Сидни Шелдън
Тънки сметки (20)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Холът на Франк Лонерган изглеждаше сякаш поразен от ураган. Всички чекмеджета и шкафове зееха, а съдържанието им беше пръснато по пода.

Ник Рийс гледаше как изнасят тялото на репортера.

— Има ли някакви следи от използваното оръжие? — попита той детектива Стийв Браун.

— Не.

— Разговаря ли със съседите?

— Да. Този жилищен блок е цял зоопарк, пълен с маймуни. Не виждат нищо лошо, не чуват нищо лошо, не казват нищо лошо. Нищо. Госпожа Лонерган е тръгнала насам. Чула новините по радиото. Тук са станали още два обира през последните шест месеца, а…

— Не съм сигурен, че това е било обир.

— Какво искаш да кажеш?

— Лонерган дойде в полицията оня ден, за да прибере нещата на Пол Йърби. Иска ми се да науча върху какво е работил. Няма ли някакви документи по чекмеджетата?

— Не.

— Никакви бележки?

— Нищо.

— Значи или е бил страшно подреден, или някой се е постарал всичко да разчисти. — Рийс се приближи до работната маса. От нея висеше някакъв кабел, несвързан с нищо. Той го вдигна. — Какво е това?

Детективът Браун се приближи.

— Това е кабел за захранването на компютър. Сигурно тук е имало компютър. Това означава, че може би някъде има компютърен архив.

— Вероятно са взели компютъра. Да проверим дали Лонерган не е запазил копия от файловете.

Откриха архивния диск в едно куфарче в колата на убития. Рийс го подаде на Браун.

— Искам да го занесеш в управлението. Може би има код, с който се влиза в него. Хвани Крис Колби да го прегледа.

Входната врата на апартамента се отвори и влезе Рита Лонерган. Изглеждаше пребледняла и разстроена. Тя се сепна, когато ги видя.

— Госпожа Лонерган?

— Кои сте…

— Детектив Ник Рийс, отдел „Убийства“. Това е детектив Браун.

Жената се огледа.

— Къде е…

— Отнесохме тялото на съпруга ви, госпожо Лонерган. Ужасно съжалявам. Разбирам, че моментът не е подходящ, но бих желал да ви задам няколко въпроса.

Тя го погледна и в очите й изведнъж пролича страх. Точно това най-малко беше очаквал. От какво се страхуваше?

— Съпругът ви работеше по някаква версия, нали?

Рита отново си спомни какво й беше казал. „Надушил съм нещо, което ще срине всички — искам да кажа, хора на високи постове. Това е най-интересното разследване, което някога съм правил.“

— Госпожо Лонерган?

— Аз… аз нищо не знам.

— Не знаете ли върху каква задача е работил?

— Не. Франк никога не обсъждаше работата си с мен.

Очевидно лъжеше.

— Нямате ли представа кой може да го е убил?

Тя се огледа и видя зеещите чекмеджета и шкафове.

— С-сигурно е бил крадец.

Детективите се спогледаха.

— Ако не възразявате, аз… бих искала да остана сама. Това е ужасно.

— Разбира се. Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Не. Просто… просто си тръгнете.

— Ще се върнем — обеща Ник Рийс.

 

 

Когато се върна в управлението, той телефонира на Мат Бейкър.

— Разследвам убийството на Франк Лонерган. Можете ли да ми кажете върху какво работеше?

— Да. Франк разследваше убийството на Хлое Хюстън.

— Разбирам. А написал ли беше някаква статия?

— Не. Очаквахме я, когато… — Не се доизказа.

— Ясно. Благодаря ви, господин Бейкър.

— Ако получите някаква информация, ще ни се обадите ли?

— Разбира се.

 

 

На следващата сутрин Дейна Еванс отида в кабинета на Том Хокинс.

— Имам желание да направя предаване за смъртта на Франк. Ще се срещна с вдовицата му.

— Добра идея. Ще ти дам снимачен екип.

Късно същия следобед Дейна и снимачният й екип спряха пред блока на Франк Лонерган. Репортерката, следвана от екипа си, се приближи до вратата на апартамента на Франк и натисна звънеца. Подобни интервюта я караха да настръхва. Достатъчно беше, че по телевизията се показват жертвите на ужасни престъпления, но да се излага скръбта на близките, й се струваше още по-ужасно.

