Сидни Шелдън
Тънки сметки (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Извлякоха я гола от килията в студения и тъмен двор. Тя пищеше и яростно се бореше с двамата мъже, които я държаха. Навън стояха шестима войници с пушки и чакаха да я отнесат до един дървен кол, забит в земята. Полковник Гордан Дивяк наблюдаваше как неговите хора я връзват за кола.

— Нямате право да ми причинявате това! Аз не съм шпионка! — изкрещя тя, но гласът й не можа да надвика тътена на снарядите.

Полковникът се отдалечи и кимна към наказателния отряд.

— За стрелба…

— Престани да пищиш!

Разтърсваха я нечии груби ръце. Дейна отвори очи с разтуптяно сърце. Лежеше на нара в малката и тъмна килия. Полковник Дивяк се беше надвесил над нея.

Тя се изправи и панически се помъчи да прогони кошмара.

— Какво… какво ще ми правите?

— Ако изобщо съществуваше справедливост — хладно каза той, — трябваше да те разстреляме. За съжаление получих заповед да те освободя.

Сърцето й трепна.

— Качваме те на първия самолет. — Полковникът я погледна в очите и каза: — И никога не се връщай.

 

 

Наложи се Държавният департамент и президентът да окажат голям натиск, за да може Дейна Еванс да бъде освободена. Когато чу за ареста, Питър Тейгър отиде да говори с президента.

— Току-що ми се обадиха от Държавния департамент. Дейна Еванс е арестувана по обвинение в шпионаж. Заплашват, че ще я екзекутират.

— Господи! Това е ужасно. Не можем да допуснем да се случи.

— Точно така. Искам разрешение да говоря от ваше име.

— Имаш го. Направи всичко, което е необходимо.

— Ще го обсъдя с Държавния департамент. Ако успеем да се оправим, може би „Трибюн“ ще поомекнат към тебе.

Оливър поклати глава.

— Не бих се осланял на това. Нека просто да я спасим.

 

 

След десетки телефонни обаждания и натиск от Белия дом, държавния секретар и генералния секретар на Обединените нации похитителите на Дейна неохотно се съгласиха да я освободят.

Когато новината за освобождаването й пристигна, Питър Тейгър се втурна да я съобщи на Оливър.

— Свободна е и е на път за вкъщи.

— Чудесно.

Той си мислеше за Дейна Еванс на път за сутрешното събрание. Радваше се, че успяха да я спасят.

Нямаше представа, че нейното спасение щеше да му струва живота.

 

 

Когато самолетът на Дейна кацна на международното летище „Дълс“, Мат Бейкър и трийсетина репортери от вестниците, телевизията и радиото чакаха да я поздравят.

Тя видя насъбралите се хора и не можа да повярва на очите си.

— Какво сте…

— Насам, Дейна. Усмихни се!

— Как се отнасяха с теб? Груби ли бяха?

— Как се чувстваш при завръщането си у дома?

— Позволете да ви снимаме.

— Възнамерявате ли да се върнете?

Говореха един през друг. Младата жена стоеше и не можеше да помръдне от вълнение.

Мат Бейкър припряно я вкара в една лимузина, която веднага потегли.

— Какво… какво става? — попита Дейна.

— Ти си знаменитост.

Тя поклати глава.

— Нямам нужда от това, Мат. — За миг затвори очи. — Благодаря, че ме измъкна.

— Можеш да благодариш на президента и на Питър Тейгър. Те задвижиха нещата. Трябва също да благодариш на Лесли Стюарт.

 

 

— Копелета такива! — беше казала Лесли, когато Мат й беше съобщил новината. — Нямат право да се отнасят по този начин с „Трибюн“. Искам да се погрижиш да я освободят. Задействай всичките си връзки и я измъкни оттам.

Дейна погледна през прозореца на лимузината. Хората се разхождаха по улиците, говореха си и се смееха. Не се чуваше тътен на снаряди и картечен огън. Стори й се странно.

— Нашият редактор по недвижимите имоти ти намери апартамент. Сега те водя там. Искам малко да си починеш — колкото си искаш. Когато си готова, ще те върнем на работа. — Взря се в лицето й. — Добре ли се чувстваш? Ако искаш да идеш на лекар, ще уредя…

— Добре съм. Нашето бюро ме заведе на лекар в Париж.

 

 

Апартаментът беше на Калвърт Стрийт, хубаво обзаведена квартира с една спалня, хол, кухня, баня и малък кабинет.

— Това устройва ли те? — попита Мат.

— Идеално е. Благодаря ти, Мат.

