Сидни Шелдън
Тънки сметки (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Набързо свиканото заседание в Овалния кабинет беше започнало само преди няколко минути, а атмосферата вече беше нажежена.

— Ако продължаваме да изчакваме — казваше министърът на отбраната, — ситуацията ще стане напълно неконтролируема. Прекалено късно ще е да го спрем.

— Не можем да действаме прибързано — обърна се генерал Стивън Госард към шефа на ЦРУ. — Доколко може да се разчита на информацията ти?

— Трудно е да се каже. Напълно сигурни сме, че Либия купува най-различни оръжия от Иран и Китай.

— И Либия го отрича? — обърна се президентът към държавния секретар.

— Разбира се. Китай и Иран също го отричат.

— Ами другите арабски държави? — попита Оливър.

— От информацията, с която разполагам, господин президент — отговори шефът на ЦРУ, — ако се започне масирана атака над Израел, смятам, че тя ще послужи за повода, който всички други арабски държави отдавна чакат. Ще се съюзят, за да пометат Израел.

Всички бяха вперили погледи в Оливър.

— Имате ли надеждни авоари в Либия? — попита той.

— Да, господине.

— Искам най-пресни новини. Дръжте ме в течение. Ако се появи заплаха за нападение, нямаме друг избор, освен да действаме.

Заседанието приключи.

 

 

По вътрешния телефон се чу гласът на секретарката на Оливър.

— Господин Тейгър би желал да ви види, господин президент.

— Доведете го.

— Как мина? — попита Питър Тейгър.

— О, както обикновено — горчиво отвърна Оливър. — Отнасяше се за това, дали искам да започна война сега или по-късно.

— Това ти влиза в задълженията — съчувствено отбеляза Тейгър.

— Така е.

— Има нещо интересно.

— Заповядай.

Питър седна.

— Какво знаеш за Обединените арабски емирства?

— Не много. Пет-шест арабски страни се съюзяват преди горе-долу двайсетина години и създават коалиция.

— Седем са. Обединяват се през 1971 година. В началото не били много силни, но Емирствата се управлявали невероятно добре. Днес са сред страните с най-висок стандарт на живот в света. Брутният им вътрешен продукт миналата година възлиза на над тридесет и девет милиарда долара.

— Предполагам, че ми съобщаваш това с някаква цел, Питър? — нетърпеливо каза Оливър.

— Точно така. Председателят на съвета на Обединените арабски емирства иска да се срещне с теб.

— Добре. Ще помоля министъра на отбраната…

— Днес.

— Сериозно ли говориш? Не бих могъл…

— Оливър, така нареченият Меджлис — техният съвет — е един от най-влиятелните в арабския свят. Уважават го всички останали арабски държави. Това би могло да се окаже нещо важно. Знам, че не ти се струва нормално, но смятам, че трябва да се срещнеш с тях.

— Държавният секретар ще припадне, ако аз…

— Аз ще се заема с всичко.

Последва дълго мълчание.

— Къде искат да се срещнем?

— Имат яхта, закотвена в залива Чесапийк, близо до Анаполис. Мога без много шум да те закарам дотам.

Оливър седеше, вперил очи в тавана. Най-накрая се наведе напред и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Отмени ангажиментите ми за днес следобед.

 

 

Яхтата, шейсетметров „Фийдшип“, стоеше закотвена в дока. Очакваха го. Всички членове на екипажа бяха араби.

— Добре дошъл, господин президент. — Каза го Али ал-Фулани, секретар на едно от Обединените арабски емирства. — Моля, заповядайте на борда.

Ръсел се качи, а Али ал-Фулани даде знак на един от екипажа. Само след няколко минути яхтата се понесе в неизвестна посока.

— Хайде да слезем долу.

„Точно така. Където могат да ме убият или отвлекат. Това е най-голямата глупост, която някога съм вършил — реши Оливър. — Може би ме доведоха тук, за да могат да започнат нападението си над Израел, а аз да не мога да дам заповед за помирение. Защо, по дяволите, позволих на Тейгър да ме убеди да дойда?“

Последва Али ал-Фулани в просторната и луксозна главна каюта, обзаведена в източен стил. На пост стояха четирима мускулести араби. Един внушителен на вид мъж седеше на дивана и стана, когато той влезе.

