Сидни Шелдън
Тънки сметки (5)

ПЕТА ГЛАВА

Членовете на борда на директорите се бяха събрали около масата в залата за конференции, пиеха кафе и похапваха гевречета с топено сирене в очакване на Лесли.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, дами и господа — каза тя, когато пристигна. — Хенри ви изпраща поздрави.

Нещата се бяха променили от първото събрание на борда, на което Лесли беше присъствала. Тогава членовете му се бяха отнесли с пренебрежение към нея като към натрапница. Но след време, когато Лесли доста понаучи за бизнеса и започна да дава ценни предложения, тя си спечели уважението им. Преди да започнат, Лесли се обърна към Ейми, която поднасяше кафе:

— Ейми, искам да присъстваш.

Секретарката я погледна изненадано.

— Опасявам се, че не съм много добре със стенографията, госпожо Чеймбърс. Синтия може по-добре да се справи с…

— Не искам да водиш протокола. Просто запиши всички решения, които вземем.

— Да, госпожо. — Тя си взе бележник и писалка и седна на един стол до стената.

Лесли се обърна към събралите се:

— Изправени сме пред проблем. Договорът ни с печатарския профсъюз почти изтече. От три месеца вече преговаряме и не можем да постигнем споразумение. Трябва да вземем решение, и то бързо. Всички сте прочели докладите, които ви изпратих. Иска ми се да чуя вашето мнение.

Тя погледна Джийн Осбърн, юрист от местна правна кантора.

— Мен ако питаш, Лесли, смятам, че вече прекалено много искат. Дай им това, което искат сега, а утре ще ти поставят нови изисквания.

Тя кимна и погледна към Арон Дрексел, собственика на местния универсален магазин.

— Арон?

— И аз съм на това мнение. Много ги глезим. Ако ще им даваме нещо, то трябва да получим нещо в замяна. Според мен ние можем да си позволим една стачка, но те не.

Забележките на другите не бяха много по-различни.

— Ще трябва да изразя противното мнение — каза Лесли. Всички учудено я изгледаха. — Смятам, че трябва да им дадем това, за което настояват.

— Но това е неразумно.

— Най-накрая ще поискат и самия вестник.

— После няма кой да ги спре.

Остави ги да се изкажат и накрая отбеляза:

— Джо Райли е честен човек. Вярва в това, за което настоява.

Седнала до стената, Ейми изумена следеше обсъждането.

— Изненадана съм, че заставаш на негова страна, Лесли — обади се една от жените.

— На ничия страна не заставам. Просто си мисля, че трябва да проявим разум. Както и да е, решението не вземам аз. Да гласуваме. — Тя се обърна и погледна Ейми. — Искам това да бъде записано.

— Да, госпожо.

Лесли се обърна към присъстващите.

— Всички, които не подкрепят исканията на профсъюза, да вдигнат ръка. — Единадесет човека вдигнаха ръка. — Нека бъде записано в протокола, че аз гласувах за, а останалите гласуваха против приемането на исканията на профсъюза.

Със замислено изражение Ейми записваше в бележника си.

— В такъв случай, да приключваме — каза Лесли и стана. — Ако…

Останалите станаха.

— Благодаря на всички, че дойдохте. — Тя видя как си тръгват, а после се обърна към секретарката си: — Би ли го написала на машина?

— Веднага, госпожо Чеймбърс.

Лесли се запъти към кабинета си.

Малко след това дойде очакваното телефонно обаждане.

— Господин Райли на първа линия — каза Ейми.

Лесли вдигна телефона.

— Ало?

— Джо Райли се обажда. Просто исках да ви благодаря за това, което сте се опитали да направите.

— Не знам за какво става…

— Събранието на борда на директорите. Чух какво се е случило.

— Изненадана съм, господин Райли. Това беше закрито заседание.

Той се засмя:

— Нека просто да спомена, че имам приятели навсякъде. Както и да е, смятам, че това, което сте се опитала да направите, е страхотно. Жалко само, че не се е получило.

За миг настъпи тишина, а после тя попита:

— Господин Райли… ами ако направя така, че да се получи?

— Какво искате да кажете?

— Хрумна ми нещо. Бих предпочела да не го обсъждаме по телефона. Можем ли да се срещнем някъде… дискретно?

Последва пауза.

— Разбира се. Къде искате да се видим?

— Някъде, където няма да ни разпознаят.