Вратата се отвори и пред нея застана Рита Лонерган.

— Какво…

— Много се извинявам, че ви безпокоя, госпожо Лонерган. Аз съм Дейна Еванс от УТЕ. Искаме да отразим вашата реакция за…

За миг жената застина.

— Убийци такива! — изкрещя, обърна се и изтича обратно в апартамента.

Дейна ужасена погледна оператора.

— Почакай тук. — Влезе вътре и откри Рита в спалнята. — Госпожо Лонерган…

— Махайте се! Вие убихте мъжа ми!

Младата жена беше озадачена.

— Какво искате да кажете?

— Вашите хора са му дали толкова опасна задача, че той ме накара да се махна оттук, защото… защото се страхуваше за живота ми.

Дейна ужасена я погледна.

— В-върху какво работеше?

— Франк не пожела да ми каже. Каза, че било прекалено… прекалено опасно. Било нещо голямо. Говореше за наградата „Пулицър“ и… — Тя се разплака.

Дейна се приближи и я прегърна.

— Много съжалявам, каза ли нещо друго?

— Не. Каза, че трябва да се махна, и ме закара до гарата. Беше тръгнал да се срещне с някакъв… някакъв администратор.

— От къде?

— От хотел „Монроу Армс“.

 

 

— Не знам защо сте тук, госпожице Еванс — запротестира Джеръми Робинсън. — Лонерган ми обеща, че ако му помогна, няма да публикува компрометиращи сведения за хотела.

— Господин Робинсън, господин Лонерган е мъртъв. Искам само малко информация.

Управителят поклати глава.

— Нищо не знам.

— Какво казахте на господин Лонерган?

— Той ми поиска адреса на Карл Горман, администратора на хотела — въздъхна Робинсън. — Дадох му го.

— Господин Лонерган отиде ли да го види?

— Нямам представа.

— Бих желала да ми дадете този адрес.

Джеръми я изгледа за миг, а после отново въздъхна.

— Добре. Той живее със сестра си.

Няколко минути по-късно Дейна вече имаше адреса. Щом тя излезе от хотела, Робинсън вдигна телефона и се обади в Белия дом.

Чудеше се защо толкова ги интересува този случай.

 

 

Крис Колби, компютърният специалист на отдела, влезе в кабинета на детектив Рийс с флопидиск в ръка. Почти се беше разтреперал от възбуда.

— Какво откри? — попита Рийс.

Крис дълбоко си пое дъх.

— Ще паднеш. Тук има разпечатка на съдържанието на диска.

Ник започна да чете и на лицето му се изписа удивление.

— Боже господи! — възкликна. — Трябва да го покажа на капитан Милър.

 

 

След като прочете разпечатката, капитанът погледна Рийс.

— Аз… аз никога не съм виждал подобно нещо.

— Никога не е имало подобно нещо — отвърна детективът. — Какво, по дяволите, да правим с него?

— Мисля, че трябва да го предадем на министъра на правосъдието на Съединените щати.

 

 

Бяха се събрали в кабинета на министъра на правосъдието Барбара Гатлин. Освен нея в стаята бяха Скот Брандън, директор на ФБР, Дийн Бергстрьом, шеф на полицията във Вашингтон, Джеймс Фриш, директор на ЦРУ, и Едгар Грейвз, председател на Върховния съд.

— Господа, помолих ви да се съберем тук — каза Барбара Гатлин, — защото имам нужда от вашия съвет. Честно да ви кажа, не знам как да подходя. Изправени сме пред безпрецедентен случай. Франк Лонерган бил репортер за „Уошингтън Трибюн“. Когато го убили, той разследвал смъртта на Хлое Хюстън. Ще ви прочета запис на това, което полицията открила на дискета в колата на Лонерган.

Взе разпечатката и започна да чете на глас:

— Имам причина да вярвам, че президентът на Съединените щати е извършил най-малко едно убийство и е замесен в още четири…

— Какво?! — възкликна Скот Брандън.

— Позволете да продължа.

Тя продължи да чете:

— Получих следната информация от различни източници. Лесли Стюарт, собственичка и издателка на „Уошингтън Трибюн“, е готова да се закълне, че по едно време Оливър Ръсел се опитал да я убеди да вземе забранения наркотик, наречен течен „Екстази“.