— Напълнил съм ти хладилника. Вероятно утре ще отидеш да си купиш дрехи. Всичко пиши за сметка на вестника.

— Благодаря, Мат. Много съм ти благодарна.

— По-късно ще те информираме за всичко.

 

 

Тя беше на някакъв мост, слушаше тътена на оръдията и гледаше как се носят по водата телата на удавниците.

Събуди се обляна в сълзи. Сънят й се беше сторил толкова действителен. Беше едновременно и сън, и реалност, тъй като на много места по света брутално и безсмислено се избиваха невинни хора — мъже, жени и деца. Тя си спомни какво й беше казал професор Стака: „Войната в Босна и Херцеговина не може да бъде разбрана.“ Това, което й се струваше невероятно, беше привидното безразличие на света. Тя се боеше да не заспи отново, страхуваше се от кошмарите. Стана, приближи се до прозореца и погледна града. Беше тихо — нямаше оръжия, нямаше хора, които да тичат по улиците и да пищят. Изглеждаше й нереално. Почуди се дали Кемал е добре и дали някога отново ще го види. Сигурно вече я е забравил.

 

 

Част от времето си сутринта Дейна отдели да си купи дрехи. Където и да отидеше, хората я спираха или я гледаха любопитно. Тя ги чуваше как шепнат: „Това е Дейна Еванс!“ Всички продавачки в магазините я разпознаваха. Беше станала прочута. Чувстваше се ужасно.

Дейна не закуси и не обядва. Беше гладна, но й беше невъзможно да се храни. Чувстваше се прекалено напрегнато. Сякаш чакаше всеки момент да се случи нещо ужасно. Когато вървеше по улицата, се мъчеше да избяга от погледите на непознатите. Боеше се от всички. И все се ослушваше да не би да се стреля. „Не мога да продължавам така“ — помисли си.

 

 

На обяд влезе в кабинета на Мат Бейкър.

— Какво правиш тук? Трябваше да си почиваш.

— Искам да се върна на работа, Мат.

Той я погледна и си спомни младото момиче, което беше дошло при него преди няколко години. „Както и да е, дойдох да си потърся работа. Аз, разбира се, имам работа тук. По-скоро става въпрос за прехвърляне… Мога да започна веднага…“ Тя дори беше преизпълнила обещанието си. Ако някога имам дъщеря…

— Шефката иска да те види — каза й Мат и се отправиха към кабинета на Лесли Стюарт.

Двете жени стояха и се гледаха.

— Добре дошла у дома, Дейна.

— Благодаря.

— Седни. — Дейна и Мат се настаниха срещу Лесли.

— Искам да ви благодаря, че ме измъкнахте оттам — каза Еванс.

— Сигурно е било ужасно. Съжалявам. — Лесли се обърна към Мат: — Какво ще правим с нея сега, Мат?

Той погледна Дейна.

— На кореспондента ни в Белия дом възлагаме друга задача. Искаш ли неговата работа? — Това беше един от най-престижните постове в телевизията в страната.

— О, да, разбира се! — Лицето й светна.

— Значи е уредено — кимна собственичката.

Дейна се изправи.

— Е, отново ви благодаря.

— Късмет.

Двамата излязоха от кабинета.

— Хайде да те представя — каза той.

Приближиха се до сградата на телевизията, където всички служители се бяха събрали и чакаха да я поздравят. Беше й нужен четвърт час, за да си проправи път из тълпата.

— Това е новата кореспондентка от Белия дом — каза Бейкър на Филип Коул.

— Страхотно. Ще ви заведа в кабинета.

— Обядвала ли си? — попита я Мат.

— Не, аз…

— Хайде да хапнем нещо?

 

 

Столовата беше на петия етаж — просторна зала с двайсетина маси. Мат я заведе на една маса в ъгъла и те седнаха.

— Госпожица Стюарт изглежда много мила — отбеляза Дейна.

Той понечи да каже нещо, но се отказа.

— Да, хайде да поръчаме.

— Не съм гладна.

— Нали не си обядвала?

— Да.

— Закусва ли?

— Не.

— Дейна, кога за последен път си се хранила?

Тя поклати глава.

— Не си спомням. Няма значение.

— Напротив. Не мога да допусна кореспондентът ни от Белия дом да умре от глад.

Келнерът пристигна.

— Готов ли сте с поръчките, господин Бейкър?

— Да. — Бързо прегледа менюто. — Започваме с нещо лекичко. За госпожица Еванс сандвич с бекон, маруля и домат. — Той погледна Дейна. — Пастичка или сладолед?

