Сидни Шелдън
Тънки сметки (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Оливър прекарваше пълноценно времето си и изпитваше удоволствие от всичко, което правеше. Трябваше да се уреждат политически срещи, да се прокарват закони, да се одобряват субсидии, срещи, речи и интервюта за пресата. Отзивите за него във франкфортския „Стейт Джърнъл“, лексингтънския „Хералд Лийдър“ и луисвилския „Куриър Джърнъл“ бяха много положителни. Изграждаше си репутация на губернатор, който съвестно си върши работата. Беше приет в обществото на свръхбогатите и знаеше, че това до голяма степен се дължи на факта, че е женен за дъщерята на сенатора Тод Дейвис.

 

 

Харесваше му да живее във Франкфорт. Той беше оживен исторически град, скътан в живописна речна долина сред спускащите се хълмове на прочутия с тревата „блуграс“ район на Кентъки. Чудеше се какво ли щеше да представлява животът във Вашингтон.

Натоварените дни прерастваха в седмици, а седмиците — в месеци. Настъпи последната година от мандата на Оливър.

Беше назначил Питър Тейгър за свой секретар по печата. Той беше най-подходящият за тази работа. Винаги беше откровен пред журналистите, а заради старомодните му разбирания за благоприличие хората се отнасяха с по-голямо доверие към партията. Тейгър и черната му превръзка станаха толкова известни, колкото и Оливър.

Поне веднъж в месеца Тод Дейвис отиваше във Франкфорт, за да се види с Оливър.

— Когато пуснеш някой чистокръвен кон да се състезава — сподели той с Питър Тейгър, — трябва да го наглеждаш, за да не си загуби темпото.

 

 

Една мразовита октомврийска вечер двамата седяха в кабинета на Оливър. Бяха вечеряли в „Гейбриълс“ с Джан и се бяха върнали в административната сграда. Джан ги беше оставила насаме, за да могат да си поговорят.

— Джан изглежда много щастлива, Оливър. Много се радвам.

— Старая се тя да бъде щастлива, Тод.

Сенаторът Дейвис го погледна и се запита колко ли често посещаваше апартамента.

— Тя много те обича, синко.

— И аз я обичам — искрено отвърна той.

— Радвам се да го чуя — усмихна се сенаторът Дейвис. — Тя вече ремонтира Белия дом.

Сърцето на Оливър подскочи.

— Моля?

— О, не ти ли казах? Почна се. Името ти вече се спряга във Вашингтон. Започваме кампанията на първи януари.

— Наистина ли смяташ, че имам някакви шансове, Тод?

— Думата шанс предполага някакъв риск, а аз не рискувам синко. Няма да се включа в нещо, ако не съм сигурен в него.

Оливър си пое дълбоко дъх. Можеш да станеш най-важният човек в света.

— Искам да знаеш колко съм ти признателен за всичко, което направи за мен, Тод.

Той го потупа по рамото.

— Човек е длъжен да помогне на зет си, нали така?

Оливър не долови ударението на думата „зет“.

— Между другото, Оливър, много бях разочарован, когато прокарахте закона за данъка върху тютюна — подхвърли сенаторът.

— С тези пари ще оправим дефицита във фискалния бюджет и…

— Но ти, разбира се, ще му наложиш вето.

Той удивен го изгледа.

— Да му наложа вето?

— Оливър, искам да си наясно, че не мисля само за себе си, но аз имам много приятели, които инвестираха изкараните си с труд пари в тютюневи плантации и не ми се иска да пострадат от непосилни нови данъци. Ти какво ще кажеш?

Последва мълчание.

— Ти какво ще кажеш, Оливър?

— Така е — най-после проговори той. — Предполагам, че няма да е честно.

— Оценявам жеста ти. Наистина.

— Мислех, че си продал тютюневите си плантации, Тод.

— Защо? — изненадано го погледна сенаторът.