— Господин президент — каза Али ал-Фулани, — негово величество крал Хамад от Ахман.

Двамата се ръкуваха.

— Ваше величество.

— Благодаря, че дойдохте, господин президент. Желаете ли чай?

— Не, благодаря.

— Надявам се да решите, че посещението ви е било от полза. — Крал Хамад закрачи из салона. — Господин президент, през вековете беше трудно, ако не и направо невъзможно, да разрешим проблемите, които ни разделят — философски, езикови, религиозни, културни. Това са причините в нашия район да има толкова войни. Ако евреите отнемат земята на палестинците, никой в Омаха или Канзас няма да пострада. Животът на американеца си продължава по същия начин. Ако се бомбардира някоя синагога в Йерусалим, на италианците в Рим или Венеция не им пука.

Оливър се чудеше какво иска да му каже. Да не би да беше предупреждение за предстояща война?

— Само един район на света страда от всичките войни и кръвопролития в Близкия изток. И това е самият Близък изток.

Той седна срещу Оливър.

— Време е да сложим край на това безумие.

„Почна се“ — помисли си Ръсел.

— Държавните глави на арабските държави и съветите ме натовариха със задачата да ви направя едно предложение.

— Какво предложение?

— Предложение за мир. Оливър примигна.

— Мир?

— Искаме да се помирим с вашия съюзник Израел. Вашето ембарго срещу Иран и други арабски страни ни струва милиарди долари. Искаме да сложим край на това. Ако Съединените щати се съгласят да играят ролята на спонсор, арабските страни — включително Иран, Либия и Сирия — са съгласни да седнат на масата за преговори и да изготвят траен мирен договор с Израел.

Оливър беше изумен.

— Правите това, защото… — успя най-после да изрече.

— Уверявам ви, че не е заради любовта ни към евреите или американците. Заради собствените ни интереси е. Прекалено много наши синове измират в тези безумни войни. Искаме те да престанат. Достатъчно преживяхме. Искаме свободата отново да продаваме всичкия си петрол на света. Готови сме и да воюваме, ако се наложи, но предпочитаме мир.

Оливър си пое дълбоко дъх.

— Може ли чаша чай?

 

 

— Иска ми се да беше там — каза Оливър на Питър Тейгър. — Беше невероятно. Подготвени са да се бият, но не желаят война. Прагматични са. Искат да си продават петрола на света и затова им е нужен мир.

— Чудесно! — възкликна той. — Когато се разбере за срещата, ти ще си герой.

— Освен това аз мога и сам да се справя — каза му Оливър. — Няма защо да минава през Конгреса. Ще разговарям с министър-председателя на Израел. Ще му помогнем да се споразумее с арабските страни. — Погледна Тейгър и тъжно отбеляза: — За няколко минути мислех, че ще ме отвлекат.

— Нямаше такава опасност — увери го той. — Пратих след тебе лодка и хеликоптер.

 

 

— Сенаторът Дейвис иска да ви види, господин президент. Няма уговорена среща, но твърди, че е спешно.

— Кажи, че ще закъснея за следващата среща и въведи сенатора.

Вратата се отвори и сенаторът Дейвис влезе в Овалния кабинет.

— Каква хубава изненада, Тод. Всичко наред ли е?

Възрастният човек седна.

— Да, Оливър. Просто ми хрумна, че ние двамата трябва малко да си поговорим.

Той се усмихна.

— Днес програмата ми е доста натоварена, но за теб…

— Това ще ни отнеме само няколко минути. Срещнах Питър Тейгър. Той ми разказа за срещата ти с арабите.

Оливър широко се усмихна.

— Не е ли чудесно? Изглежда, най-накрая в Близкия изток ще настъпи мир. — Той удари с юмрук по бюрото. — След всички тези години! С това ще се запомни моята администрация, Тод.

— Обмислил ли си всичко основно, Оливър? — тихо попита сенаторът.

Президентът се намръщи.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Мир е проста дума, но тя има много значения. От мира не се печели. Когато се води война, страните купуват оръжия на стойност милиарди долари, които се, произвежда тук, в Съединените щати. В мирно време те нямат нужда от оръжия. И тъй като Иран не може да си продава нефта, цената му скочи, а това е в услуга на Съединените щати.

Слушаше го и не можеше да повярва на ушите си.

— Тод, това се случва веднъж в живота!

