Дейвид Балдачи
Част от секундата (15)

14

Също като Мишел Максуел, Кинг стана рано и посрещна изгрева над водата. Но не беше със спортна лодка, а с обикновен каяк и гребеше доста по-бавно. В този час езерото бе гладко като огледало и наоколо цареше покой. Идеално място за размисъл, а той имаше да обмисля много неща. Ала скоро нарушиха уединението му.

Чу някой да го вика по име и се озърна. Джоун стоеше на задната веранда, размахваше ръка и му сочеше чаша, вероятно пълна с кафе. Беше облечена с пижамата за гости. Кинг потегли назад, без да бърза, после бавно се изкачи до къщата, където Джоун го чакаше край задната врата.

Тя се усмихна.

— Очевидно си станал пръв, но кафето не беше сложено. Нищо, аз обичам да се грижа за комфорта при акциите.

Кинг взе пълната чаша и седна на масата, след като Джоун настоя да му приготви закуска. Гледаше я как подтичва из кухнята боса и по пижама, разигравайки безупречно ролята на палава и щастлива съпруга. Спомни си, че макар да бе сред най-коравите агенти, работили някога в службите, Джоун умееше да бъде по-женствена от всяка друга жена, а понякога в интимни моменти се превръщаше в истински сексуален динамит.

— Още ли обичаш бъркани яйца?

— Да — отвърна той.

— И геврекът без масло?

— Аха.

— Божичко, колко си предсказуем.

Сигурно е така, помисли си той. Реши да зададе въпрос на свой ред.

— Има ли някакви новини за смъртта на Дженингс, или вече не ми се полага достъп до подобна информация?

Тя застина както бе вдигнала яйце над тигана.

— Това е територия на ФБР, знаеш го.

— Службите си разменят сведения.

— Само в краен случай. Така беше някога, така е и днес.

— Значи нищо не знаеш? — Гласът му прозвуча обвинително.

Вместо отговор тя разбърка яйцата, препече геврека и сервира закуската заедно с прибори, салфетка и току-що сварено кафе. Седна срещу Кинг и отпи няколко глътки портокалов сок, докато той закусваше.

— Нищо ли няма да хапнеш? — попита той.

— Пазя си фигурата. Макар че ти очевидно не се интересуваш от нея.

Въобразяваше ли си, или кракът й наистина докосна неговия под масата?

— А ти какво очакваше? След осем години раздяла незабавно да скочим в леглото?

Тя отметна глава и се разсмя.

— Да, понякога съм си го фантазирала.

— Луда си, тъй да знаеш — заяви Кинг. — Луда за връзване.

Не се шегуваше.

— А имах толкова нормално детство. Може би просто си падам по секси мъже с тъмни очила.

Този път нямаше съмнение. Кракът й наистина докосна неговия. Сигурен бе, защото докосването не само продължаваше, но и пълзеше нагоре към някои по-специални части на тялото му.

Джоун се приведе напред. Погледът й не бе разнежен, а хищен. Явно го искаше — не би имала нищо против да го прелъсти още сега, тук, на масата, до неговите „предсказуеми“ бъркани яйца. Тя стана и свали долнището на пижамата, разкривайки прозрачни бели бикини. После бавно и демонстративно разкопча горнището, сякаш с всяко копче го предизвикваше да й попречи. Той не я спря. Само гледаше. Горнището падна на пода. Джоун не носеше сутиен. Захвърли дрехата в скута му и с другата ръка помете чиниите от масата.

— Прекалено дълго те чаках, Шон. Да не губим повече време.

Тя се изкатери на масата пред него и легна по гръб с разтворени крака. Усмихна се, като го видя да надвисва над нейната великолепна, прелъстителна голота.

— Да не си станала срамежлива?

— Какво искаш да кажеш?

Той вдигна очи към тавана.

— Не си свалила всичко докрай.

— О, денят тепърва започва, мистър Кинг.

Усмивката й изчезна, когато Кинг взе горнището от пижамата и внимателно го остави върху слабините й.

— Отивам да се облека. Ще ти бъда много благодарен, ако разчистиш тая бъркотия.

Докато се отдалечаваше, чу зад себе си смеха на Джоун. Когато наближи горната площадка, тя подвикна след него:

— Най-сетне си пораснал, Шон. Впечатлена съм.

Кинг поклати глава и се запита от коя ли лудница е избягала.

— Благодаря за закуската — отвърна той.

 

 

Когато Кинг слезе отново долу, след като се беше изкъпал и преоблякъл, някой почука на вратата. Той надникна през прозореца и с изненада видя пред къщата полицейска кола, пикап на шерифската служба и черен джип. Отвори вратата.

Познаваше шефа на местната полиция Тод Уилямс, тъй като беше негов доброволен сътрудник. Тод изглеждаше ужасно притеснен, докато единият от двамата агенти на ФБР пристъпи напред и показа служебната си карта с рязък жест, сякаш размахваше нож.

— Шон Кинг? Разбрахме, че има регистриран пистолет на ваше име.

Кинг кимна.

— Аз съм доброволен помощник в полицията. Хората предпочитат да ни виждат въоръжени в случай, че се наложи да стреляме по някой злодей. И какво?