— Какво ще кажете за „Голдън Къп“?

— Добре. Значи там след един час.

— Дочуване.

 

 

„Голдън Къп“ беше заведение с лоша репутация в позападналата част на Финикс близо до железопътните линии, район, който полицията предупреждаваше туристите да избягват. Когато Лесли влезе, Джо Райли седеше в един ъгъл, но стана, когато тя се приближи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя, а после и двамата седнаха.

— Дойдох, защото казахте, че може би съществува начин да си получа договора.

— Да, съществува. Смятам, че членовете на борда на директорите напразно се опъват — това е глупаво и недалновидно. Опитах се да ги убедя, но не пожелаха да ме изслушат.

— Знам — кимна той. — Вие сте ги посъветвали да подновим договора.

— Точно така. Те не съзнават важността на печатарите за вестника.

Изгледа я учудено.

— Но ако те са го гласували, как можем…

— Те го гласуваха, защото не вземат насериозно профсъюза. Ако искате да предотвратите една продължителна стачка, а може би и закриването на вестника, трябва да им покажете, че искате да работите.

— Не ви разбирам?

— Ще ви издам нещо строго поверително, но това е единственият начин, чрез който можете да получите това, за което настоявате — разпалено изрече Лесли. — Те мислят, че блъфирате. Смятат, че не желаете да постигнем споразумение. Трябва да им покажете, че искате. Договорът ви изтича този петък в полунощ.

— Да…

— Те очакват само да стачкувате. — Съучастнически се наведе към него. — Борете се! — Той я слушаше внимателно. — Покажете им, че без вас вестникът не може да съществува. Не излизайте като стадо овчици. Нанесете малко щети.

Той се ококори.

— Не искам да кажа да изпотрошите всичко — бързо добави тя. — Просто достатъчно, за да им покажете, че искате да работите. Срежете някой кабел, повредете една-две преси. Дайте им да разберат, че имат нужда от вас, за да работите с тези преси. Всичко може да се поправи за ден-два, но междувременно здравата ще сте ги наплашили. Ще разберат най-после с кого си имат работа.

Няколко минути Джо мълчаливо се взира в нея.

— Вие сте забележителна дама.

— Е, чак пък толкова. Обмислих сериозно проблема и открих едно много просто разрешение. Можете да нанесете някои повреди, които лесно ще се отстранят, и да принудите комисията да преговаря с вас или тихомълком да обявите стачка, която да продължи толкова дълго, че вестникът никога да не може да стъпи на крака. Единственото нещо, което ме интересува, е да запазя вестника.

Райли се усмихна:

— Позволете да ви почерпя едно кафе, госпожо Чеймбърс.

 

 

Стачка!

През нощта в петък, една минута след полунощ, под ръководството на Джо Райли печатарите започнаха стачни действия. Те чупеха части на машини, преобръщаха маси, пълни с оборудване, и подпалиха две преси. Един пазач, опитал се да ги спре, беше пребит. Печатарите, започнали с намерението просто да извадят от строя една-две преси, така се разпалиха, че унищожаваха всичко.

— Нека тия копелета разберат, че не могат да ни разиграват! — извика някой.

— Без нас няма вестник!

— Ние сме „Стар“!

Хората още повече се ожесточиха. Печатницата се превръщаше в развалина.

В разгара на суматохата от четирите краища на залата внезапно блеснаха прожектори. Печатарите спряха и объркано се заоглеждаха. Близо до вратите телевизионни камери записваха ожесточената сцена и разрушенията. До тях имаше репортери от „Аризона Рипъблик“, „Финикс Газет“ и няколко осведомителни агенции, които отразяваха безредиците. Събрали се бяха най-малко десетина полицаи и пожарникари.

Джо Райли ужасено се оглеждаше. Как се беше стигнало до това, по дяволите? Когато полицията започна да ги обгражда, а пожарникарите запръскаха с маркучите, той внезапно осъзна какво се бе случило и усети нещо като ритник в корема. Лесли Чеймбърс ги беше подвела! Когато хората видят разрушенията, които работниците са нанесли, никой нямаше да ги съжали. Общественото мнение щеше да е настроено срещу тях. Кучката през цялото време е знаела, че така ще се получи…

Само след час по телевизията излъчиха първия репортаж, а по радиото непрекъснато съобщаваха подробности за безпричинното разрушение. Световните осведомителни агенции пуснаха новината и всички се настроиха срещу работниците, посегнали срещу ръката, която ги храни. Това беше триумф за връзките с обществеността на „Финикс Стар“.

