ беше откупен от „Уошингтън Трибюн“ във Вашингтон.

 

 

Когато се разчу за продажбата, повечето от служителите в „Клермонт Игзаминър“ бяха разочаровани. Нямаше как да не се стигне до някои нежелани понижения и съкращения. Но Дейна не гледаше на това по този начин. „Сега ще работя за «Уошингтън Трибюн» — мислеше си тя, а оттук следваше: — Защо да не постъпя на работа в централата им?“

Тя бодро влезе в кабинета на Бил Крауел.

— Бих искала да си взема десет дни отпуск.

Той любопитно я изгледа.

— Дейна, повечето хора тук не смеят да отидат и до тоалетната, защото си мислят, че бюрата им няма да са си на мястото, когато се върнат. Не те ли е страх?

— От какво да ме е страх? Аз съм най-добрата ви репортерка — самоуверено заяви тя. — Възнамерявам да си намеря работа в „Уошингтън Трибюн“.

— Сериозно ли говориш? — Той видя изражението й. — Наистина говориш сериозно — въздъхна. — Добре. Опитай се да се срещнеш с Мат Бейкър. Той е шефът на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ — вестници, телевизионни станции, радио, всичко.

— Мат Бейкър. Ясно.