— Ни…

— Пай а ла мод. А за мен сандвич с печено говеждо.

— Да, сър.

Дейна се огледа.

— Всичко ми изглежда толкова нереално. Това, което става там, е действителност, Мат. Ужасно е. Тук никой не го е грижа.

— Не говори така. Разбира се, че сме загрижени. Но не ние движим света, нито пък го управляваме. Правим всичко, което е по силите ни.

— Не е достатъчно — ожесточено изрече младата жена.

— Дейна… — Той замълча.

Тя беше далече и се ослушваше за звуци, които той не можеше да долови, наблюдаваше зловещи картини, които той не виждаше. Мълчаливо седяха, докато дойде келнерът с поръчките им.

— Заповядайте.

— Мат, аз наистина не съм…

— Ще се храниш — заповяда й.

Джеф Конърс си проправяше път към масата му.

— Здравей, Мат.

— Здрасти, Джеф.

Конърс погледна младата жена.

— Здравейте.

— Дейна, това е Джеф Конърс — представи й го Мат. — Той е спортният редактор на „Трибюн“.

Тя кимна.

— Аз съм ваш голям почитател, госпожице Еванс. Радвам се, че се измъкнахте оттам.

Тя отново кимна.

— Искаш ли да седнеш при нас, Джеф? — покани го Бейкър.

— С удоволствие. — Той седна и каза на Дейна: — Стараех се да не пропускам вашите репортажи. Смятам, че направо бяха блестящи.

— Благодаря — прошепна тя.

— Джеф е един от най-добрите ни атлети. Включен е в бейзболната Зала на славата.

Поредно кимване.

— Ако сте свободна — каза Джеф, — в петък ще играят „Ориолите“ срещу „Янките“ в Балтимор. Това е…

Дейна се обърна и за пръв път го погледна.

— Наистина е вълнуващо. Целта на играта е да удариш топката, а после да обиколиш полето тичешком, докато противниковата страна се опитва да те спре?

Той предпазливо я изгледа.

— Ами…

— Виждала съм как хора тичат из едно поле — изрече е разтреперан глас младата жена и се изправи, — но те тичаха, за да си спасят живота, защото стреляха по тях! Убиваха ги! — Беше изпаднала в истерия. — Не беше игра и не… не ставаше въпрос за някакъв тъп бейзбол.

Другите хора в залата се бяха обърнали и втрещено я гледаха.

— Можеш да вървиш по дяволите — изплака Дейна и избяга.

— Ужасно съжалявам — обърна се Джеф към Мат. — Не исках да…

— Не си виновен. Тя все още не се е върнала.

 

 

Дейна изтича в кабинета си и затръшна вратата. Приближи се до бюрото си и седна, като се мъчеше да овладее истерията си. „О, боже! Държах се като пълна глупачка. Ще ме уволнят, и то заслужено. Защо се нахвърлих върху човека? Как можах да направя такава глупост? Не ми е мястото тук. Тук вече не ми е мястото“ — ридаеше тя.

След няколко минути вратата се отвори и някой влезе. Дейна вдигна поглед. Беше Джеф Конърс с поднос, на който имаше сандвич с бекон, маруля и домат и парченце пай.

— Забравихте си обяда — спокойно каза той. Младата жена избърса очите си и се вцепени.

— Аз… аз искам да ви се извиня. Нямах право да…

— Напротив — тихо изрече той. — Както и да е, на кого му е притрябвало да гледа някакъв си тъп бейзболен мач? — Остави подноса на бюрото. — Може ли да ви направя компания за обяд? — Седна.

— Не съм гладна. Благодаря.

Конърс въздъхна.

— Поставяте ме в много неудобно положение, госпожице Еванс. Мат казва, че трябва да се храните. Нали не искате да ме уволнят?

Дейна успя да се усмихне.

— Да. — Взе половината сандвич и отхапа.

— Още.

Тя още веднъж отхапа.

— Още.

Вдигна поглед към него:

— Вие наистина възнамерявате да ме накарате да го изям, така ли?

— А как иначе. — Гледаше я как отхапва малко повече. — Така е по-добре. Между другото, ако сте свободна в петък вечер, не знам дали ви споменах, но ще има мач между „Ориолите“ и „Янките“. Искате ли да дойдете?

Тя го погледна и кимна.

 

 

— Господин Тейгър би желал да се срещне с вас, госпожице Еванс — каза й пазачът, когато в три часа същия следобед тя прекоси входа на Белия дом. — Ще повикам някого да ви заведе до кабинета му.