Лесли добре се беше подготвила. Тайно беше изпратила някои от служителите на „Стар“ до Канзас, за да се научат как да поддържат огромните преси и да се обучат работниците, нечленуващи в профсъюза, да работят по технологията студен печат. Веднага след инцидента два други стачкуващи профсъюза постигнаха споразумение с вестника.

След разгрома на профсъюзите и открилите се възможности за модернизация на вестникарската технология печалбите скочиха. Само за една нощ продуктивността се повиши с 20 процента.

На другия ден след стачката Ейми беше уволнена.

 

 

Късно следобед един петък, две години след сватбата им, Хенри се почувства зле. В събота сутринта състоянието му се влоши и Лесли повика линейка. Откараха го в болницата. В неделя Хенри Чеймбърс почина.

Той остави цялото си имущество на съпругата си.

 

 

На другия ден след погребението Крейг Макалистър посети Лесли.

— Исках да прегледаме някои юридически въпроси, но ако е прекалено рано…

— Не — отвърна тя. — Няма нищо.

След смъртта на Хенри тя изпитваше известна вина. Той беше мил и добър човек, а тя го беше използвала, за да си отмъсти на Оливър. И така, за нея смъртта на Хенри стана още една причина да унищожи Оливър.

— Какво ще направиш със „Стар“? — попита Макалистър. — Предполагам, че няма да си губиш времето с неговото управление.

— Точно това възнамерявам да направя. Ще го разширим.

 

 

Лесли си поръча един брой на „Мениджинг Едитър“, търговското списание, посочващо дилъри на вестници из всички щати на САЩ. Избра „Дъркс, Ван Есен и съдружници“ от Санта Фе, Ню Мексико.

— Обажда се госпожа Хенри Чеймбърс. Интересувам се от възможностите за закупуване на още един вестник и бих искала да проверите какво се предлага…

Оказа се, че вестник „Сън“ в Хамънд, Орегон, е обявен за продажба.

— Искам да отидеш там и да го видиш — каза Лесли на Макалистър.

След два дни той й се обади:

— Няма смисъл да се купува „Сън“, госпожо Чеймбърс.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че в Хамънд има два вестника. Тиражът на „Сън“ е петнадесет хиляди на ден. Тиражът на другия вестник, „Хамънд Кроникъл“, е двадесет и осем хиляди, почти два пъти по-голям от този на „Сън“. А и собственикът на „Сън“ иска пет милиона долара. Сделката няма да бъде изгодна.

Лесли се замисли, после нареди:

— Чакай ме. Тръгвам.

 

 

Следващите два дни Лесли прекара в проучване на вестника и счетоводството му.

— „Сън“ изобщо не може да се мери с „Кроникъл“ — уверяваше я Макалистър. — „Кроникъл“ все повече се разраства, а тиражът на „Сън“ непрекъснато намалява.

— Знам. Ще го купя.

Той изненадано я погледна.

— Какво-о ще направиш?

— Ще го купя.

За три дни сделката беше оформена. Собственикът на „Сън“ с удоволствие се отърва от него.

— Изпързалях дамата да сключи сделката — сияеше той. — Тя ми изплати цялата сума от пет милиона.

 

 

Уолт Мериуедър, собственик на „Хамънд Кроникъл“, посети Лесли.

— Разбрах, че вие сте моят нов конкурент — дружелюбно каза той.

— Точно така.

— Ако не ви потръгнат нещата, бихте ли проявили интерес да продадете „Сън“ на мен?

— А ако нещата наистина ми потръгнат, може би вие бихте проявили интерес да ми продадете „Кроникъл“ — усмихна се Лесли.

— Разбира се. Късмет, госпожо Чеймбърс — засмя се той.

— След шест месеца „Сън“ ще бъде наш — самоуверено заяви Мериуедър, когато се върна в „Кроникъл“.

 

 

Лесли се върна във Финикс и разговаря с Лайл Банистър, главния редактор на „Стар“.

— Идваш с мен в Хамънд, Орегон. Искам да се заемеш с вестника там, докато не стъпи на крака.

— Говорих с Макалистър — отвърна той. — Този вестник няма крака. Каза, че всеки момент може да се срине.

