Сидни Шелдън
Тънки сметки (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Оливър гледаше вестника и не можеше да повярва на очите си. Как е могла да го направи? Спомни си колко страстна беше в леглото. А той изобщо не беше осъзнал причината. В дъното на тази страст е била омразата, а не любовта. „Не мога да я спра“ — отчаяно си мислеше.

 

 

Сенаторът Тод Дейвис хвърли един поглед на статията на първа страница и се ужаси. Даде си сметка колко силен беше печатът и колко щеше да му струва тази вендета. „Аз самият ще трябва да я спра“ — реши.

Когато пристигна в кабинета си в Сената, той се обади на Лесли.

— Много време мина — топло започна сенаторът. — Често си мисля за вас, госпожице Стюарт.

— Аз също си мисля за вас, господин сенаторе. В известен смисъл всичко, което имам, го дължа на вас.

Той се засмя.

— Съвсем не. Когато имахте проблем, аз с удоволствие ви помогнах.

— Има ли нещо, което мога да направя за вас, господин сенатор?

— Не, госпожице Стюарт. Но има нещо, което аз бих искал да направя за вас. Ваш редовен читател съм, както знаете, и смятам, че „Трибюн“ е един наистина чудесен вестник. Току-що разбрах, че не сме рекламирали в него, и искам да поправя тази грешка. Аз имам дял в няколко крупни компании, а те са големи рекламодатели. Наистина големи. Смятам, че за рекламата ни трябва да се грижи един такъв чудесен вестник като „Трибюн“.

— Приятно ми е да го чуя, господин сенатор. Винаги се радваме, когато искат да рекламират при нас. При кого да изпратя за разговор рекламния ми мениджър?

— Е, преди да започнат преговорите, смятам, че ще трябва да разрешим един малък проблем.

— За какъв проблем става дума? — попита Лесли.

— Става дума за президента Ръсел.

— Да?

— Въпросът е твърде деликатен, госпожице Стюарт. Казахте преди малко, че дължите всичко, което имате, на мен. Сега аз ви моля да ми направите една услуга.

— С удоволствие, стига да е по силите ми.

— По един своеобразен начин аз помогнах на президента да бъде избран.

— Знам.

— И той се справя чудесно. Разбира се, на него му е още по-трудно, когато на всяка крачка го напада мощен вестник като „Трибюн“.

— Какво искате да направя, господин сенатор?

— Ами много ще съм ви задължен, ако тези нападки престанат.

— А в замяна на това мога да разчитам да водя рекламата на някоя от вашите компании.

— Много реклама, госпожице Стюарт.

— Благодаря ви, господин сенаторе. Защо не ми се обадите пак, когато имате нещо повече да ми предложите?

Връзката прекъсна.

 

 

В кабинета си в „Уошингтън Трибюн“ Мат Бейкър четеше статията за тайното любовно гнездо на президента Ръсел.

— Кой, по дяволите, е дал съгласие за това? — скара се той на помощника си.

— Заповедта дойде от Бялата кула.

— Дявол да го вземе. Не тя е шеф на вестника, а аз. — „Защо, по дяволите, търпя всичко това? — зачуди се за кой ли път. — Триста и петдесет хиляди долара годишно плюс премии и възможност за закупуване на акции“ — каза си кисело. Всеки път, когато се наканеше да напусне, тя успяваше да го омае с повече пари и повече власт. Освен това той не можеше да не си признае, че беше вълнуващо да работи за една от най-властните жени в света. В нея имаше нещо, което никога нямаше да разбере.

— Има един астролог, когото искам да наема. Казва се Золтер — беше му заявила след закупуването на вестника.

— Той работи за конкуренцията.

— Не ме интересува. Наеми го.

— Проверих случая Золтер — каза й по-късно същия ден. — Прекалено скъпо ще излезе да откупим договора му.

— Купувай го.

Следващата седмица Золтер, чието истинско име беше Дейвид Хейуърт, дойде да работи за „Уошингтън Трибюн“. Беше около петдесетгодишен мъж, дребен, мургав и напрегнат.

Мат нищо не разбираше. Лесли нямаше вид на жена, която се интересува от астрология. Доколкото имаше сведения, между нея и Дейвид Хейуърт нямаше връзка.

Това, което не знаеше, беше, че Хейуърт посещаваше Лесли в дома й всеки път, когато й предстоеше важно решение.

 

 

През първия ден Мат накара да напишат името на Лесли най-отгоре на първа страница: Лесли Чеймбърс, издател.

— Промени го — нареди му тя, когато го беше видяла. — Името ми е Лесли Стюарт.

