Дейвид Балдачи
Част от секундата (58)

57

Пол Съмърс живееше в трийсетгодишна двуетажна къща в Манасас, Вирджиния, обкръжена отвсякъде с нови жилищни строежи. Отвори им, облечен в джинси и виненочервена тениска с емблемата на „Редскинс“. Настаниха се в малката всекидневна. Съмърс искаше да им предложи нещо за пиене, но те отказаха. Домакинът изглеждаше на около шейсет и пет години, с буйна бяла коса, широка усмивка, луничаво лице, едри ръце и още по-едър корем.

— Дявол да го вземе, значи ти си била момичето на Франк Максуел — каза той на Мишел. — Ако знаеш колко се хвалеше с теб татко ти по националните конференции, сигурно ще се изчервиш като тая тениска, дето я нося.

Мишел се усмихна.

— Татковото момиченце. Понякога наистина се притеснявам.

— Да, ама колко бащи имат дъщери като теб? На негово място и аз щях да се хваля.

— Около нея човек изпитва чувство за малоценност — каза Кинг, като хвърли лукав поглед към Мишел. — Но опознаеш ли я, разбираш, че все пак спада към човешкия род.

Усмивката на Съмърс изчезна.

— Следя онази история около Бруно. Има нещо гадно, надушвам го. Неведнъж съм работил с тайните служби. Какви ли истории не съм чувал за охраняваните — как вършат всевъзможни щуротии и докарват беля на момчетата. Чисто и просто са те прецакали, Мишел.

— Благодаря, че го казваш. Татко спомена, че може да имаш информация, която да ни помогне.

— Точно така. Докато още работех, бях нещо като неофициален историк на полицията и ще ти кажа, че бяха вълнуващи времена. Кой разправя, че днес Америка отивала по дяволите? Да прочетат какво беше през шейсетте и седемдесетте. — Без да спира да говори, Съмърс извади дебела папка. — Тук има много неща, които могат да ви помогнат. — Той си сложи очила за четене. — През 1974 година аферата „Уотъргейт“ разтърси цялата страна. Всички се бяха настървили срещу Никсън.

— Предполагам, че някои събития са излезли извън контрол — каза Кинг.

— О, да. Вашингтонската полиция вече беше привикнала с големите демонстрации, но знае ли човек как ще се обърнат нещата? — Съмърс намести очилата си и се приведе над папката. — Проникването в комплекса „Уотъргейт“ беше през лятото на седемдесет и втора. Година по-късно цялата страна узна за записите на Никсън. Той твърдеше, че са държавна тайна, и отказваше да ги предаде. След като през октомври 1973 уволни специалния прокурор, скандалът тръгна като лавина и хората взеха да му искат оставката. През юли 1974 Върховният съд му нареди да предаде записите и през август той подаде оставка. Но преди да излезе решението на съда — някъде през май 1974, — във Вашингтон стана много напечено. Беше планирано огромно протестно шествие по Пенсилвания Авеню с хиляди демонстранти. Ние подготвихме службата за борба с масовите безредици, десетки конни полицаи, Националната гвардия, стотици агенти от тайните служби, антитерористични отряди, дори танк, по дяволите. Нали знаете, както си му е редът. Аз работех в полицията вече десет години, бях се нагледал на бунтове, но помня много добре, че все пак се уплаших. Имах чувството, че това не са Съединените щати, а някаква държава от Третия свят.

— И тогава загина полицейски служител? — попита Мишел.

— Не, войник от Националната гвардия — поправи я Съмърс. — Откриха го на една странична уличка с разбита глава.

— И някой е бил арестуван — каза Кинг. — Но откъде са могли да знаят кой го е извършил? Доколкото разбирам, там е било пълен хаос.

— Е, арестуваха заподозрян и щяха да го съдят, но после всичко утихна. Не знам защо. Нали разбирате, момчето от Националната гвардия беше мъртво и нямаше съмнение, че някой го е убил. Историята стигна до вестниците, но точно тогава Върховният съд взе решение против президента, Никсън подаде оставка през август 1974 и това засенчи всичко останало. Хората сякаш просто забравиха за смъртта на войника. И полека-лека цялата история заглъхна. Мисля, че след Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, след Виетнам и „Уотъргейт“ страната просто бе уморена от всичко това.

Кинг се приведе напред.

— Знаете ли имената на обвинените, следователите, прокурорите?

— Не, съжалявам, не ги знам. Беше преди трийсет години. А аз нямах нищо общо със случая. Просто чух за него по-късно. Тъй че и да ми кажете някакви имена, не мога да ви помогна.

— Ами вестниците? Нали казахте, че са писали за случая?

— Да, но доколкото помня, по някаква неизвестна причина не споменаваха имена. Определено имаше нещо сбъркано. Право да ви кажа, тогава медиите не вярваха на правителството. Ставаха разни неморални истории. И колкото и да ми е неприятно да го кажа, тъй като по онова време бях в полицията, някои от хората в униформи вършеха нередни неща. Понякога прекрачваха границата, особено с дългокосите хипита, дошли от провинцията. Повечето от колегите изобщо не ги понасяха. Сякаш властваше девизът „ние или те“.

— Може би и около онова убийство се е случило нещо подобно — намеси се Мишел. — Ти каза, че обвиненията просто отпаднали. А дали не са били скалъпени?

— Може би. Но не знам със сигурност.

— Добре — каза Кинг. — Благодарим ви за помощта.

Съмърс се усмихна.

— Има защо. — Той вдигна от масата лист хартия. — Подготвил съм ви едно име. Доналд Холмгрен.

— Кой е той? — попита Мишел.

— По онова време беше служебен защитник. Мнозина от протестиращите този ден бяха съвсем млади, половината — дрогирани. Сякаш всички борци срещу войната, хипитата и тям подобни изведнъж се вторачиха в Никсън. Затова смятам, че най-вероятно обвиненият е бил един от тях. Когато нямаха пари за адвокат, на първо време полицията им назначаваше служебен защитник. Холмгрен сигурно знае повече. Сега и той е пенсионер, живее в Мериленд. Не съм разговарял с него, но ако го подхванете както трябва, може и да се разприказва.

— Благодаря, Пол — каза Мишел. — Задължени сме ти.

Тя го прегърна.

— Хей, и да кажеш на твоя старец, че всичко, дето го разправяше за теб, е чистата истина. Де и моите дечурлига да бяха поне наполовина като теб.