Сидни Шелдън
Тънки сметки (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Лесли откри решението на проблема си, след като прочете два материала в „Лексингтън Хералд Лийдър“. Първият представляваше обширен хвалебствен очерк, в който за губернатора Оливър Ръсел се говореше само със суперлативи. Последният ред гласеше: „Тук в Кентъки никой не би се изненадал, ако един ден Оливър Ръсел стане президент на Съединените щати.“

В статията на следващата страница се казваше: „Хенри Чеймбърс, бивш гражданин на Лексингтън, чийто кон Лайтнинг спечели дербито преди пет години, и Джесика, третата му съпруга, се разведоха. Чеймбърс, който понастоящем Живее във Финикс, е собственик и издател на вестник «Финикс Стар».“

Властта на пресата. Това беше истинската власт. Катрин Греъм и нейният „Уошингтън Поуст“ бяха свалили президент.

Точно в този момент се зароди идеята…

 

 

Следващите два дни Лесли посвети на Хенри Чеймбърс. В Интернет имаше доста интересни подробности за него. Бил петдесет и пет годишен филантроп, наследил огромно богатство и посветил по-голямата част от живота си да го раздава. Но не парите му я интересуваха.

Това, което я заинтригува, беше фактът, че притежава вестник и че току-що се беше развел.

 

 

Половин час след срещата си със сенатора Дейвис Лесли отиде в кабинета на Джим Бейли.

— Напускам, Джим.

Той съчувствено я изгледа.

— Разбира се, имаш нужда от почивка. Когато се върнеш, можем…

— Няма да се връщам.

— Какво? Аз… аз не искам да си тръгваш, Лесли. Бягството няма да разреши…

— Аз не бягам.

— Твърдо ли си решила?

— Да.

— Съжалявам, че вече няма да си с нас. Кога смяташ да напуснеш?

— Аз вече напуснах.

 

 

Лесли Стюарт дълго обмисля как да се запознае с Хенри Чеймбърс. Имаше безброй възможности, но тя ги отхвърляше една по една. Трябваше да действа много внимателно. Тогава се сети за сенатора Дейвис. Дейвис и Чеймбърс бяха богати, движеха се в едни и същи среди. Изключено бе да не се познават. Тя реши да се обади на сенатора.

 

 

Когато Лесли пристигна на летище „Скай Харбър“ във Финикс, хрумна й да отиде до един щанд за вестници в чакалнята. Купи си брой на „Финикс Стар“ и го прегледа. Нищо. После си купи „Аризона Рипъблик“, после „Финикс Газет“ и хоп, ето я — рубриката по астрология на Золтер. „Не че вярвам в астрологията. Прекалено съм интелигентна за подобни глупости. Но…“

ЗА ЛЪВОВЕТЕ (23 ЮЛИ — 22 АВГУСТ). ЮПИТЕР СЕ ПРИСЪЕДИНЯВА КЪМ ВАШЕТО СЛЪНЦЕ. РОМАНТИЧНИТЕ ПЛАНОВЕ, КОИТО КРОИТЕ СЕГА, ЩЕ ДАДАТ РЕЗУЛТАТ. ОТЛИЧНИ ИЗГЛЕДИ ЗА БЪДЕЩЕТО. ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ, НО ПРЕДПАЗЛИВО.

 

 

Чакаше я лимузина с шофьор.

— Госпожица Стюарт?

— Да.

— Господин Чеймбърс ви изпраща поздрави и ме помоли да ви заведа до хотела ви.

— Много мило от негова страна. — Лесли беше разочарована. Беше се надявала, че той самият ще дойде да я посрещне.

— Господин Чеймбърс пита дали ще приемете днес да вечеряте с него.

Всичко се нареждаше много добре.

— Предайте му, че за мен ще е удоволствие.

 

 

В осем часа същата вечер Лесли вечеряше с Хенри Чеймбърс. Той беше приятен на вид, с аристократични черти, прошарена кестенява коса и заразителен ентусиазъм.

С възхищение разглеждаше Лесли.

— Тод наистина беше прав, когато ми каза, че ми прави услуга.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

— Какво те накара да решиш да дойдеш във Финикс, Лесли?