— Не бъди наивен, Оливър. Ако наистина искахме мир между Израел и арабските страни, много отдавна да сме го постигнали. Израел е малка държава. Всеки от последните пет-шест президенти е можел да ги принуди да се споразумеят с арабите, но те предпочитаха да не променят нещата. Не ме разбирай погрешно. Евреите са чудесен народ. Познавам няколко евреи в Сената.

— Не вярвам, че можеш…

— Вярвай в каквото си искаш, Оливър. Един мирен договор сега няма да е от голяма полза за страната. Не искам да се обвързваш с него.

— Аз трябва да се обвържа с него.

— Не ми казвай какво трябва да правиш, Оливър — приведе се към него Дейвис. — И едно нещо ще ти кажа. Не забравяй кой те сложи на това място.

— Тод, ти може да не ме уважаваш — тихо изрече Оливър, — но трябва да уважаваш този пост. Независимо кой ме е сложил тук, аз съм президент.

Сенаторът се изправи.

— Президент ли? Ти си просто една играчка! Ти си ми марионетка, Оливър. Ти получаваш заповеди, а не ги даваш.

Оливър дълго го гледа.

— Колко нефтени полета притежавате ти и приятелите ти, Тод?

— Това изобщо не ти влиза в работата. Ако се обвържеш с мира, свършено е с тебе. Чуваш ли? Давам ти двадесет и четири часа да се вразумиш.

 

 

— Татко ме помоли да поговоря с теб, Оливър — каза Джан същата вечер, докато вечеряха. — Той е много разстроен.

Погледна жена си през масата и си помисли: „И с теб ще трябва да се преборя.“

— Той ми разказа какво се е случило.

— Така ли?

— Да. — Тя се наведе към него. — А аз мисля, че това, което ще направиш, е чудесно.

На Оливър му трябваше малко време, за да я разбере.

— Но баща ти е против.

— Знам. И греши. Ако те желаят да постигнат мир, ти трябва да им помогнеш.

Оливър седеше, слушаше я и я изучаваше. Мислеше си колко добре се справяше със задълженията си на Първа дама. Започнала беше да се занимава с няколко благотворителни организации и подкрепяше няколко важни каузи. Беше мила, интелигентна и загрижена — като че ли Оливър за пръв път я виждаше. „Защо ли скитам толкова? — мислеше си той. — Имам си всичко, от което имам нужда, точно пред себе си.“

— Довечера до късно ли ще продължи събранието?

— Не. Ще го отменя. Ще си остана у дома.

Същата нощ той люби Джан за пръв път от седмици, и беше чудесно. А на сутринта си помисли: „Ще трябва да помоля Питър да освободи апартамента.“

 

 

На следващата сутрин на бюрото му имаше бележка.

 

Искам да разберете, че аз съм ваш голям почитател, и не бих направил нищо, с което да ви навредя. Аз бях на паркинга на хотел „Монроу Армс“ на 15-и и много се изненадах, че ви видях там. На следващия ден, когато прочетох за убийството на младото момиче, разбрах защо се бяхте върнали да избършете отпечатъците си от бутоните на асансьора. Сигурен съм, че всички вестници биха проявили интерес към тази информация и биха ми платили много. Но както вече казах, аз съм ваш почитател. Наистина не бих искал да направя нещо, с което да ви навредя. Бих могъл да приема малко финансова помощ и ако сте загрижен, това ще си остане между нас. След няколко дни ще се свържа с вас, докато вие го обмислите.

Искрено ваш,

Приятел

 

— Боже! — тихо възкликна Сайм Ломбардо. — Това е невероятно. Как е било доставено?

— Пуснато е по пощата — отвърна му Питър Тейгър. — Адресирано „Лично“ до президента.

— Може би е някой шантав, който само се опитва да… — каза Ломбардо.

— Не можем да рискуваме, Сайм. И за секунда не допускам, че може да е вярно, но само да се зашушука и с президента е свършено. Трябва да го предпазим.

— Как да стане?

— Най-напред трябва да разберем кой го е изпратил.

 

 

Питър беше в главната квартира на Федералното бюро за разследване на Десета улица и Пенсилвания Авеню и разговаряше с агента от специалните служби Клей Джейкъбс.

— Каза, че било спешно, Питър?