Когато Оливър Ръсел се кандидатирал за губернатор на Кентъки, Лиса Бърнет, секретарка в правна кантора, която работела в сградата на щатския капитолий в Кентъки, заплашила да го даде под съд за сексуален тормоз. Ръсел разказал на колега, че ще си поговори с нея. На следващия ден тялото й било открито в река Кентъки. Починала от свръхдоза течно „Екстази“.

Секретарката на Оливър Ръсел по онова време Мириам Фридланд била открита в безсъзнание на пейка в парка късно през нощта. Била в кома, предизвикана от наркотика. От полицията изчаквали жената да излезе от това състояние, за да разберат кой й го е дал. Оливър Ръсел се обадил в болницата и предложил да свалят системите. Мириам Фридланд починала, без да е дошла в съзнание.

Хлое Хюстън е умряла от свръхдоза течно „Екстази“. Научих, че в нощта, когато е починала, от хотелския апартамент имало обаждане до Белия дом. Когато прегледах телефонния регистър на хотела, страницата за този ден липсваше.

Казаха ми, че президентът имал среща същата вечер, но открих, че срещата била отменена. Никой не знае къде е бил президентът през тази нощ.

Пол Йърби е бил задържан като заподозрян по убийството на Хлое Хюстън. Капитан Ото Милър съобщил на Белия дом къде се намира задържаният. На следващата сутрин откриват момчето обесено в килията. Предполага се, че се е обесило с колана си, но когато прегледах личните му вещи в полицейското управление, коланът му си беше там, непокътнат.

С помощта на приятел във ФБР разбрах, че в Белия дом е получено анонимно писмо. Президентът Ръсел помолил ФБР да го провери за отпечатъци от пръсти. По-голямата част от писмото била заличена, но с помощта на инфраскоп ФБР успели да го разшифроват.

Отпечатъците от пръсти по писмото били идентифицирани като отпечатъци на Карл Горман, служител в хотел „Монроу Армс“, вероятно единственият човек, който може би е знаел за самоличността на човека, резервирал апартамента, където е станало убийството. Той бил отишъл за риба, но от Белия дом успели да получат името му. Когато пристигнах в хижата на Карл Горман, той беше загинал при инсценирана злополука.

Има прекалено много общи неща между тези убийства, за да се приеме, че всичко е съвпадение. Аз продължавам с разследването, но честно казано, се страхувам. Успях поне да запазя това в архива си, в случай че нещо ми се случи.

— Боже господи! — възкликна Джеймс Фриш. — Това е… ужасно.

— Не мога да го повярвам.

— Лонерган го е вярвал — каза Гатлин, — и вероятно е бил убит, за да не публикува материала.

— Сега какво ще правим? — попита председателят на Върховния съд Грейвз. — Как се пита президентът на Съединените щати, дали е убил пет-шест души?

— Въпросът ти е уместен. Да го обвиним ли? Да го арестуваме ли? Да го хвърлим ли в затвора?

— Преди да сме направили каквото и да било — каза министърът на правосъдието, — смятам, че трябва да представим разпечатката на самия президент и да му дадем възможност за коментар.

Всички одобрително занимаха.

— Междувременно, аз ще изготвя заповед за арестуването му. Просто в случай на нужда.

„Трябва да съобщя на Питър Тейгър“ — мислеше си един от мъжете в стаята.

 

 

Тейгър затвори телефона и дълго време седя умислен над това, което току-що му бяха съобщили. Той стана и тръгна по коридора към кабинета на Дебора Канър.

— Трябва да се видя с президента.

— Той има среща. Ако можете…

— Трябва да го видя веднага, Дебора. Спешно е.

Тя забеляза изражението му.

— Един момент. — Вдигна телефона и натисна едно копче. — Съжалявам, че ви прекъсвам, господин президент. Господин Тейгър е тук и каза, че трябва да ви види. — Изслуша отговора му. — Благодаря — отвърна, затвори и се обърна към Тейгър: — Изчакайте пет минути.

След пет минути Питър Тейгър беше сам с президента Ръсел в Овалния кабинет.

— Какво толкова се е случило, Питър?

Той пое дълбоко дъх.

— ФБР и министърът на правосъдието смятат, че си замесен в шест убийства.

Оливър се усмихна.

— Това е някаква шега…

— Ти така си мислиш. В момента са на път за Белия дом. Вярват, че ти си убил Хлое Хюстън и…

Президентът беше пребледнял.