„Ти не трябва да научиш истинската причина“ — помисли си тя и отговори:

— Слушала съм толкова много за този град и си помислих, че може да ми хареса да поживея тук.

— Страхотен град е. Наистина ще ти хареса. Аризона си има всичко — Големия каньон, пустиня, планини. Можеш да намериш каквото си поискаш тук.

„И си го намерих“ — каза си Лесли.

— Ще ти е нужна квартира. Сигурен съм, че мога да ти помогна.

Тя знаеше, че парите, с които разполага, ще й стигнат само за три месеца. Но както предполагаше, осъществяването на плана й не отне повече от два месеца.

 

 

В книжарниците беше пълно с наръчници за жени, които искат да си намерят съпрузи. Различните полезни съвети варираха от „Прави се на недостъпна“ до „Вържи го в леглото“. Лесли не последва нито едно от тези напътствия. Не разчиташе на физическата връзка. Имаше си своя тактика. Хенри никога не беше познавал жена като нея. Той принадлежеше към генерацията мъже, които смятаха, че ако блондинките са красиви, то те задължително са тъпи. Никога не му беше хрумвало, че просто бе попадал на жени, които бяха красиви и не дотам умни. За него Лесли беше като прозрение. Тя беше интелигентна и с нея можеше да се разговаря на най-различни теми.

Говореха си за философия, религия и история.

— Мисля, че чете много и на различни теми, за да не изостава от мен — сподели пред свой приятел Хенри.

 

 

За Хенри Чеймбърс присъствието на младата жена беше изключително приятно. Той с гордост я показваше на приятелите си. Заведе я на Фестивала по изящни изкуства и на театър. Наблюдаваха играта на „Финикс Сънс“ в „Америка Уест Арина“, посетиха галерията „Лайън“ в Скотсдейл, музикалната зала „Симфъни Хол“ и малкото градче Чандлър, където изгледаха един парад. Една вечер отидоха на хокеен мач.

— Наистина много ми харесваш, Лесли — каза Хенри след мача. — Смятам, че си подхождаме. Искам да се любим.

Тя го хвана за ръка и тихо отвърна:

— И не мен ми харесваш, Хенри, но отговорът ми е не.

 

 

На следващия ден имаха среща на обяд. Хенри се обади на Лесли:

— Защо не дойдеш в редакцията на вестника? Искам да го разгледаш.

— С удоволствие. — Точно това чакаше. Във Финикс имаше още два вестника — „Аризона Рипъблик“ и „Финикс Газет“. Вестникът на Хенри, „Финикс Стар“, беше единственият губещ вестник.

 

 

Канцелариите и печатницата на „Финикс Стар“ бяха по-малки, отколкото бе очаквала. Хенри я разведе и докато наблюдаваше, Лесли си мислеше: „Това няма да свали губернатор или президент.“ Но от него поне можеше да се започне. Тя си имаше планове за този вестник.

Прояви интерес към всичко, което видя. Непрекъснато задаваше въпроси на Хенри, а той се обръщаше за отговор към Лайл Банистър, главния редактор. Младата жена се учуди, че Чеймбърс е толкова зле осведомен за работата на вестника и че проявява толкова малко загриженост. Това я подтикваше да научи всичко за работата му.

 

 

Случи се в „Боргата“, ресторант с декор, подобен на стар италиански селски замък. Вечерята беше великолепна. Бяха си поръчали омар, телешко-медальон със сос беарнез, бели аспержи-винегрет и суфле „Гран Марние“. Хенри Чеймбърс беше очарователен и компанията му й беше приятна, а вечерта беше прекрасна.

— Обичам Финикс — казваше той. — Човек не би повярвал, че само преди петдесетина години тукашното население е било само шестдесет и пет хиляди. Сега е над милион.

— Какво те накара да вземеш решение да напуснеш Кентъки и да се преселиш тук, Хенри? — полюбопитства Лесли.

Мъжът вдигна рамене.

— Всъщност не аз взех това решение. Заради проклетите ми дробове беше. Докторите не знаеха колко още ми остава да живея. Казаха ми, че аризонският климат ще ми се отрази най-добре. И така, аз реших да прекарам остатъка от живота си, независимо колко дълъг, в удоволствие. — Той й се усмихна. — И ето ни двамата. — Хвана ръката й. — Когато ми казваха колко добре ще ми се отрази, направо са си нямали представа. Нали не мислиш, че съм прекалено стар за теб? — нетърпеливо попита той.