— Да. — Той отвори едно куфарче и извади от него лист хартия. Плъзна го по бюрото.

Агентът го взе и зачете на глас:

— Искам да разберете, че аз съм ваш голям почитател… След няколко дни ще се свържа с вас, докато вие го обмислите.

Цялото съдържание между тези два реда беше изтрито.

— Какво е това? — вдигна поглед Джейкъбс.

— Става въпрос за нещо свръхсекретно — отвърна Питър Тейгър. — Президентът ме помоли да се опитам да открия кой е изпратил това. Иска да го проверите за отпечатъци.

Клей Джейкъбс отново заразглежда листа навъсено.

— Това е много необичайно, Питър.

— Защо?

— Просто намирисва на гнило.

— Президентът иска само името на човека, който го е написал.

— При положение, че си е оставил отпечатъците.

Тейгър кимна.

— При положение, че си е оставил отпечатъците.

— Почакай тук. — Джейкъбс стана и излезе от кабинета.

Питър седеше, гледаше през прозореца и си мислеше за писмото и ужасните последици, които можеха да възникнат от него.

Точно след седем минути Джейкъбс се върна.

— Имаш късмет — каза.

Сърцето на Питър Тейгър силно заби.

— Откри ли нещо?

— Да. — Той му подаде лист хартия. — Човекът, когото търсиш, е бил въвлечен в пътнотранспортно произшествие преди около година. Името му е Карл Горман. Работи като администратор в хотел „Монроу Армс“. — За миг постоя с поглед, впит в Тейгър. — Има ли нещо друго, което да искаш да ми кажеш по този въпрос?

— Не — искрено отвърна той. — Няма.

 

 

— Франк Лонерган е на трета линия, госпожице Стюарт. Твърди, че е спешно.

— Свържи ме. — Лесли вдигна слушалката и натисна един бутон. — Франк?

— Сама ли си?

— Да.

Чу как той дълбоко си поема дъх.

— Добре. Ето какво имам да ти съобщя.

Следващите десет минути той говори без прекъсване.

 

 

Лесли Стюарт бързо отиде в кабинета на Мат Бейкър.

— Трябва да си поговорим, Мат. — Седна срещу него на бюрото. — Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че Оливър Ръсел е замесен в убийството на Хлое Хюстън?

— За начало ще ти кажа, че си параноичка и че вече прекаляваш.

— Току-що се обади Франк Лонерган. Говорил с губернаторката Хюстън, която не вярва, че Пол Йърби е убил дъщеря й. Разговарял също и с родителите на момчето. И те не вярват, че той може да е убиецът.

— Разбира се, че не вярват — отвърна той. — Ако това е единственото…

— Това е само началото. Франк отишъл в моргата и разговарял със съдебната лекарка. Тя му казала, че коланът на момчето бил толкова силно стегнат, че се наложило да го срежат, за да го махнат от гърлото му.

Сега вече той я слушаше по-внимателно.

— И?…

— Франк отишъл да прибере вещите на Йърби. Коланът му си бил там. Цял.

Мат Бейкър дълбоко си пое дъх.

— Искаш да кажеш, че е убит в затвора и че някой се прикрива?

— Нищо не искам да ти кажа. Просто ти предавам фактите. Едно време Оливър Ръсел и на мен се опита да даде „Екстази“. Когато се кандидатира за губернатор, някаква жена, която беше секретарка в кантора, почина от „Екстази“. По време на мандата му като губернатор секретарката му беше открита в един парк в кома, предизвикана от този стимулант. Лонерган научил, че Оливър се е обаждал в болницата и предложил да й махнат системите. — Лесли се приведе напред. — В нощта, в която Хлое Хюстън е била убита, някой се обадил от президентския апартамент до Белия дом. Франк проверил в телефонния регистър на хотела. Страницата за петнайсети липсвала. Секретарката, която уговаряла срещите на президента, му казала, че той имал среща с генерал Уитман същата вечер. Такава среща не се е състояла. Франк говорил с губернаторката Хюстън и тя му съобщила, че Хлое била на обиколка из Белия дом и че тя била уредила среща с президента на дъщеря си.

Последва дълга пауза.

— Къде е в момента Франк Лонерган? — попита Мат.

— Търси Карл Горман, администратора на хотела, който направил резервациите за президентския апартамент.