След няколко минути я поведоха през един дълъг коридор до кабинета на Питър Тейгър. Той я чакаше.

— Господин Тейгър…

— Не очаквах да ви видя толкова скоро, госпожице Еванс. Компанията няма ли да ви даде малко почивка?

— Не поисках отпуск. Аз… аз имам нужда да работя.

— Моля, седнете. — Тя седна срещу него. — Мога ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря. Току-що обядвах. — Усмихна се на себе си при спомена за Джеф Конърс. — Господин Тейгър, благодаря на вас и на президента Ръсел, че ми спасихте живота. — Поколеба се. — Знам, че „Трибюн“ не е настроен много дружелюбно към президента и аз…

Тейгър вдигна ръка.

— Това беше нещо извън политиката. Президентът бе длъжен да ги накара да съжаляват за арестуването ви. Нали знаете историята за Хубавата Елена?

— Да.

Той се усмихна.

— Е, направо можехме да влезем във война заради вас. Вие сте много важна личност.

— Не се чувствам като такава.

— Не мога да ви опиша колко сме доволни и президентът, и аз, за това, че ви повериха кореспонденцията от Белия дом.

— Благодаря.

Тейгър замълча за миг.

— За съжаление в „Трибюн“ не обичат президента Ръсел, а вие нищо не можете да направите по въпроса. Но независимо от това, ако с президента можем с нещо да ви бъдем полезни… ние и двамата много ви уважаваме.

— Благодаря. Безкрайно съм ви задължена.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Оливър. Двамата се изправиха.

— Седнете — каза той. Приближи се до Дейна. — Добре дошли у дома.

— Благодаря, господин президент. Наистина много ви благодаря.

Той се усмихна.

— Ако човек не може да спаси живота на някого, какъв е смисълът да бъде президент? Ще бъда искрен с вас, госпожице Еванс. Никой от нас тук не е почитател на вашия вестник. Но всички сме ваши почитатели.

— Благодаря.

— Питър ще ви разведе из Белия дом. Ако имате някакви проблеми, готови сме да ви помогнем.

— Много мило от ваша страна.

— Искам да ви запозная с господин Вернер, държавния секретар. Желая вие да го информирате за положението в Херцеговина.

— С удоволствие — отвърна Дейна.

 

 

Около десетина мъже заседаваха в частната заседателна зала на държавния секретар и слушаха Дейна.

— Повечето сгради в Сараево са или повредени, или разрушени… Няма ток, а хората, които все още имат коли, свалят акумулаторите нощем, за да захранват телевизорите си… Улиците на града са затрупани с останки от взривени от бомби автомобили, каруци и велосипеди, Хората се придвижват предимно пеша. Когато вали дъжд, заприщват водата в уличните канавки и я гребат с кофи… Журналистите и Червеният кръст не се зачитат. Повече от четиридесет са убитите кореспонденти, отразявали войната в Босна, а десетки са ранените… Независимо дали въстанието срещу Слободан Милошевич ще има успех или не, всички са на мнение, че режимът му е силно разклатен заради отрицателното обществено мнение…

Срещата продължи с часове. За Дейна тя беше и болезнена, и пречистваща, защото докато разказваше какво става в Сараево, откри, че отново преживява ужасните картини, а същевременно изпитва облекчение, че може да говори за тях. Когато свърши, се чувстваше изцедена.

— Искам да ви благодаря, госпожице Еванс — каза държавният секретар. — Беше много изчерпателно. — Той се усмихна. — Радвам се, че се върнахте жива и здрава.

— Аз също, господин министър.

 

 

В петък вечерта Дейна седеше до Джеф Конърс в ложата за пресата на „Камден Ярдс“ и наблюдаваше бейзболния мач. За пръв път, откакто се беше върнала, съзнанието й беше заето с нещо друго, а не с войната. Докато гледаше играчите на терена, тя слушаше как коментаторът отразява играта.

— … в разгара сме на шестото хвърляне и е ред на Нелсън. Аломар прави лайн-драйв по линията на лявото поле за Двойка. Палмейро наближава мястото на батсмана. Резултатът е две и едно. Нелсън прави фастбол по средата и Палмейро се втурва да го спасява. Какъв удар! Като че ли стената в дясното поле ще се оголи. Край! Палмейро заобикаля базите е двоен удар към собственото си поле и извежда „Ориолите“ напред…

По време на почивката преди седмото хвърляне Джеф се изправи и погледна младата жена.

— Харесва ли ти?

Тя го погледна и кимна.

— Да.