„Дамата е с високо самочувствие“ — беше си помислил той. Но грешеше. Тя беше решила да се върне към моминското си име, защото искаше Оливър Ръсел да знае кой точно стои зад това, което щеше да му се случи.

 

 

— Купуваме здравно списание — заяви му в деня, в който беше откупила вестника.

Мат изненадано я изгледа.

— Защо?

— Защото към тази тема се проявява изключителен интерес.

Тя беше доказала, че е права. Списанието веднага стана много продавано.

— Ще започнем да се разрастваме — каза Лесли на Бейкър. — Хайде да наемем хора, които да търсят материали в чужбина.

— Добре.

— Тук има хора, които нищо не вършат. Освободи ги.

— Лесли…

— Искам млади и гладни репортери.

Когато се откри място за ръководен пост, тя настоя да присъства на интервюто. Изслушваше кандидатите, а след това им задаваше само един въпрос: „Какво е отношението ви към голфа?“ Дали кандидатът ще получи работата често зависеше от отговора.

— Що за въпрос е това, да му се не види? — попита Мат Бейкър, когато за пръв път го чу. — Какво толкова зависи от тоя голф?

— Не искам тук хора, които си мислят само за голф. Ако работят тук, трябва да се посветят на „Уошингтън Трибюн“.

 

 

Частният живот на Лесли Стюарт често се обсъждаше в „Трибюн“. Тя беше красива, свободна и доколкото беше известно на всички, нямаше връзка с мъж и личен живот. Даваше едни от най-посещаваните приеми в столицата и важни личности мечтаеха да бъдат поканени. Но хората си шушукаха за това, което прави, когато всички гости си тръгнат, а тя остане сама. Носеха се слухове, че страда от безсъние и прекарва нощите в работа и планове за разрастване на империята Стюарт.

Носеха се и други слухове, по-пикантни, но те нямаше как да се докажат.

Лесли се занимаваше с всичко: уводни статии, новини, реклама.

— Защо „Глийсън“ не рекламират при нас? — попита тя един ден шефа на рекламния отдел за преуспяващия магазин в Джорджтаун.

— Опитах, но…

— Аз познавам собственика. Ще му се обадя.

— Алън — позвъни му тя, — защо не пускаш реклами в „Трибюн“?

— Лесли — засмя се той, — твоите читатели крадат от магазина ни.

 

 

Преди да влезе в заседателната зала, Лесли се осведоми за всички, които щяха да присъстват на събранието. Познаваше добре слабостите и положителните им страни и с нея не се преговаряше лесно.

— Понякога с теб прекалено трудно се работи — предупреди я Мат Бейкър. — Не бива всичко да им вземаш, Лесли.

— Защо не? Искам всичко.

 

 

През следващата година „Уошингтън Трибюн Ентърпрайсиз“ се сдоби с вестник и радиостанция в Австралия, телевизионна станция в Денвър и вестник в Хамънд, Индиана. Всеки път, когато се сдобиеше с нещо ново, служителите й се ужасяваха от това, което ги чакаше. Смятаха я за безпощадна.

 

 

Лесли Стюарт много завиждаше на Катрин Греъм.

— Просто има късмет — казваше тя. — А всички знаят, че е мръсница.

Мат Бейкър се изкуши да я попита за собствената й репутация, но се отказа.

Една сутрин, когато пристигна в кабинета си, тя откри, че някой беше поставил малко дървено блокче с две метални топки на бюрото й.

Мат Бейкър се разстрои.

— Съжалявам — каза й. — Ще го…

— Не, остави го.

— Но…

— Остави го.

 

 

Мат Бейкър заседаваше в кабинета си, когато Лесли се обади:

— Мат, ела тук.

Без „моля“, без „добро утро“. „Очертава се лош ден“ — мрачно си мислеше той. Ледената принцеса пак беше в лошо настроение.

— С това приключваме засега — каза Мат.

Излезе от кабинета си и тръгна по коридорите, където стотици служители трескаво работеха. Взе асансьора до Бялата кула и влезе в разкошния кабинет на шефката си. Няколко редактори вече бяха в стаята.

Лесли Стюарт седеше зад едно огромно бюро. Тя вдигна поглед, когато влезе Мат Бейкър.

— Да започваме.

Беше събрала всички редактори. Мат си спомни, че му беше казала: „Ти ще ръководиш вестника. Аз няма да си цапам ръцете с това.“ Трябваше да прояви повече разум. Откъде накъде ще свиква такива събрания. Това беше негова работа. От друга страна, тя беше издател и собственик на „Уошингтън Трибюн“ и можеше да си прави каквото си поиска.

— Искам да си поговорим за статията за любовното гнездо на президента Ръсел във Вирджиния — каза Мат.