 

 

— Съжалявам — казваше Джеръми Робинсън. — Не даваме персонална характеристика на нашите служители.

— Единственото нещо, което искам, е домашният му адрес, за да мога… — каза Франк Лонерган.

— Няма да ви свърши много работа. Господин Горман е на почивка.

— Жалко — въздъхна репортерът. — Надявах се да може да запълни някои бели петна.

— Бели петна?

— Да. Подготвяме голям материал за смъртта на дъщерята на губернаторката Хюстън във вашия хотел. Е, ще ми се наложи сам да си напиша материала без Горман. — Извади бележник и писалка. — Кога е построен този хотел. Искам да науча всичко за историята му, за клиентелата, за…

Управителят се намръщи.

— Почакайте малко! Това не е необходимо. Искам да кажа — тя е могла да умре къде ли не.

— Знам — съчувствено изрече Франк Лонерган, — но се е случило тук. Хотелът ви ще се прочуе като Уотъргейт.

— Господин?…

— Лонерган.

— Господин Лонерган, много ще ви бъда задължен, ако… искам да кажа, подобно нещо би се отразило много лошо на репутацията ни. Няма ли някакъв начин?…

Репортерът за миг се замисли.

— Е, ако говоря с господин Горман, предполагам, че бих могъл да открия и друга гледна точка.

— Наистина ще съм ви много задължен. Почакайте да ви дам адреса му.

 

 

Франк Лонерган започваше да се изнервя. Когато събитията се понаместиха, стана ясно, че това убийство се прикриваше от най-високо място. Преди да отиде да се срещне с администратора на хотела, реши да се отбие в апартамента си. Жена му Рита беше в кухнята и приготвяше вечерята. Беше дребничка, червенокоса, с блестящи зелени очи и бяла кожа. Тя изненадано се обърна, когато съпругът й влезе.

— Франк, какво правиш у дома по обяд?

— Просто реших да се отбия и да се видим.

Тя го погледна в очите.

— Не. Има нещо. Какво става?

Той се поколеба.

— Откога не си виждала майка си?

— Миналата седмица се видяхме. Защо?

— Защо не й отидеш пак на гости, скъпа?

— Да не би нещо да не е наред?

Той широко се усмихна.

— Да не е наред ли? — Приближи се до полицата на камината. — Няма да е зле, ако започнеш да бършеш праха. Там ще сложим наградата за журналистика „Пулицър“, а тук — наградата „Пийбоди“.

— Какви ги говориш?

— Надушил съм нещо, което ще срине всички — искам да кажа, хора на високи постове. Това е най-интересното разследване, което някога съм правил.

— Защо искаш да ида при майка ми?

Сви рамене.

— Просто съществува вероятност нещата да позагрубеят. Има хора, които не желаят тази история да излезе наяве. Ще се чувствам по-добре, ако заминеш за няколко дни, само докато тази работа приключи.

— Но ако си в опасност…

— Не съм в никаква опасност.

— Сигурен ли си, че нищо няма да ти се случи?

— Абсолютно. Сложи си някои неща в куфара и ще ти се обадя довечера.

— Добре — неохотно се съгласи тя.

Лонерган погледна часовника си.

— Ще те откарам до гарата.

 

 

Един час по-късно той спря пред скромна тухлена къща в района Уитън. Излезе от колата, приближи се до входната врата и натисна звънеца. Нищо. Позвъни отново и зачака. Вратата рязко се отвори и едра жена на средна възраст застана на прага и подозрително го изгледа.

— Да?

— Аз съм от данъчното — каза Лонерган и извади някаква служебна карта. — Искам да говоря с Карл Горман.

— Брат ми не е тук.

— Знаете ли къде е?

— Не — решително отвърна тя.

Репортерът кимна.

— Жалко. Е, по-добре да започнете да му стягате багажа. Ще накарам отдела да изпрати камионите. — Тръгна по пътеката към колата си.

— Почакайте малко! Какви камиони? За какво говорите?

Лонерган се спря и се обърна.

— Брат ви не ви ли каза?

— Какво да ми каже?

Той пристъпи няколко крачки към къщата.

— Загазил е.

Тя нервно го погледна.

— Как така?

— Опасявам се, че не ми е позволено да го обсъждам. — Поклати глава. — Освен това ми изглеждаше свястно момче.

— Истина е — заяви тя. — Карл е чудесен човек.