— Какво?

— Знам — шантава работа е. Както подразбирам, всички доказателства са косвени. Сигурен съм, че можеш да дадеш обяснение къде си бил в нощта, когато момичето е починало.

Оливър седеше, без да каже нищо. Питър Тейгър чакаше.

— Оливър, можеш да им обясниш, нали?

Оливър преглътна.

— Не. Не мога.

— Трябва!

— Питър, искам да остана сам — тежко изрече той.

 

 

Тейгър отиде на среща със сенатора Дейвис в Капитолия.

— Какво толкова се е случило, Питър?

— С-става дума за президента.

— Да?

— Министърът на правосъдието и ФБР са на мнение, че е убиец.

Сенаторът стоеше и не можеше да откъсне поглед от мъжа срещу себе си.

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш с това?

— Убедени са, че Оливър е извършил няколко убийства. Подшушна ми го приятел във ФБР.

Разказа на сенатора за доказателствата.

— Какъв тъп кучи син! — процеди той, когато Тейгър свърши. — Наясно ли си какво означава това?

— Да, означава, че Оливър…

— Остави Оливър. Аз хвърлих толкова труд, за да стигне до този пост. Не ме интересува какво ще стане с него. Аз управлявам сега, Питър. Властта е в мои ръце. Няма да позволя глупостта му да ми я отнеме. Няма да позволя на никого да ми я отнеме!

— Не разбирам какво можеш…

— Каза, че всички доказателства били косвени?

— Точно така. Казаха ми, че няма неоспорими доказателства, но той няма алиби.

— Къде е сега президентът?

— В Овалния кабинет.

— Имам добри новини за него — каза сенаторът Тод Дейвис.

 

 

Сенаторът Дейвис седеше срещу Оливър в Овалния кабинет.

— Дочувам някои много обезпокоителни неща, Оливър. Глупости, разбира се. Не знам как някой може да си представи, че ти…

— Аз също. Не съм направил нищо лошо, Тод.

— Сигурен съм, че не си. Но само да се зашушука, че изобщо си заподозрян в такива ужасни престъпления — нали ти е ясно как би се отразило на поста ти?

— Разбира се, но…

— Прекалено важен си, за да позволиш да ти се случи подобно нещо. От този пост се управлява светът, Оливър. Не трябва да го изпускаш.

— Тод, за нищо не съм виновен.

— Но има хора, които не са на това мнение. Чух, че нямаш алиби за вечерта, когато Хлое Хюстън е била убита.

Последва кратко мълчание.

— Така е.

Сенаторът Дейвис се усмихна.

— Какво става с паметта ти, синко? Не си ли спомняш, че бяхме заедно тогава? Цялата вечер прекарахме заедно.

Ръсел объркано го погледна.

— Какво?

— Точно така. Аз съм ти алибито. Никой няма да постави под съмнение това, което казвам. Аз ще те спася, Оливър.

Последва дълга пауза.

— Какво искаш в замяна, Тод? — попита накрая той.

Сенаторът кимна.

— Ще започнем с Близкоизточната мирна конференция. Ще я отмениш. След това вече ще си поговорим. Велики планове ни чакат — на нищо няма да позволим да ги осуети.

— Няма да отменя мирната конференция — заяви Оливър.

— Моля? — присви очи сенаторът.

— Реших да подкрепя конференцията. Виж, Тод, важното е не колко дълго един президент ще остане на поста си, важното е какво е свършил, докато е бил на власт.

Кръвта вече нахлуваше в лицето на Дейвис.

— Наясно ли си какво правиш?

— Да.

Сенаторът се надвеси през бюрото.

— На мен не ми се струва така. Тръгнали са насам, за да те обвинят в убийство, Оливър. Откъде ще си сключваш проклетите сделки — от затвора ли? Току-що си погуби живота, тъпанар такъв…

Вътрешният телефон иззвъня.

— Господин президент, дошли са хора, които искат да разговарят с вас. Министърът на правосъдието Гатлин, господин Брандън от ФБР, председателят на Върховния съд Грейвз и…

— Въведи ги.

— Като че ли е по-добре да се занимавам с коне, отколкото с тебе — разяри се сенаторът. — Дълбоко се излъгах в тебе, Оливър. Но ти току-що направи най-голямата грешка в живота си. Ще те унищожа.

