Сидни Шелдън
Тънки сметки (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тържествата по случай встъпването в длъжност и клетвените церемонии приключиха и Оливър с нетърпение очакваше да започне работа като президент. Вашингтон вероятно е единственият град в света напълно отдаден на политиката. Той е точката, където е съсредоточена властта в света, а Оливър Ръсел беше в сърцето му. Като че ли всички бяха свързани по един или друг начин с федералното правителство. В градската част на Вашингтон имаше петнадесет хиляди лобисти и повече от пет хиляди журналисти, всички на държавна издръжка. Той си спомни какво беше казал Джон Кенеди по въпроса: „Вашингтон е работлив по южняшки и привлекателен по северняшки.“

 

 

През първия му работен ден като президент Оливър и Джан се разходиха из Белия дом. Макар предварително да знаеха, че има 132 стаи, 32 бани, 29 камини, 3 асансьора, плувен басейн, игрище за голф, тенискорт, писта за джогинг, гимнастически салон, игрище за мятане на подкови, салон за боулинг, киносалон и осемнадесет акра прекрасно поддържани земи, чувството да си част от него беше невероятно.

— Като сън е, нали? — въздъхна Джан.

Оливър я хвана за ръка.

— Радвам се, че и двамата го сънуваме, скъпа. — И той беше искрен. Тя беше чудесна съпруга. Винаги беше готова да му помогне, подкрепяше го и се грижеше за него. Той все повече и повече се радваше, че са заедно.

 

 

Когато се върна в Овалния кабинет, Питър Тейгър вече го чакаше. Първата среща, която Оливър си беше уговорил, беше с цел да направи Тейгър шеф на съветниците си.

— Все още не мога да го повярвам, Питър — каза му.

— За хората е факт — усмихна се той. — Те ви избраха, господин президент.

— Все още съм Оливър.

— Добре. Когато сме сами. Но трябва да разбереш, че отсега нататък всичко, което правиш, може да има отражение в целия свят. Всичко, което кажеш, може да разклати икономиката или да повлияе на стотици други страни по света. Имаш повече власт от всеки друг човек на света.

Телефонът иззвъня.

— Господин президент, тук е сенаторът Дейвис.

— Въведи го, Хедър.

— По-добре да почвам — въздъхна Питър Тейгър. — Бюрото ми изглежда като планина от хартия.

Вратата се отвори и вътре влезе Тод Дейвис.

— Питър…

— Сенаторе… — Двамата си стиснаха ръцете.

— Ще се видим по-късно, господин президент — каза Тейгър.

Сенаторът се приближи до бюрото и кимна.

— Това бюро ти подхожда, Оливър. Не мога да ти опиша колко съм развълнуван да видя, че седиш тук.

— Благодаря ти, Тод. Все още се опитвам ди свикна с това. Искам да кажа — Адам е седял тук… и Линкълн… и Рузвелт…

Възрастният мъж се засмя.

— Не позволявай на това чувство да те плаши. Преди да се превърнат в легенди, и те са били обикновени хора като теб, седели са тук и са се опитвали да се справят със задълженията си. Всички са се ужасявали, когато за пръв път са сядали на този стол. Току-що си взех довиждане с Джан. Тя е на седмото небе. От нея ще излезе чудесна първа дама.

— Знам.

— Между другото, донесъл съм едно списъче, което бих искал да обсъдим с теб, господин президент.

— Разбира се, Тод.

Сенаторът Дейвис остави списъка на бюрото.

— Какво е това?

— Просто няколко предложения, които правя за кабинета ти.

— О! Ами аз вече съм решил…

— Сметнах, че ще проявиш интерес да прегледаш тези.

— Но няма смисъл да…

— Прегледай ги, Оливър — хладно изрече той.

Оливър присви очи.

— Тод…

Дейвис вдигна ръка.

— Оливър, и за миг не искам да си мислиш, че се опитвам да налагам волята или мнението си. Направих този списък, защото смятам, че това са най-подходящите мъже, които могат да ти помогнат за доброто на държавата. Аз съм патриот, Оливър, и не ме е срам от това. Тази страна е всичко за мен. — Леко се задъха. — Всичко. Грешиш, ако смятащ, че съм ти помогнал да станеш президент само защото си ми зет. Борих се да стигнеш дотук, защото твърдо вярвам, че ти си най-подходящият за тази работа. Това ме вълнува най-много. — Потупа листа хартия. — А тези хора тук могат да ти помогнат да си вършиш работата.