— Ами кампанията против тютюнопушенето нанася сериозни поражения. Продажбите рязко спаднаха и…

— Това се отнася за Съединените щати, синко. Освен тях съществува цял свят. Почакай да видиш какво ще стане, като пуснем рекламата в Китай, Африка и Индия. — Погледна часовника си и стана. — Налага ми се да се връщам във Вашингтон. Трябва да присъствам на събрание на комисията.

— Приятно пътуване.

— Сега ще е приятно, синко. Със сигурност ще е приятно — засмя се Дейвис.

 

 

Оливър беше разстроен.

— Какво, по дяволите, да правя сега, Питър? Данъкът върху тютюна е най-популярната стъпка, предприета от законодателството тази година. С какво да се оправдая, като му наложа вето?

Тейгър извади няколко листа от джоба си.

— Всички отговори се крият тук, Оливър. Обсъдих го със сенатора. Няма да имаш проблеми. Насрочил съм пресконференция за четири часа.

Оливър прегледа документите.

— Добре — кимна най-накрая.

— Това ми е работата. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не, благодаря. Ще се видим в четири.

Тейгър тръгна към вратата.

— Питър.

Той се обърна.

— Я ми кажи нещо. Мислиш ли, че наистина имам шансове да стана президент?

— Сенаторът какво мисли?

— Казва, че имам.

Тейгър се върна до бюрото.

— От много отдавна познавам сенатора, Оливър. Досега нито веднъж не е сгрешил. Има невероятен инстинкт. Ако Тод Дейвис ти каже, че ти ще си следващият президент на Съединените щати, можеш всичко да заложиш на това.

Някой почука.

— Влезте.

Вратата се отвори и в стаята влезе привлекателна млада секретарка с няколко факса в ръка. Беше около двадесетгодишна, умна и жива.

— Извинете, господин губернатор. Не знаех, че сте в…

— Няма нищо, Мириам.

Тейгър се усмихна.

— Здравей, Мириам.

— Здравейте, господин Тейгър.

— Не знам какво щях да правя без Мириам — отбеляза губернаторът.

Момичето се изчерви.

— Ако няма нищо… — Тя остави факсовете на бюрото и избяга от стаята.

— Хубава жена — каза Тейгър и погледна Оливър.

— Да.

— Оливър, внимаваш, нали?

— Разбира се. Затова те помолих да ми намериш онова апартаментче.

— Искам да кажа много, много да внимаваш. Залогът вече е твърде висок. Следващия път, когато се разгониш, просто поспри и се замисли дали Мириам или Алис, или Карън си заслужават да загърбиш Белия дом.

— Знам какво искаш да ми кажеш, Питър, и съм ти много задължен. Но няма защо да се тревожиш.

— Добре. — Тейгър си погледна часовника. — Казах ли ти какво направи Ребека тази сутрин? Тя е петгодишна. Бяхме записали едно детско предаване, което искаше да гледа в осем часа тази сутрин. „Миличка, ще ти го пусна след като обядваш“, каза й Бетси. Ребека я изгледа и отвърна: „Мамо, искам сега да обядвам.“ Хитро, нали?

Оливър се развесели от гордостта в гласа на Тейгър.

 

 

В десет часа вечерта Оливър влезе в стаята, където Джан четеше и каза:

— Скъпа, налага ми се да изляза. Трябва да отида на конференция.

Тя вдигна поглед:

— По това време?

— Да, за жалост — въздъхна той. — Сутринта се свиква бюджетната комисия и искат да ме инструктират преди събранието.

— Прекалено много работиш. Опитай се да си идваш рано вкъщи, моля те, Оливър. — Поколеба се. — Напоследък много закъсняваш.

Той се почуди дали това не беше предупреждение. Приближи се до нея, наведе се и я целуна.

— Не се тревожи, скъпа. Ще се върна възможно най-скоро.

 

 

— Тази вечер няма да имам нужда от теб — каза Оливър на шофьора пред къщата. — Ще отида с малката кола.