Вратата се отвори и в стаята влезе министърът на правосъдието Гатлин, последвана от Брандън, Грейвз и Бергстрьом.

— Господин сенаторе… — поздрави го председателят на Върховния съд Грейвз.

Тод Дейвис кимна и излезе. Барбара Гатлин затвори вратата след него и се приближи до бюрото.

— Господин президент, отнася се за нещо много неудобно, но се надявам, че ще проявите разбиране. Налага се да ви зададем няколко въпроса.

— Осведомен съм за причината на посещението ви — отвърна Оливър. — Разбира се, аз нямам нищо общо с тези убийства.

— Сигурен съм, че всички ние посрещаме с голямо облекчение думите ви, господин президент — каза Скот Брандън. — Никой от нас не вярва, че може да сте замесен. Но обвинението е налице и нямаме друг избор — трябва да продължим работата си по него.

— Разбирам.

— Господин президент, вземали ли сте някога наркотика „Екстази“?

— Не.

Всички се спогледаха.

— Господин президент, бихте ли ни казали къде сте били на петнайсети октомври вечерта, когато Хлое Хюстън беше намерена мъртва?

Последва мълчание.

— Господин президент?

— Съжалявам, не мога.

— Но сигурно си спомняте къде сте били или какво сте правили по това време?

Мълчание.

— Господин президент?

— В-в момента се опитвам да си спомня. Бих желал да дойдете по-късно.

— Колко по-късно? — попита Бергстрьом.

— В осем часа.

Оливър ги наблюдаваше как излизат. Изправи се и бавно се приближи до малката гостна, където Джан работеше на едно бюро. Тя вдигна поглед, когато той влезе.

— Джан — каза и дълбоко си пое дъх, — аз… аз трябва да ти направя едно признание.

 

 

Сенаторът Дейвис направо беснееше: „Как можах да проявя такава глупост? Не подбрах когото трябва. Опитва се да разруши всичко, за което съм се трудил. Ще разбере какво се случва с тези, които застават на пътя ми.“ Дълго седя на бюрото си и се чудеше какво да предприеме. После вдигна телефона и набра един номер.

— Госпожице Стюарт, казахте ми да ви се обадя, когато имам нещо повече за вас.

— Да, господин сенатор?

— Позволете да ви кажа какво искам. Отсега нататък очаквам пълната подкрепа на „Трибюн“ — финансиране на кампанията, положителни уводни статии, всичко.

— И какво ще получа в замяна на всичко това? — попита тя.

— Президента на Съединените щати. Министърът на правосъдието току-що изготви заповед за арестуването му по обвинение в няколко убийства.

Последва ахване.

— Продължавайте.

 

 

Лесли Стюарт говореше толкова бързо, че Мат Бейкър не можа да схване и дума.

— За бога, успокой се — каза той. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Президента! В кърпа ми е вързан, Мат! Току-що разговарях със сенатора Тод Дейвис. Председателят на Върховния съд, шефът на полицията, директорът на ФБР и министърът на правосъдието в момента са в кабинета на президента със заповед за арестуването му по обвинение в убийство. Има куп доказателства срещу него, Мат, а той няма алиби. Това е новината на века!

— Не можеш да я пуснеш.

Тя изненадано го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Лесли, подобна новина е прекалено обвързваща, за да можеш просто да я… Искам да кажа, фактите трябва да се потвърдят и препотвърдят…

— И отново да се препотвърдят, докато не се появят на първа страница на „Уошингтън Поуст“? Не, благодаря. Нямам намерение да изпусна подобен шанс.

— Не можеш да обвиняваш президента на Съединените щати в убийство, без…

— И не възнамерявам да го правя, Мат — усмихна се тя. — Трябва само да напишеш, че има заповед за арестуването му. Това е достатъчно да го унищожи.

— Сенаторът Дейвис…

— … се обръща срещу зет си. Убеден е, че президентът има вина. Той самият ми го каза.

— Това не е достатъчно. Трябва първо да се потвърди, а…

— От кого — от Катрин Греъм ли? Да не си полудял? Или го пускаме веднага, или край с него.

— Не мога да ти позволя да го направиш без потвърждение за…

— Ти чуваш ли се какво говориш? Вестникът си е мой и ще правя с него каквото си поискам.

— Това е безотговорно — заяви Мат и се изправи. — Няма да позволя на никого от подчинените ми да го напише.