— Искаме да видим оръжието. По-точно, да го вземем.

Кинг рязко се озърна към Тод Уилямс, който също го погледна, после сви рамене и направи символична крачка назад.

— Имате ли съдебно нареждане? — попита Кинг.

— Вие сте бивш федерален агент. Надявахме се да ни окажете съдействие.

— Освен това съм и адвокат, а в този занаят съдействието е рядко срещано.

— Както желаете. Ето, имаме документ.

Като федерален агент Кинг неведнъж бе прилагал подобен трик. „Съдебното нареждане“ често се оказваше сгъната хартийка с ксерокопие от кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.

Този път обаче заповедта бе истинска. Искаха служебния му пистолет.

— Мога ли да попитам защо?

— Можете — каза агентът.

Сега напред пристъпи човекът от шерифската служба. Беше на около петдесет години, висок над метър и деветдесет, с телосложение на професионален боксьор с широки рамене, дълги ръце и грамадни длани.

— Стига сме дрънкали празни приказки, става ли? — подхвърли той на агента, преди да погледне Кинг. — Искат да го сравнят с куршума, изваден от Дженингс. Предполагам, че нямате нищо против.

— Мислите, че съм застрелял Хауард Дженингс в кантората, и то със собствения си служебен пистолет? И по каква причина? За ваше удобство, или защото съм твърде стиснат, за да похарча пари за друг пистолет?

— Просто елиминираме възможностите — отговори любезно човекът. — Знаете процедурата. Нали сте агент от тайните служби и тъй нататък.

— Бях. Бях агент от тайните служби. — Кинг се завъртя. — Отивам да донеса пистолета.

Едрият мъж го хвана за рамото.

— Не. Само им покажете къде е.

— Значи да ги пусна в дома си, та безпрепятствено да съберат улики за обвинение срещу мен?

— Невинен човек няма какво да крие — възрази шерифът. — Освен това те няма да надничат където не трябва, честна дума.

Един от агентите последва Кинг в къщата. Докато вървяха по коридора, агентът огледа с изненада бъркотията в кухнята.

— Кучето ми е малко буйно — обясни Кинг.

Човекът кимна.

— Аз имам черен лабрадор, казва се Тригър. А вашето?

— Женски питбул на име Джоун.

Минаха във всекидневната, където Кинг отвори сейфа и после кимна на агента да провери съдържанието. Онзи прибра пистолета в найлонов плик, даде му разписка и двамата отново излязоха навън.

— Съжалявам, Шон — каза Тод. — Знам, че всичко е пълна глупост.

Но Кинг отбеляза, че добрият полицейски началник не изглежда особено убеден.

Докато колите на посетителите потегляха, Джоун слезе по стълбището, вече напълно облечена.

— Какво искаха?

— Събират дарения за бала на полицаите.

— Аха. Да не си заподозрян?

— Взеха ми пистолета.

— Но имаш алиби, нали?

— Бях дежурен из района. Никого не видях и никой не ме е видял.

— Жалко, че не дойдох по-рано. Ако си беше изиграл картите както трябва, можех да ти осигуря страхотно алиби. — Тя вдигна дясната си ръка и положи другата върху въображаема Библия. — Ваша светлост, Шон Кинг е невинен, тъй като по време на въпросното убийство същият беше натиснал свидетелката върху кухненската маса.

— Мечтай си.

— Мечтала съм. Но мисля, че дойдох твърде късно.

— Джоун, ще те помоля за една услуга. Пръждосвай се от дома ми.

Тя отстъпи назад и се вгледа в очите му.

— Не се тревожиш сериозно, нали? Данните от балистичната експертиза няма да съвпаднат и край.

— Така ли смяташ?

— Предполагам, че по време на дежурството си носил служебния пистолет.

— Естествено, че го носех. Прашката ми се счупи.

— Пак шеги. Винаги пускаш тъпи шеги, когато си нервен.

— Един човек е мъртъв, Джоун, убит е в кантората ми. Не е особено весело.

— Не виждам какво общо може да има твоят пистолет, освен ако ти си го убил. — Тъй като Кинг не отговори, тя добави: — Има ли нещо, което не си казал на полицията?

— Не съм убил Дженингс, ако това имаш предвид.

— Нямам това предвид. Твърде добре те познавам.

— Е, хората се променят. Наистина.

Джоун взе чантата си.

— Ще имаш ли нещо против, ако някой ден отново те посетя? Обещавам да бъда кротка — бързо добави тя и хвърли поглед към кухненската маса.

— Защо го направи? — попита Кинг.

— Преди осем години загубих нещо важно за мен. Тази сутрин се опитах да си го върна по начин, който се оказа безнадеждно глупав.

— Какъв смисъл има пак да се виждаме?

— Наистина искам да те попитам нещо.

— Питай тогава.

— Не сега. Друг път. Ще ти се обаждам.

След като Джоун си тръгна, Кинг се зае да разчисти кухнята. Няколко минути по-късно всичко беше отново спретнато и подредено. Ех, ако можеше да стори същото и с живота си. Но имаше чувството, че още много неща ще се строшат, преди тази история да приключи.