— Слушам, господин губернатор.

 

 

— Закъсняваш, скъпи. Мириам беше гола.

Той се усмихна и се приближи до нея.

— Съжалявам. Радвам се, че не си почнала без мен.

Тя се засмя.

— Прегърни ме.

Той я взе в обятията си и привлече топлото й тяло към себе си.

— Събличай се. Бързо.

— Какво ще кажеш да се преместиш във Вашингтон? — каза й той, когато свършиха.

Мириам се изправи.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Сигурно ще отида там. Искам да дойдеш с мен.

— Ако жена ти някога разбере за нас…

— Няма.

— Защо Вашингтон?

— Все още не мога да ти кажа. Но искам да знаеш, че ще бъде много вълнуващо.

— Ще отида където пожелаеш, стига да ме обичаш.

— Знаеш, че те обичам — изрече искрено както много пъти в миналото.

— Хайде да го направим още веднъж.

— Минутка само. Донесъл съм ти нещо. — Той стана и се приближи до сакото, което беше преметнал на един стол. От джоба му извади малко шишенце и наля съдържанието му в чаша. Течността беше прозрачна.

— Опитай това.

— Какво е това? — попита Мириам.

— Ще ти хареса. Обещавам. — Той изпи половината.

Тя го опита, а после изпи останалото.

— Не е лошо — усмихна се.

— Ще те накара да се почувстваш наистина секси.

— Аз вече се чувствам наистина секси. Ела в леглото.

Те отново се любеха, когато тя изпъшка и каза:

— Аз… аз не се чувствам добре. — Задъха се. — Не мога да дишам. — Очите й се затваряха.

— Мириам! — Тя не отговори. Лежеше безжизнена на леглото. — Мириам!

Беше в безсъзнание.

Кучи син! Защо ми причиняваш това?

Той стана и нервно закрачи из стаята. Беше го давал на десетина жени и само веднъж имаше странични ефекти. Трябваше да внимава. Ако не се справеше както трябва, това щеше да е краят. Всичките му мечти, всичко, за което беше работил. Не можеше да допусне това да се случи. Стоеше до леглото и я гледаше. Слава богу, все още дишаше. Но той не можеше да я остави да бъде открита в този апартамент. Щяха да го разкрият. Трябваше да я остави някъде, където да я намерят и да я откарат в болница. На нея можеше да се разчита, че няма да го издаде.

Отне му почти половин час да я облече и да премахне всички следи от присъствието й от апартамента си. Открехна леко вратата и огледа коридора, после я вдигна, преметна я през рамо, свали я до колата и я вкара вътре. Беше почти полунощ и улиците бяха пусти. Започваше да вали. Той отиде до парка „Джунипър Хил“ и когато се увери, че няма никого, взе Мириам от колата и леко я сложи на една пейка. Не му се искаше да я оставя там, но нямаше друг избор. Никакъв избор. От това зависеше бъдещето му.

На няколко крачки имаше телефонна кабинка. Притича до нея и се обади в „Бърза помощ“.

 

 

Джан беше будна и го чакаше, когато той се прибра.

— Минава полунощ — отбеляза тя. — Какво те…

— Извинявай, скъпа. Обсъждахме бюджета и… нали знаеш, всички бяха на различно мнение.

— Пребледнял си — каза Джан. — Сигурно си капнал от умора.

— Уморен съм малко — съгласи се той.

— Хайде да си лягаме — намигна му тя.

Той я целуна по челото.

— Аз наистина трябва малко да поспя, Джан. Това събрание ме скапа.

 

 

Историята излезе на първа страница на „Стейт Джърнъл“ на следващата сутрин:

СЕКРЕТАРКАТА НА ГУБЕРНАТОРА ОТКРИТА В БЕЗСЪЗНАНИЕ В ПАРК

В два часа тази сутрин полицията открила изпадналата в безсъзнание жена Мириам Фридланд да лежи на една пейка в дъжда. На мястото незабавно пристигнала линейка. Закарана е в болницата „Мемориъл Хоспитъл“, откъдето твърдят, че състоянието й е критично.