— И няма да има нужда. Аз сама ще го напиша.

— Лесли, ако го направиш, аз напускам. Завинаги.

— Не, напротив, Мат. С теб ще си поделим наградата за журналистика „Пулицър“. — Тя видя как той излиза от кабинета. — Ще се върнеш.

 

 

Лесли натисна бутона на вътрешния телефон.

— Доведете Золтер тук.

— Искам да науча хороскопа си за следващите двадесет и четири часа — каза тя и го погледна.

— Да, госпожице Стюарт. С удоволствие ще ви го направя. — Той извади от джоба си малка астрологична библия и я отвори. Разгледа положението на звездите и планетите в момента и ококори очи.

— Какво има?

Золтер вдигна поглед.

— Н-нещо много важно, изглежда, се случва. — Посочи библията. — Вижте. Преминаващият Марс е в деветия Плутон за три дни и така се получава квадрат на…

— Остави това — нетърпеливо каза Лесли. — Давай по същество.

Той примигна.

— Същество? А, да. — Отново погледна в книгата. — Нещо много важно се случва. Вие сте в центъра на това, което става. Ще станете дори още по-прочута, отколкото сте сега, госпожице Стюарт. Целият свят ще научи името ви.

Тя беше направо на седмото небе. Целият свят щеше да научи името й. Представяше си се на церемонии по връчване на награди, а водещият казваше: „А сега, носителката на тазгодишната награда «Пулицър» за най-важна статия във вестникарската история. Дами и господа, Лесли Стюарт.“ Всички станаха на крака да я аплодират, а шумът беше оглушителен.

— Госпожице Стюарт…

Лесли се отърси от мечтата си.

— Нещо друго има ли?

— Не — отвърна тя. — Благодаря ти, Золтер. Това е достатъчно.

 

 

В седем часа същата вечер Лесли търсеше доказателство за това, което беше написала. В заглавието се казваше: „Президентът Ръсел арестуван за убийство. Предстои му разпит за разследването на още шест смъртни случая.“

Набързо прегледа статията и се обърна към Лайл Банистър.

— Пускай я — нареди тя. — Напечатай я като притурка. Искам след един час да е излязла на улиците, а УТЕ може по същото време да излъчи новината.

— Не смятате ли, че Мат Бейкър би трябвало да я прегледа… — поколеба се Банистър.

— Този вестник не е негов, а мой. Пускай я. Веднага.

— Да, госпожо. — Той се протегна за телефона на бюрото на Лесли и набра един номер. — Започваме работа.

 

 

В седем и половина същата вечер Барбара Гатлин и другите в групата се подготвяха да се върнат в Белия дом.

— Горещо се надявам да не ми се наложи да я използвам, но за всеки случай си нося заповедта за арестуването на президента — каза Гатлин.

— Министърът на правосъдието и другите пристигнаха — съобщи секретарката на Оливър тридесет минути по-късно.

— Въведи ги.

Пребледнял, той ги гледаше как влизат в Овалния кабинет. Джан стоеше до него и силно стискаше ръката му.

— Готов ли сте да отговорите на въпросите ни в момента, господин президент? — попита Барбара Гатлин.

— Да — кимна Ръсел.

— Господин президент, Хлое Хюстън имаше ли уговорена среща с вас на петнадесети октомври?

— Да.

— А срещнахте ли се с нея?

— Не, наложи се да отменя срещата.

Беше му се обадила точно преди три часа. „Скъпи, аз съм. Тъгувам за теб. Аз съм във вилата в Мериленд. Седя до басейна гола.“

„Ще трябва нещо да се направи по този въпрос.“

„Кога можеш да се измъкнеш?“

„След час ще съм при теб.“

— Ако това, което ще ви кажа, някога излезе от този кабинет — обърна се Оливър към групата, — то би компрометирало президентството и взаимоотношенията ни с още една страна. Правя го с голямо нежелание, тъй като не ми давате друга възможност.

Докато те учудено го гледаха, той се приближи до една странична врата и я отвори. В стаята влезе Силва Пиконе.

— Това е Силва Пиконе, съпругата на италианския посланик. На петнадесети с госпожа Пиконе бяхме заедно във вилата й в Мериленд от четири часа следобед до два през нощта. Не знам абсолютно нищо за убийството на Хлое Хюстън, нито за другите убийства.