— Колко забавно — отбеляза тя.

 

 

В Орегон Лесли свика общо събрание на служителите в „Сън“.

— Отсега нататък ще работим малко по-различно — уведоми ги. — В този град има два вестника и ние възнамеряваме да станем собственици и на двата.

— Извинете, госпожо Чеймбърс — обади се Дерек Зорнс, главен редактор на „Сън“. — Мисля, че ситуацията не ви е съвсем ясна. Тиражът ни е далеч по-малък от този на „Кроникъл“ и с всеки месец намалява. Не можем дори да достигнем техния.

— Не само че ще го достигнем, но и ще направим така, че „Кроникъл“ да остане без работа.

Мъжете в залата се спогледаха и си помислиха: „Жени и аматьори не трябва да се бъркат в тоя бранш.“

— Как възнамерявате да го осъществите? — любезно попита Зорнс.

— Наблюдавали ли сте някога бикоборство? — попита Лесли.

— Бикоборство? Не… — примигна той.

— Ами когато бикът излезе на арената, матадорът не се хвърля веднага да го убие. Той му пуска кръв, докато го обезсили.

Главният редактор едва се сдържа да не се изсмее.

— Значи ние ще пускаме кръв на „Кроникъл“?

— Точно така.

— Как ще го постигнем?

— От понеделник смъкваме цената на „Сън“ от тридесет и пет на двадесет цента. Намаляваме рекламните тарифи с тридесет процента. От следващата седмица пускаме игри с печалби, в които читателите да могат да спечелят безплатни екскурзии. Веднага се заемаме с рекламата на играта.

Когато по-късно, служителите обсъждаха събранието, всички бяха единодушни, че някаква луда е купила вестника им.

 

 

Пускането на кръв започна, но пострадалият беше „Сън“.

— Имаш ли представа колко пари губи „Сън“? — попита Макалистър.

— Много добре знам колко губи — заяви Лесли.

— Колко дълго смяташ това да продължи?

— Докато спечелим. Не се тревожи. Ще успеем.

Но самата тя се тревожеше. С всяка седмица загубите ставаха все по-тежки. Тиражът продължаваше да пада, а и рекламодателите не изпаднаха във възторг от смъкването на тарифите.

— Теорията ти не е издържана — каза Макалистър. — Трябва да ограничим загубите. Предполагам, че можеш да продължиш да наливаш пари, но какъв е смисълът?

Следващата седмица тиражът престана да пада.

 

 

Минаха осем седмици преди „Сън“ да започне да се съвзема.

Намалената цена на вестника и на рекламите бяха привлекателни, но това, което вдигна тиража му, бяха игрите с награди. Те продължиха дванадесет седмици, а участниците трябваше да се състезават всяка седмица. Наградите бяха пътешествие с кораб до Южните морета и екскурзии до Лондон, Париж и Рио. Докато се връчваха наградите, а на първа страница се показваха снимки на победителите, тиражът на „Сън“ бързо започна да се качва.

— Пое много голям риск — завистливо отбеляза Крейг Макалистър, — но успя.

— Не беше риск — отвърна Лесли. — Хората не могат да устоят на изкушението да получат нещо за нищо.

Когато на Уолт Мериуедър му връчиха последните данни за тиражите, той побесня. За пръв път от години „Сън“ водеше пред „Кроникъл“.

— Добре — мрачно изрече той. — Клин клин избива. Искам да смъкнеш рекламните тарифи и да започнем някаква игра.

Но вече беше прекалено късно. Единадесет месеца след като Лесли беше купила „Сън“, Уолт Мариуедър отново я посети.

— Продавам вестника — съобщи той. — Искаш ли да купиш „Кроникъл“?

— Да.

 

 

В деня, в който договорът за „Кроникъл“ беше подписан, Лесли свика служителите.

— От понеделник вдигаме цената на „Сън“, удвояваме рекламните тарифи и спираме играта.

 

 

— Вестник „Ивнинг Стандард“ в Детройт е обявен за продажба — заяви тя на Макалистър един месец по-късно. — Освен това те притежават и телевизионен канал. Смятам, че трябва да сключим сделката.

— Госпожо Чеймбърс, ние нищо не разбираме от телевизия и… — запротестира той.

— В такъв случай ще трябва да се научим, нали?

Империята, от която Лесли се нуждаеше, вече започваше да се строи.