Оливър нищо не отговори.

— Отдавна съм в този град, Оливър. И знаеш ли какво научих? Че няма нищо по-тъжно от президент за един мандат. И знаещ ли защо? Защото по време на първите четири години той едва започва да проумява какво може да направи, за да помогне на страната си. Толкова много мечти трябва да превърне в реалност. И точно когато е готов да го направи, точно когато е готов да направи нещо различно — той се огледа в кабинета, — някой друг влиза тук и мечтите просто се изпаряват. Тъжно е, нали? Всички тези мъже с големи идеи, които са на власт само един мандат. Знаеш ли, че откакто Маккинли встъпва в длъжност през 1897 година, повече от половината президенти след него са само за един мандат? Но ти, Оливър — аз ще се погрижа ти да останеш президент за два мандата. Искам да можеш да осъществиш всичките си мечти. Ще се погрижа да те преизберат.

Сенаторът си погледна часовника и стана.

— Ще вървя. Трябва да свикаме кворум в Сената. Ще се видим довечера. — Той излезе от стаята.

Оливър дълго гледа след него. После взе списъка, който му беше оставил.

 

 

В съня му Мириам Фридланд се беше събудила и седеше в леглото. До нея стоеше полицай. Той сведе поглед към нея и каза:

— Сега можете да ни разкажете кой ви причини това.

— Да.

Събуди се, облян в пот.

 

 

Рано на следващата сутрин Оливър се обади в болницата, където беше Мириам.

— Опасявам се, че няма промяна, господин президент — отговори главният лекар. — Честно да ви кажа, не изглежда добре.

— Тя няма семейство — колебливо изрече той. — Ако смятате, че няма да може да се съвземе, няма ли да бъде по-хуманно да изключите системите?

— Смятам, че трябва още малко да изчакаме, за да видим какво ще стане — каза докторът. — Понякога се случват чудеса.

 

 

— Във Вашингтон има сто четиридесет и седем дипломатически мисии, господин президент — осведоми го Джей Пъркинс, шеф на протокола. — В синята книга — дипломатическия списък — се изброяват имената на всеки представител на чуждо правителство заедно с имената на съпруга или съпругата. В зелената книга е социалният списък — в него се изброяват имената на най-важните дипломати, жители на Вашингтон и членове на Конгреса.

Подаде му няколко листа.

— Това е списък на вероятните чужди посланици, които ще приемете.

Оливър погледна списъка и видя имената на италианския посланик и жена му: Атилио Пиконе и Силва. Силва.

— Ще доведат ли и съпругите си с тях? — небрежно попита.

— Не. Те ще бъдат представени по-късно. Предлагам колкото се може по-скоро да започнете да приемате кандидатите.

— Чудесно.

— Ще се опитам да уредя до следващата неделя всички чужди посланици да връчат акредитивните си писма — каза Пъркинс. — Може би ще е добре да дадете вечеря в Белия дом, за да засвидетелствате уважението си.

— Добра идея.

Още веднъж погледна списъка на бюрото си. Атилио и Силва Пиконе.

 

 

В събота вечер голямата трапезария в Белия дом беше украсена с националните знамена на чуждите посланици. Оливър беше говорил с Атилио Пиконе преди два дни, Когато той му беше връчил акредитивните си писма.

— Как е госпожа Пиконе? — беше попитал Оливър.

Настъпи кратка пауза.

— Жена ми е добре. Благодаря, господин президент.

 

 

Вечерята вървеше чудесно. Оливър обикаляше от маса на маса, разговаряше с гостите си и щедро пръскаше очарованието си. Някои от най-влиятелните хора на света се бяха събрали в тази стая. Оливър Ръсел се приближи до три дами, които също вършеха доста работа.

— Лионор… Делорес… Карол…

Докато си проправяше път из залата, Силва Пиконе се приближи до него и му подаде ръка.

— Отдавна чакам този момент — изрече с блеснали очи.

— Аз също — прошепна той.

— Знаех, че ще ви изберат.

