Дейвид Балдачи
Част от секундата (32)

31

— Благодаря, че прие да се срещнеш с мен — каза Джоун.

Джефърсън Паркс седеше срещу нея в малката столова на мотела, където бе отседнала. Той я изгледа предпазливо.

— Отдавна не се бяхме виждали.

— Шест години — каза тя. — Обединената следствена група в Мичиган. Тайните служби и федералните шерифи получиха великодушното разрешение да носят куфарите на ФБР.

— Доколкото си спомням, ти разгада цялата история и се погрижи всички да разберат за това.

— Да, умея да вдигам шум около себе си. Ако бях мъж, нямаше да ми се налага.

— Я стига, наистина ли мислиш така?

— Не, Джефърсън, не мисля, а знам. Да ти цитирам ли примери? Хиляди са на върха на езика ми.

— Заедно с цяла цистерна отрова — промърмори тихичко Паркс, но на глас каза: — И тъй, за какво искаше да ме видиш?

— За случая Хауард Дженингс.

— Какво по-точно?

— Просто се чудех докъде си стигнал. Чисто колегиален интерес.

— Знаеш, че не мога да говоря за текущо разследване.

— Можеш обаче да споделиш някои сведения, които не са поверителни и няма да застрашат разследването, но засега не са станали обществено достояние.

Паркс сви рамене.

— Не съм сигурен дали те разбирам.

— Ето, например не си арестувал Шон Кинг, вероятно защото въпреки някои косвени улики, които привидно сочат към него, не вярваш да е виновен. И може би разполагаш с факти, сочещи в друга посока. Колкото до Сюзан Уайтхед, той не може да я е убил, защото не беше тук. Дори ми се струва, че ти сам му осигури алиби.

— Откъде знаеш?

— Нали съм детектив — отвърна Джоун. — Проучих фактите.

— Не е задължително Хауард Дженингс и Сюзан Уайтхед да са убити от един и същ човек. Може да става дума за съвсем различни престъпления.

— Не вярвам в това, и ти също не вярваш. Струва ми се, че макар престъпленията да се различават, между тях има и много общо.

Паркс уморено поклати глава.

— Знам, че си много умна, а аз много глупав, но колкото повече говориш, толкова по-малко разбирам какво казваш, по дяволите.

— Да предположим, че Дженингс не е убит като човек, включен в Програмата за защита на свидетели. Нека допуснем, че е убит, защото работеше при Шон Кинг.

— Защо?

Тя не обърна внимание на въпроса.

— Сюзан Уайтхед е убита другаде и после пренесена в дома на Шон. И в двата случая няма безспорни доказателства, че той е убиецът. Нещо повече, в случая с Уайтхед фактите доказват обратното; той има алиби.

— Но за Дженингс няма алиби, а убийството е извършено с неговия пистолет — възрази Паркс.

— Да, той ми обясни теорията за подмяната. Доколкото разбрах, ти си съгласен с нея.

— Не потвърждавам и не отричам. Ето ти още една теория: Дженингс е убит от бившите си престъпни партньори и те се опитват да натопят Кинг. Пистолетът е негов, няма алиби, трупът лежи в кантората му. Класическа постановка.

— Но дали са могли да бъдат сигурни? — попита Джоун.

— В какво?

— Че Шон няма да разполага с алиби за онази нощ. Би могло да го повикат по спешност, докато е на дежурство, или някой да го види другаде в часа на убийството.

— Освен ако са знаели точния маршрут и навиците му — възрази Паркс. — Изчакали са да стигне до центъра и тогава са убили Дженингс. Той е забелязан там по време на убийството.

— Да, забелязан, но пак повтарям: ако бе срещнал някого или ако го бяха повикали в този момент, щеше да има алиби и край на целия план.

— И докъде стигаме? — попита Паркс.

— Дотам, че организаторите на плана всъщност не дават пет пари дали Шон ще бъде арестуван за престъплението, или не. А от личен опит знам, че когато накисват някого, рядко допускат подобна немарливост. Щом са били толкова внимателни, че да откраднат пистолета му, да го изкопират до най-малката подробност, да убият Дженингс и да върнат оръжието в къщата на Шон, значи би трябвало да изберат за убийството време и място, което да остави Шон без никакъв шанс за алиби. С две думи, не приемам за нормално едно изключително грижливо планиране на действията с оръжието да се съчетае с пълна некадърност по линия на алибито. Убийците рядко проявяват такава шизофрения.

— Е, Кинг може сам да е скалъпил всичко, за да ни обърка.

— С какъв мотив? Да съсипе хубавия живот, който си е уредил тук?

— Добре, схващам идеята ти, но защо проявяваш толкова жив интерес към тази история?

— Някога с Шон работехме заедно. Нека кажем, че съм му задължена. Тъй че докато търсиш убиеца, може и аз да погледна тук-там.

— Имаш ли идея къде точно да търсиш?

Джоун се загледа настрани.

— Всеки си има идеи.

С тези думи тя внезапно прекъсна разговора.

След като Паркс си тръгна объркан и разгневен, Джоун извади листчето от чантата си. Бе убедила един от помощниците на местния полицейски началник да й разреши да направи копие, докато Кинг и Уилямс бяха заети другаде. След като го прочете, тя извади от портфейла си друго листче, което бе пазила през всичките тези години. Грижливо го разгъна и се вгледа в кратките думи, изписани върху него.

Това променяше положението… но можеше ли да бъде сигурна? Струваше й се невероятно след толкова време. И все пак… Бележката, която държеше, бе същата, за която вярваше, че Шон й е оставил в хотел „Феърмаунт“ в онова утро, когато загина Ритър. След бурната любовна нощ тя остана да спи, а Кинг застъпи на смяна. Когато се събуди, видя бележката и изпълни точно каквото бе написано, макар че молбата криеше голям професионален риск. В края на краищата, нали бе авантюристка по дух. Отначало си мислеше, че станалото е просто лош късмет, ужасно съвпадение. После взе да се пита какво всъщност бе замислил Шон онази сутрин. Тогава не му каза нищо по една проста причина: опасността да провали кариерата си. Сегашният развой на събитията хвърляше съвсем нова светлина върху трагичното произшествие.

Въпросът беше един: какво да предприеме?