Лонерган кимна.

— И аз останах с такова впечатление, когато го разпитвахме в бюрото.

Жената направо беше изпаднала в паника.

— За какво сте го разпитвали?

— За данъчни измами. Жалко. Исках да му спомена за една вратичка, която би могъл да използва, но… — Сви рамене. — Щом не е тук… — Отново понечи да си ходи.

— Почакайте! Той… той е на риболов. Аз… аз на никого не трябваше да го казвам.

Франк сви рамене.

— Нямам нищо против.

— Но… случаят е специален. Хижата, в която е отседнал, се казва „Съншайн Фишинг Лодж“ на езерото в Ричмънд, Вирджиния.

— Чудесно. Ще се свържа с него там.

— Би било чудесно. Сигурен ли сте, че ще се оправи?

— Напълно. Ще се погрижа всичко да е наред.

 

 

Лонерган пое на юг по И–95. Ричмънд беше на малко повече от двеста километра разстояние. Веднъж през лятото, много отдавна, той беше ходил на риболов на езерото и много му беше провървяло.

Надяваше се и този път да е така.

 

 

Ръмеше, но Карл Горман не обръщаше внимание. Точно в такива моменти казваха, че рибата най-много кълве. Тръгнал беше за ивичест костур, а за стръв използваше едри лещанки, които хвърляше надалече от себе си. Вълните леко се разбиваха в малката лодка в средата на езерото, но плувката се носеше по повърхността, без да помръдне. Рибата не бързаше. Нямаше значение. Той също не бързаше. Никога през живота си не се беше чувствал толкова щастлив. Никога не бе предполагал, че ще успее да забогатее. Това се казва късмет. Трябва да си на подходящото място в подходящия момент. Беше се върнал в „Монроу Армс“ да си прибере някакво яке, и тъкмо се канеше да излезе от паркинга, когато вратата на вътрешния асансьор се отвори. Когато видя кой излиза, той изумен беше останал на мястото си. Видя как мъжът се връща, бърше отпечатъците си, а после си тръгва с колата.

На следващата сутрин прочете за убийството и разбра какво се е случило. „Наистина съм му голям почитател. Проблемът е, че когато си толкова прочут, няма как да се скриеш. Където и да отидеш, светът те познава! Той ще ми плати да си мълча. Няма друг избор. Ще започна със сто хиляди. Веднъж щом ми плати тази сума, ще трябва да продължи да ми плаща. Може би ще си купя замък във Франция или хижа в Швейцария“ — мислеше Горман.

Почувства, че кордата му се опъва, и рязко я дръпна към себе си. Усети как рибата се опитва да му се изплъзне. Напразно. Вече я бе хванал.

Чу към него да се приближава някаква моторница. Не трябваше да пускат моторни лодки по езерото. Плашеха рибата. Моторницата все повече се приближаваше към него.

— Не се приближавайте толкова — изкрещя Карл.

Тя сякаш идваше право към него.

— Хей! Внимавайте, за бога…

Моторницата се вряза в лодката му и я разцепи, а Горман падна под лодката.

Проклет пиян глупак! Той се задъхваше. Успя да покаже главата си над водата. Моторницата отново се насочваше право към него. Последното нещо, което Карл Горман почувства, преди моторницата да му пръсне черепа, беше как рибата дърпа кордата.

 

 

Когато Франк Лонерган пристигна, беше пълно с полицейски коли, пожарна кола и линейка. Линейката тъкмо тръгваше.

Франк излезе от колата си и попита един човек:

— За какво е това оживление?

— Някакъв човечец катастрофирал в езерото. Почти нищо не е останало от него.

На репортера му стана ясно.

 

 

В полунощ Франк Лонерган работеше на компютъра сам в апартамента си и пишеше статията, която щеше да съсипе президента на Съединените щати. Това беше статия, с която щеше да спечели наградата „Пулицър“. Той не се и съмняваше в това. Статията щеше да го направи по-прочут дори от Удуърд и Бернщайн. Това беше статията на века.

Прекъсна го звънецът на вратата. Стана и се приближи до входната врата.

— Кой е?

— Пакет от Лесли Стюарт.

„Открила е нещо ново“ — каза си и отвори вратата.

Блесна метал и внезапно непоносима болка раздра гърдите му.

После нищо.