Докато Оливър четеше статията, в стаята се втурна Питър с вестник в ръка.

— Видя ли това?

— Да. Направо… направо е ужасно. От пресата цяла сутрин ми звънят.

— Какво мислиш, че се е случило?

Оливър поклати глава.

— Не знам. Току-що се обадих в болницата. В кома е. Опитват се да установят причината. Ще ме уведомят веднага щом разберат.

Тейгър го погледна.

— Дано се оправи.

 

 

Лесли Чеймбърс не видя статиите във вестниците, тъй като беше в Бразилия да купува телевизионен канал.

 

 

На следващия ден се обадиха от болницата:

— Господин губернаторе, току-що приключихме с лабораторните изследвания. Приела е вещество, което се нарича метилендиоксиметамфетамин, познато като „Екстази“. Приела го е в течна форма, което е още по-опасно.

— Какво е състоянието й?

— Опасяваме се, че е критично. В кома е. Може да се събуди или… — Той се поколеба. — Може и да не се събуди.

— Моля да ме държите в течение.

— Разбира се. Сигурно сте много загрижен, господин губернаторе.

— Да, така е.

 

 

Оливър Ръсел беше на заседание, когато се обади една секретарка.

— Извинете, господин губернаторе. Търсят ви по телефона.

— Казах ти да не ме прекъсваш, Хедър.

— Обажда се сенаторът Дейвис на трета линия.

— А…

Оливър се обърна към събралите се.

— Ще приключим с това по-късно, господа. Извинете ме, ако обичате…

Когато всички напуснаха залата, той вдигна телефонната слушалка.

— Тод?

— Оливър, какви са тези истории за твоя секретарка, която е открита дрогирана на пейка в парка?

— Да — отвърна Оливър. — Наистина е ужасно, Тод. Аз…

— Колко ужасно? — настоя сенаторът.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Тод, нали не мислиш, че аз… Кълна се, че нищо не знам за случилото се.

— Дано е така — мрачно отвърна сенаторът. — Знаеш колко бързо плъзват слухове из Вашингтон, Оливър. Той е най-малкият град в Америка. Не искам нищо да се свързва с тебе. Подготвяме се за действие. Много ще ме разочароваш, ако направиш някоя глупост.

— Кълна се, че не съм замесен.

— Постарай се така да бъде.

— Разбира се. Аз…

Сенаторът затвори.

Оливър се замисли: „Трябва да внимавам. Не мога да позволя на подобно нещо да ме спре.“ Погледна часовника си, а после посегна към дистанционното и включи телевизора. Даваха новините. Показаха някаква улица под обсада, а от сградите стреляха снайперисти. В далечината се чуваха и картечници.

Една хубава репортерка, облечена във военен маскировъчен костюм и с микрофон в ръка, казваше:

„Новият договор се очаква да влезе в сила днес в полунощ, но независимо дали е успешен, той никога няма да върне мирните селца в тази раздирана от война страна или да върне живота на невинните граждани, жертви на безмилостния терор.“

Камерата се прехвърли на Дейна Еванс, красива млада жена, облечена в бронирана жилетка и кубинки.

— Хората тук са гладни и уморени. Искат само едно — мир. Дали той ще настъпи? Само времето ще покаже. От Сараево за „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ предаде Дейна Еванс.

Следваше реклама.

 

 

Дейна Еванс беше чуждестранната кореспондентка на осведомителната компания „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“. Тя предаваше новините всеки ден и Оливър се опитваше да не пропуска нейните репортажи. Беше една от най-добрите репортерки.

„Изглежда страхотно — мислеше си той. — Защо една толкова млада и хубава жена трябва да е на място, където бушува война, по дяволите?“