Тя се усмихна.

— Прекалено млад. По-скоро прекалено млад.

Хенри дълго време я гледа:

— Сериозно говоря. Ще се омъжиш ли за мен?

Лесли затвори за миг очи. Представи си написаната на ръка дървена табелка на пътеката в междущатския парк „Брейкс“: ЛЕСЛИ, ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?… Опасявам се, че не мога да ти обещая, че ще се омъжиш за губернатор, но съм доста добър адвокат. Отвори очи и вдигна поглед към Хенри.

— Да, искам да се омъжа за теб. Повече от всичко на света.

След две седмици вече бяха женени.

 

 

Когато съобщението за сватбата се появи в „Лексингтън Хералд Лийдър“, сенаторът Тод Дейвис дълго време се взира в написаното. Съжалявам, че ви безпокоя, господин сенатор, но бих искала да се срещнем. Имам нужда от една услуга… Познавате ли Хенри Чеймбърс?… Ще ви бъда много благодарна, ако ме запознаете с него.

Ако само това си беше наумила, нямаше да има проблеми.

Ако само това си беше наумила.

 

 

Лесли и Хенри прекараха медения си месец в Париж и навсякъде, където отидеха, тя се чудеше дали Оливър и Джан не бяха посетили същите места, дали не са вървели по същите улици, дали не са обядвали или пазарували там. Представяше си ги как се любят, как Оливър й шепне същите лъжи, които беше изричал и на нея. Лъжи, за които скъпо щеше да си плати.

 

 

Хенри искрено я обичаше и правеше всичко възможно, за да е щастлива. При други обстоятелства Лесли можеше и да се влюби в него, но нещо в нея беше угаснало. Вече не можеше да вярва на мъж.

 

 

Няколко дни след като се върнаха във Финикс, Лесли изненада съпруга си с думите:

— Хенри, искам да работя във вестника.

Той се засмя.

— Защо?

— Мисля, че ще ми е интересно. Работех в рекламна агенция. Мога да помогна по тая част.

Отначало той възрази, но в крайна сметка се съгласи.

 

 

Хенри забеляза, че тя чете „Лексингтън Хералд Лийдър“ всеки ден.

— Осведомяваш се за съгражданите си, а? — пошегува се той.

— В известен смисъл — усмихна се Лесли.

Жадно четеше всичко, написано за Оливър. Желаеше му успех и щастие. Колкото са повече…

 

 

Когато изтъкна на Хенри, че вестник „Стар“ не е печеливш, той се засмя.

— Скъпа, това е само капка в морето. Аз печеля пари от места, за които дори не си чувала. Така че е без значение.

Но за Лесли имаше значение. И то голямо! Докато навлизаше все по-навътре в управлението на вестника, тя реши, че най-важната причина, поради която изтичаха пари, бяха профсъюзите. Пресите на „Финикс Стар“ бяха старомодни, но профсъюзите не позволяваха да се сменят с нова и модерна техника, защото според тях членове на профсъюзите щели да си загубят работата. В момента се водеха преговори за нов договор с вестник „Стар“.

— Защо трябва да се занимаваш с такива работи? — попита Хенри, когато му обясни положението. — Нека просто се забавляваме.

— Забавлявам се, и то много — увери го Лесли.

 

 

Лесли си беше уговорила среща с Крейг Макалистър, адвоката на „Стар“.

— Как вървят преговорите?

— Иска ми се да имах по-добри новини, госпожо Чеймбърс, но се опасявам, че положението е доста критично.

— Преговорите все още текат, нали?

— И още как, но Джо Райли, шефът на профсъюза на печатарите, е един упорит кучи… упорит мъж. И не ще да отстъпи. Договорът на печатарите изтича след десет дни, а Райли твърди, че ако дотогава не се подпише нов, те щели да стачкуват.

— Вярвате ли му?

— Да. Мразя да отстъпвам пред профсъюзите, но в действителност без тях вестник не може да има. Могат да ни принудят да го закрием. Не едно издателство беше принудено да преустанови дейността си, защото се е опитало да се противопостави на профсъюзите.