— Няма за какво да си говорим — заяви Лесли. Показа един брой на „Уошингтън Поуст“, техния конкурент. — Видя ли това?

— Да, това е просто…

— Едно време на това му казваха новина, Мат. Къде сте били ти и репортерите ти, когато „Поуст“ е получавал информацията?

Заглавието на „Уошингтън Поуст“ гласеше:

ВТОРИ ЛОБИСТ ОБВИНЕН В ПОДКУП НА МИНИСТЪРА НА ОТБРАНАТА.

— Защо не го публикувахме ние?

— Защото още не е официално обявено. Проверих. Това е…

— Не обичам да ме изпреварват.

Мат Бейкър въздъхна и се облегна назад. Събранието щеше да е бурно.

— Или сме номер едно, или сме нищо — заяви собственичката на събралите се. — А ако сме нищо, тук няма да има работа за никого, нали така?

Лесли се обърна към Арни Коен, редактор на неделното списание.

— Когато хората се събуждат в неделя сутринта, ние искаме да четат нашето списание. Не искаме отново да ги приспиваме. Материалите, които пуснахме миналата неделя, бяха скучни.

„Ако беше мъж, щях…“ — мислеше си той, но измънка:

— Съжалявам. Ще се опитам да се справя по-добре следващия път.

Лесли се обърна към спортния редактор Джеф Конърс. Той беше красив мъж, наближаващ четиридесетте, висок, с атлетично телосложение, руса коса и интелигентни сиви очи. Имаше непринудените обноски на човек, който си разбира от работата. Мат беше дочул, че тя му предложила нещо голямо, но той й отказал.

— Ти си написал, че ще продават „Филдинг“ на „Пиратите“.

— Така ми казаха…

— Заблудили са те! „Трибюн“ си позволява да публикува статия за нещо, което никога не е ставало.

— Информацията получих от мениджъра му — невъзмутимо отвърна редакторът. — Той ми каза, че…

— Следващия път проверявай източниците си, а после провери още веднъж.

Лесли се обърна и посочи една пожълтяла вестникарска статия, окачена в рамка на стената. Беше първа страница на „Чикаго Трибюн“ с дата 3 ноември 1948 година. Най-голямото заглавие гласеше:

ДЮИ ПОБЕЖДАВА ТРУМАН.

— Най-лошото нещо, което може да направи един вестник, е да обърка фактите. Работим в сфера, където достоверността е от основно значение.

Погледна часовника си.

— Това е засега. Очаквам да се справите много по-добре. — Когато всички станаха, Лесли се обърна към Мат Бейкър: — Искам да останеш.

— Добре. — Той си седна на стола и се загледа как другите излизат.

— Грубичко ли беше? — попита го.

— Получи си това, което искаше. Всички са на границата на самоубийството.

— Не сме тук, за да се сприятеляваме, тук сме да правим вестник. — Отново вдигна поглед към статията в рамка на стената. — Можеш ли да си представиш как се е чувствал издателят на този вестник, когато статията се е появила и Труман е бил избран? Никога не искам да изпитам това, Мат. Никога.

— Като си говорим за недоразбиране — каза той, — статията на първа страница за президента Ръсел е по-подходяща за жълтите вестници. Защо продължаваш да го нападаш? Дай му шанс.

— Дадох му шанс — загадъчно отговори тя. — Изправи се и започна да крачи из стаята. — Подшушнаха ми, че Ръсел ще наложи вето на новия закон за комуникациите. Това означава, че няма да можем да сключим сделката за телевизионните станции в Сан Диего и Омаха.

— Нищо не можем да направим по въпроса.

— О, напротив. Искам да го сваля, Мат. Ще помогнем да дойде някой друг в Белия дом, някой, който да си разбира от работата.

Той не възнамеряваше да се впуска в нов спор за президента с Лесли Стюарт. Това й беше болната тема.

— Не е подходящ за този пост и аз ще направя всичко възможно, за да не спечели в следващите избори.

 

 

Филип Коул, шеф на кореспондентите на УТЕ, задъхано влезе в кабинета на Мат Бейкър тъкмо когато той се канеше да излиза. По изражението му личеше, че е разтревожен.

— Имаме проблем, Мат.

— Не може ли да почака до утре? Закъснявам за…

— Става въпрос за Дейна Еванс.

— За какво става дума? — рязко попита Мат.

— Арестувана е.

— Арестувана? — изненада се той. — За какво?

— За шпионаж. Искаш ли да?…

— Не. Аз ще се оправям с това.

Мат Бейкър бързо се върна на бюрото си и набра номера на Държавния департамент.