 

 

След мача се върнаха във Вашингтон и вечеряха в бистрото „Туенти Фифтийн“.

— Още веднъж искам да ти се извиня за случилото се оня ден — каза Дейна. — Просто живеех в свят, където… — Замълча, без да знае как да го формулира. — Където всичко е въпрос на живот и смърт. Всичко. Ужасно е. Защото ако някой не спре войната, на тези хора не им остава надежда.

— Дейна — изрече Джеф нежно, — не можеш да рискуваш живота си заради това, което става там. Трябва отново да започнеш да живееш. Тук.

— Знам. Просто… трудно ми е.

— Разбира се, че е трудно. Искам да ти помогна. Ще ми позволиш ли?

Тя го изгледа продължително.

— Моля те.

 

 

На следващия ден Дейна трябваше да се срещне с Джеф Конърс на обяд.

— Можеш ли да ме вземеш? — попита я той и й даде адреса.

— Добре. — Почуди се какво ли прави Джеф там. Намираше се в район в центъра на града, където често ставаха безредици. Когато пристигна, всичко й стана ясно.

Джеф беше при два бейзболни отбора, чиито играчи бяха на възраст от девет до тринайсет години, облечени в различни бейзболни екипи. Дейна паркира на банкета, за да погледа.

— И запомнете — казваше им той, — не бързайте. Когато питчърът хвърли топката, представете си, че идва към вас много бавно и вие имате премного време, за да я ударите. Почувствайте как удряте топката с бухалката. Обмисляйте добре действията си.

Той вдигна очи, видя Дейна и й махна.

— Е, добре, приятели. Засега свършвам.

— Това приятелката ти ли е, Джеф? — попита едно от момчетата.

— Само ако имам късмет — усмихна се Конърс. — До скоро. — Приближи се до колата на младата жена.

— Я какъв страхотен бейзболен клуб имаш — отбеляза тя.

— Добри са. Занимавам се с тях веднъж в седмицата.

Дейна се усмихна.

— Това ми харесва.

После се сети за Кемал и се почуди какво ли прави.

 

 

С времето откриваше, че Джеф Конърс все повече започва да й харесва. Той беше чувствителен, интелигентен и забавен. Търсеше компанията му. Ужасните й спомени от Сараево постепенно започваха да избледняват. Един ден тя се събуди, без да е имала кошмари.

— Браво, моето момиче — каза Джеф и я хвана за ръка, когато тя го сподели с него.

Дейна се зачуди дали в думите му не се криеше някакъв скрит смисъл.

 

 

В кабинета й я чакаше написано на ръка писмо. В него се казваше: „госпожице еванс. не се тревожете за мен. аз съм щастлив, не съм самотен, никой не ми липсва, и ще ви изпратя дрехите които ми купихте защото нямам нужда от тях. имам си собствени дрехи, довиждане.“ Подписано беше: „кемал“.

Печатът на писмото беше от Париж, а отгоре пишеше „Дом за момчета «Хавиер»“. Дейна прочете писмото два пъти, а после вдигна телефона. Отне й четири часа, докато открие Кемал.

Тя чу несигурния му глас:

— Ало…

— Кемал, Дейна Еванс се обажда. — Никакъв отговор. — Получих писмото ти. — Мълчание. — Просто исках да ти кажа колко се радвам, че си толкова щастлив и че ти е приятно там. — Изчака за момент, после продължи: — Иска ми се и аз да бях щастлива колкото теб. Знаеш ли защо не съм? Защото ми липсваш. Често си мисля за теб.

— Не, не е вярно — извика Кемал. — Не ти пука за мен!

— Грешиш. Какво ще кажеш да дойдеш във Вашингтон и да живееш с мен?

Последва дълго мълчание.

— Наистина ли… наистина ли го искаш?

— Разбира се. Ще дойдеш ли?

— Аз… — Той се разплака.

— Искаш ли, Кемал?

— Да… да, госпожо!

— Ще уредя въпроса.

 

 

Дейна и Джеф Конърс се разхождаха в парка „Уест Потомак“.

— Май че ще си имам съквартирант — каза тя. — Трябва, да пристигне тук след няколко седмици.

Той изненадано я погледна.

— Съквартирант?

Реакцията му й хареса.

— Да. Казва се Кемал. На дванайсет години е. — Разказа му историята.

— От думите ти добивам впечатлението, че е страхотно момче.

— Така е. Преживял е ужасни неща, Джеф. Искам да му помогна да ги забрави.

— И аз искам да помогна — заяви той и я погледна.

Тази нощ за пръв път се любиха.