— За какво настояват?

— Както обикновено. За намаляване на работния ден, увеличения на надниците, защита срещу бъдеща автоматизация…

— Те направо ни изцеждат, Крейг. Това не ми харесва.

— Проблемът не е емоционален, госпожо Чеймбърс. Той е практически.

— И значи твоят съвет е да отстъпим?

— Мисля, че друг избор нямаме.

— Защо да не поговоря с Джо Райли?

 

 

Срещата беше насрочена за два часа, но Лесли закъсня. Когато влезе в кабинета, Райли я чакаше и си бъбреше със секретарката й, Ейми, хубавичка, тъмнокоса млада жена.

Джо Райли беше грубоват на вид ирландец към четиридесетте. Повече от петнадесет години работеше в печатницата. Преди три години го бяха избрали за шеф на профсъюза и си беше създал име на човек, който трудно отстъпва при преговори в тоя бранш. Лесли се спря за миг и го погледа как флиртува с Ейми.

— … а после мъжът се обърнал към нея и казал: „Лесно ти е на тебе, но как ще се върна?“ — разказваше той.

Секретарката се засмя:

— Откъде ги научаваш все такива, Джо?

— Отварям си ушите, скъпа. Какво ще кажеш да се видим довечера?

— С удоволствие.

Райли вдигна поглед и видя Лесли.

— Добър ден, госпожо Чеймбърс.

— Добър ден, господин Райли. Влезте, моля.

Двамата седнаха в залата за конференции.

— Искате ли кафе? — предложи Лесли.

— Не, благодаря.

— Нещо по-силно?

Той се ухили.

— Знаете, че е забранено да се пие в работно време, госпожо Чеймбърс.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Исках да си поговорим, защото чух, че сте много справедлив човек.

— Опитвам се.

— Не мислете, че съм против профсъюза. Смятам, че вашите поддръжници заслужават нещо, но това, което искате, е неразумно. Някои от навиците им ни струват милиони долари годишно.

— Може ли да уточните?

— Разбира се. През деня работят по-малко и си намират начини да работят по смените, в които се плаща извънреден труд. Някои от тях работят без прекъсване трите смени, както и цялата събота и неделя. Предполагам, че го наричат „да изкарат по нещо“. Вече не можем да си позволим подобно поведение. Губим средства, защото оборудването е остаряло. Ако можехме да внедрим нови производства…

— Аз съм против! Новото оборудване, което искате да внедрите, би изхвърлило хората ми на улицата, а аз нямам намерение да позволя на машините да изместят хората. На проклетите ви машини не им трябва храна, но моите хора трябва да ядат. — Той стана. — Договорът ни изтича следващата седмица. Или получаваме това, за което настояваме, или ще стачкуваме.

 

 

— Защо трябва да се забъркваш във всичко това? — попита Хенри, когато вечерта Лесли му спомена за срещата. — Трябва да се примирим с профсъюзите. Нека да ти дам един съвет, скъпа. Тези неща не ги разбираш, а освен това си жена. Остави мъжете да се занимават с това. Нека не… — Замълча, останал без дъх.

— Добре ли си?

Той кимна.

— Днес ходих при скапания ми доктор и той ми каза да си взема кислородна бутилка.

— Аз ще ти я набавя — каза Лесли. — И ще ти взема сестра, така че докато съм…

— Не! Нямам нужда от сестра. Просто… просто съм малко уморен.

— Хайде, Хенри, иди да си легнеш.

 

 

— Ти иди, скъпа — каза Хенри три дни по-късно, когато тя свика извънредно събрание на борда на директорите. — Аз ще си остана тук и ще си почивам.

Кислородната бутилка му беше помогнала, но той все още се чувстваше отпаднал и потиснат. Лесли се обади на лекаря му.

— Прекалено много е отслабнал и изпитва болка. Сигурно има начин да му се помогне.

— Госпожо Чеймбърс, правим всичко по силите ни. Просто се погрижете да си почива достатъчно и да не спира лекарствата.

Лесли седеше и гледаше как Хенри се задъхва от усилие и кашля.

— Съжалявам за събранието — каза той. — Ти ще се справиш с борда. Не че нещо може да се направи.

Тя само се усмихна.