— Може ли да поговорим по-късно?

— Разбира се — отвърна му с готовност.

 

 

След вечеря в голямата бална зала имаше танци с военноморския оркестър. Оливър наблюдаваше как Джан танцува и си мислеше: „Каква красива жена. Какво страхотно тяло!“

Вечерта мина с огромен успех.

 

 

Следващата седмица на първа страница на „Уошингтън Трибюн“ с огромни букви пишеше:

ПРЕЗИДЕНТЪТ ОБВИНЕН В ПРЕДИЗБОРНА ИЗМАМА.

Оливър гледаше статията и не можеше да повярва на очите си. Публикуваше се във възможно най-неподходящото време. Как е могло да се случи? А после изведнъж разбра как се беше случило. Отговорът беше пред него, в горния край на вестника: Издател: Лесли Стюарт.

 

 

Следващата седмица на първа страница в „Уошингтън Трибюн“ пишеше:

ПРЕЗИДЕНТЪТ НА РАЗПИТ ЗА ФАЛШИФИЦИРАНИ ДАНЪЧНИ ДЕКЛАРАЦИИ В ЩАТА КЕНТЪКИ.

След две седмици още един материал се появи на първа страница на „Трибюн“:

БИВША СЕКРЕТАРКА НА ПРЕЗИДЕНТА РЪСЕЛ ВЪЗНАМЕРЯВА ДА ГО СЪДИ ЗА СЕКСУАЛЕН ТОРМОЗ.

Вратата на президентския кабинет се отвори със замах и в стаята влезе Джан.

— Видя ли сутрешния вестник?

— Да, аз…

— Как можа да ми причиниш това, Оливър? Ти…

— Чакай малко! Не разбираш ли какво става, Джан? Зад всичко това стои Лесли Стюарт. Сигурен съм, че е подкупила тази жена, за да го направи. Опитва се да ми отмъсти, защото я отхвърлих заради теб. Е, добре. Отмъсти си. Вече всичко свърши.

 

 

— Оливър — обади се сенаторът Дейвис, — искам да се видим след един час.

— Чакам те, Тод.

Той беше в малката библиотека, когато Тод Дейвис пристигна. Стана да го посрещне.

— Добро утро.

— Да ти се не види доброто утро. — Сенаторът кипеше от гняв. — Тази жена ще ни съсипе.

— Не, няма. Тя просто…

— Всички четат проклетия й жълт вестник, а хората вярват в това, което пише.

— Тод, всичко ще отшуми и…

— Няма да отшуми. Чу ли предаването по УТЕ тази сутрин? Правеха прогнози за следващия президент. Ти беше в дъното на списъка. Лесли Стюарт твърдо е решила да те съсипе. Трябва да я спреш.

— Има нещо за свободата на пресата, Тод. Срещу нея сме безсилни.

Сенаторът Дейвис замислено го изгледа.

— Напротив.

— Какво искаш да кажеш?

— Сядай. — Двамата седнаха. — Тази жена очевидно е все още влюбена в теб, Оливър. Тя по свой начин ти отмъщава за това, което си й причинил. Никога не спори с някого, който купува мастилото с тонове. Съветът ми е да се помирите.

— Как да го направя?

Сенаторът отправи поглед към слабините на Оливър.

— Използвай главата си.

— Чакай малко, Тод! Да не би да намекваш да…

— Това, което намеквам, е да я поуспокоиш. Дай й да разбере, че съжаляваш. Казвам ти, че все още те обича. Ако не те обичаше, нямаше да го прави.

— Какво точно очакваш от мен?

— Очаровай я, момчето ми. Щом едно време си го направил, значи и сега можеш. Трябва да я спечелиш. В петък даваш вечеря за Държавния департамент. Покани я. Трябва да я убедиш да престане да прави такива работи.

— Не знам как да…

— Не ме интересува как ще го направиш. Може би ще можеш да я отведеш някъде, където двамата тихо да си поговорите. Имам вила във Вирджиния. Много е закътана. За уикенда заминавам за Флорида и съм уговорил Джан да ме придружи. — Извади един плик с връзка ключове и му ги подаде. — Вътре са ключовете и указания как да стигнеш дотам.

Зет му го гледаше с широко отворени очи.

— Господи! И всичко това си го планирал? А какво ще стане, ако Лесли не иска — ако не прояви интерес? Ако откаже да дойде?

Сенаторът Дейвис се изправи.

— Проявява интерес. Ще дойде. Ще се видим в понеделник, Оливър. Късмет.

Оливър дълго седя, без да помръдне и си мислеше: „Не. Не мога отново да й причиня това. Не искам.“

 

 

— Оливър, татко ме помоли да отида с него във Флорида за уикенда — каза Джан, докато се обличаха за вечеря. — Ще получава някаква награда и мисля, че иска да се изфука с първата дама на САЩ. Нали не възразяваш да замина? Знам, че ще има вечеря на Държавния департамент тук в петък, така че ако искаш да остана…

— Не, не. Отивай. Ще ми липсваш.

„И наистина ще ми липсва — мислеше си. — Веднага щом разреша този проблем с Лесли, ще започна да прекарвам повече време с Джан.“

 

 

Лесли говореше по телефона, когато секретарката й задъхана влезе.

— Госпожице Стюарт…

— Не виждаш ли, че…

— Президентът Ръсел е на трета линия.

Лесли за миг я изгледа, а после се усмихна.

— Добре. — А в телефонната слушалка изрече: — Ще ви се обадя по-късно.

Натисна копчето на трета линия.

— Ало.

— Лесли?

— Здравей, Оливър. Или вече трябва да те наричам господин президент?

— Можеш да ме наричаш както си искаш. — Той шеговито добави: — И да имаш каквото си пожелаеш. — Настъпи мълчание. — Лесли, искам да се видим.

— Сигурен ли си, че е правилно?

— Разбира се.

— Ти си президент. Не мога да ти откажа, а?

— Не и ако си американка-патриотка. В петък в Белия дом ще има вечеря на Държавния департамент. Каня те да дойдеш.

— В колко часа?

— В осем.

— Добре. Ще дойда.

 

 

Тя изглеждаше зашеметяващо с дългата си и прилепнала по тялото рокля с яка в китайски стил, прихваната отпред със златни копчета.

В мига, в който я видя, Оливър беше обзет от спомени.

— Лесли…

— Господин президент.

Той я хвана за ръка — беше потна. „Това е някакъв признак, мислеше си Оливър. Но на какво? Нервност? Гняв? Стари спомени?“

— Толкова се радвам, че дойде, Лесли.

— Да. Аз също.

— Ще си поговорим по-късно.

— Да — усмихна се тя.

 

 

През две маси от Оливър седяха арабски дипломати. Един от тях, мургав мъж с изсечени черти и тъмни очи, се беше втренчил в него.

Оливър се наведе към Питър Тейгър и кимна към арабина.

— Кой е този?

— Али ал-Фулани. Секретар е на едно от Обединените арабски емирства. Защо питаш?

— Просто така. — Президентът отново погледна нататък. Погледът на арабина все още беше впит в него.

 

 

Оливър прекара вечерта, като се движеше сред гостите и ги караше да се чувстват удобно. На една маса седеше Силва, а на друга — Лесли. Едва към края на вечерта успя да остане за малко насаме с Лесли.

— Трябва да поговорим. Имам много неща да ти казвам. Може ли да се срещнем някъде?

Тя се поколеба.

— Оливър, може би ще е по-добре, ако…

— Имам къща в Манасас, Вирджиния, на около час от Вашингтон. Ще дойдеш ли там да се видим?

Тя го погледна в очите.

— Щом искаш…

Оливър й описа къде се намира къщата.

— Утре вечер в осем?

Гласът й прозвуча леко дрезгаво:

— Ще дойда.

 

 

На събранието на Националния съвет за сигурност на следващата сутрин директорът на ЦРУ Джеймс Фриш предизвика сензация.

— Господин президент, тази сутрин получихме съобщение, че Либия купува някаква разновидност на атомно оръжие от Иран и Китай. Носят се много слухове, че това оръжие ще бъде използвано за нападение над Израел. Ще са ни нужни един-два дни, за да получим потвърждение.

— Смятам, че не бива да чакаме — каза Лу Вернер, държавният секретар. — Трябва да изразим протеста си сега, и то по възможно най-острия начин.

— Гледай да събереш колкото се може повече информация — нареди Оливър на Вернер.

Събранието продължи цяла сутрин. От време на време Оливър се хващаше, че си мисли за срещата с Лесли. Очаровай я, момчето ми… Трябва да я спечелиш на твоя страна.

 

 

В събота вечерта Оливър пътуваше за Манасас, Вирджиния с една от служебните коли на Белия дом, карана от доверен агент на тайните служби. Много се беше чудил дали да не отмени срещата, но вече беше прекалено късно. „Напразно се тревожа — каза си. — Тя вероятно дори няма да дойде.“

В осем часа погледна през прозореца и видя колата на Лесли да спира на пътеката пред къщата на сенатора. Наблюдаваше я как излиза от колата и отива до входа. Оливър отвори входната врата. Двамата стояха и мълчаливо се взираха един в друг. Времето сякаш не съществуваше и те никога не се бяха разделяли.

Той пръв успя да проговори:

— Господи! Бях забравил колко си хубава. — Хвана я за ръка и те влязоха в хола. — Какво искаш за пиене?

— Нищо. Благодаря.

Оливър седна до нея на дивана.

— Трябва да те попитам нещо, Лесли. Мразиш ли ме?

Тя поклати глава.

— Не. Мислех, че те мразя. — Горчиво се усмихна. — В известен смисъл, предполагам, че това е причината за моя успех.

— Не разбирам.

— Исках да ти отмъстя, Оливър. Купувах вестници и телевизионни станции, за да мога да те нападам. Ти си единственият мъж, когото някога съм обичала. И когато ти… когато ти ме изостави, аз… аз мислех, че няма да мога да го понеса. — Опита се да скрие сълзите си.

Той я прегърна.

— Лесли… — После впи устни в нейните и те страстно се зацелуваха.

— О, боже! — изрече тя. — Не очаквах да се случи. — Отново яростно се запрегръщаха, а той я хвана за ръка и я заведе в спалнята. Там нетърпеливо започнаха да се събличат един друг.

— Побързай, скъпи — каза му. — Побързай…

Озоваха се в леглото, прегръщаха се, а телата им се докосваха и си спомняха. Те нежно и яростно се любеха, както някога. А това беше едно ново начало. Двамата лежаха щастливи и отпуснати.

— Толкова е странно — обади се тя.

— Какво?

— Всички тези ужасни неща, които публикувах за теб. Направих го, за да привлека вниманието ти. — Притисна се към него. — И си постигнах целта, нали?

Той широко се усмихна.

— И още как.

Лесли се изправи и го погледна.

— Толкова се гордея с теб, Оливър. Президент на Съединените щати.

— Опитвам се да бъда много добър. Това е от голямо значение за мен. Искам да постигна нещо. — Погледна часовника си. — Опасявам се, че трябва да се връщам.

— Разбира се. Ще те пусна пръв да тръгнеш.

— Кога ще те видя отново, Лесли?

— Когато искаш.

— Ще трябва да внимаваме.

— Знам. Ще внимаваме.

Тя лежеше и унесено го гледаше как се облича.

— Ти си моето чудо — каза Оливър и се наведе към нея, когато се приготви да тръгне.

— А ти си моето. Винаги си бил.

Той я целуна.

— Утре ще ти се обадя.

Оливър се качи в колата и потегли за Вашингтон. „Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите“ — мислеше си. Вдигна телефона в колата и набра номера във Флорида, който му беше дал Дейвис.

Сенаторът сам вдигна слушалката.

— Ало.

— Оливър се обажда.

— Къде си?

— Връщам се във Вашингтон. Имам да ти съобщя една добра новина. Няма нужда да се тревожим повече за този проблем. Всичко се нареди.

— Не можеш да си представиш колко се радвам. — В гласа на сенатора се четеше дълбоко облекчение.

— Знаех, че ще се зарадваш, Тод.

На следващата сутрин, докато се обличаше, Оливър взе един брой на „Уошингтън Трибюн“. На първа страница имаше снимка на вилата на сенатора Дейвис в Манасас. Под снимката пишеше:

ТАЙНОТО ЛЮБОВНО ГНЕЗДО НА ПРЕЗИДЕНТА РЪСЕЛ.