Дейвид Балдачи
Част от секундата (45)

44

Когато се яви във вашингтонската централа на тайните служби, Мишел узна, че поне шест месеца й предстои да бъде прикована към бюрото си.

— Имам две седмици неизползван отпуск. Бих искала да ги взема сега — каза тя на началника си. Той поклати глава. — Защо? Едва ли ще имам някакви сериозни задачи.

— Съжалявам, Мик, заповедите идват отгоре.

— От Уолтър Бишоп?

— Не мога да ти кажа. Извинявай.

Тя тръгна право към кабинета на Бишоп. Какво можеше да загуби?

Първите му думи не бяха окуражаващи.

— Вън! — кресна той.

— Две седмици отпуск, Уолтър. Полагат ми се и държа да си ги взема.

— Сигурно се шегуваш. Искам те тук, да си ми под око.

— Не съм дете. Мога и без твоя надзор.

— Смятай, че ти е провървяло. И приеми един съвет от мен: стой настрана от Шон Кинг.

— Какво, сега и приятелите ли ще ми подбираш?

— Приятели? Около него непрестанно умират хора. Ти самата едва не загина.

— Той също!

— Нима? Аз пък чух друго. Той се е отървал с цицина. На теб едва не ти откъснаха главата.

— Коригирай си мерника, Уолтър.

— Знаеш ли, когато убиха Ритър, плъзнаха слухове, че Кинг е взел подкуп, за да си затвори очите.

— И после да застреля убиеца. Логично ли ти се струва?

— Кой знае? Но я погледни как живее сега. Има голяма къща, печели солидно.

— Е, да. Колко гениален план е измислил да съсипе живота си.

— Тъй че може да е очистил някого. Някой, с когото е сключил сделка преди осем години и който сега изисква да му се плати.

— Това е лудост.

— Нима? Мисля, че преценката ти е сериозно разклатена от мисълта за един симпатичен мъж, с когото вечно се случват беди. Опитай се да разсъждаваш професионално и може зрението ти да се избистри. Междувременно от теб не се иска нищо друго, освен да седиш пред осигуреното с държавни пари бюро.

Телефонът иззвъня и Бишоп грабна слушалката.

— Да? Какво? Кой… — Лицето му стана червено като домат. Той затръшна телефона и без да поглежда Мишел, тихо каза: — Взимай си отпуска.

— Какво? Не разбирам.

— Не си единствената. Пътем можеш да си вземеш пистолета и служебната карта. А сега се пръждосвай от кабинета ми!

Мишел побърза да се измъкне, преди гръмовержецът да е размислил.

 

 

В същата сграда, от която в момента излизаше с пистолет и значка озадачената Мишел, неколцина мрачни мъже се бяха събрали в една заседателна зала. Те представляваха тайните служби, ФБР и Федералната шерифска служба. Мъжът начело на масата тъкмо приключваше телефонен разговор.

— Добре, Максуел официално се води в отпуск.

— Отпускате й въжето, та да се обеси сама? — попита представителят на ФБР.

— Може би да, може би не. — Първият мъж погледна към другия край на масата. — Вие как смятате?

Джефърсън Паркс остави чашата с газирана вода и се замисли над въпроса.

— Е, добре, нека погледнем с какво разполагаме. Лорета Болдуин може да е била свързана с убийството на Ритър. Според твърденията на Кинг пред полицията пистолетът, който намерил в нейната градина, може да е бил скрит от някого в килера във „Феърмаунт“. Лорета видяла кой е човекът, изнудвала го и накрая била убита от него.

Мъжът начело на масата бе директор на тайните служби и не изглеждаше твърде доволен от тази теория.

— Това може да означава, че Арнолд Рамзи не е действал сам при убийството на Ритър.

Агентът от ФБР каза:

— Защо не допуснем, че Шон Кинг е убил Лорета? Тя може да го е изнудвала. После той узнава за нея от Максуел и я убива. Изравя пистолета, а след това го загубва по най-удобния начин.

Паркс поклати глава.

— Кинг има алиби за времето, когато е убита Лорета. А и защо му е да крие пистолет в килера на хотела? Той уби Арнолд Рамзи. И когато отнеха пистолета от него, той бе ранен, а Максуел едва не загина. Освен това онази история жестоко обърка живота на Кинг.

— Значи смятате, че е невинен?

Паркс изпъна рамене. Беше загубил ленивото си провинциално поведение и гласът му звучеше рязко и енергично:

— Не, не смятам непременно, че е невинен. Отдавна съм в този занаят и усещам, когато някой не е искрен с мен. Той крие нещо. Просто не знам какво е. Имам една теория. Може някак да е бил замесен в атентата срещу Ритър и да е прикрил следите си, убивайки Рамзи.

Този път директорът поклати глава.

— Как точно си го представяте? Какво би могъл да му плати Рамзи? Той беше преподавател във второразреден колеж. А не ми се вярва Кинг да е станал предател безплатно или заради някакъв политически принцип.

— Е, не познаваме политическите принципи на Кинг, нали? А вие всички сте видели онзи запис от хотела. Той дори не гледа Ритър.

— Твърди, че се разсеял.

Паркс не изглеждаше убеден.

— Той твърди. Ами ако е бил разсеян нарочно?

— Ако е бил, щеше да ни го каже.

— Не и ако прикрива някого, или ако е замесен в заговор. И ако искате да си приказваме за заплащане, добре. Колко врагове имаше според вас Клайд Ритър? Колко могъщи фигури от другите партии си мечтаеха да го видят извън надпреварата? Не смятате ли, че биха платили някой и друг милион, за да накарат Кинг да си затвори очите? Той поема за известно време вината, че е бил „разсеян“, а после отива с милионите да си живее живота.

— Добре, но къде са тия милиони?

— Живее в голяма къща, кара хубава кола, води приятно, удобно съществуване — отвърна Паркс.

— Кинг спечели дело за клевета — каза директорът. — И получи солидно обезщетение. Лично аз не го упреквам, толкова помия изляха по негов адрес. А човекът не беше някакъв неудачник. Беше спечелил почти всички възможни награди в тайните служби. И на два пъти бе ранен при изпълнение на служебните задължения.

— Чудесно, бил е добър агент. Но добрите агенти понякога стават лоши. Колкото до милионите — стига му само да ги смеси с парите от обезщетението и никой няма да усети. Направихте ли му финансова ревизия?

Директорът се облегна назад. Вече не изглеждаше толкова самоуверен.

— А какво общо има всичко това с отвличането на Бруно? — попита агентът от ФБР. — Нали казвате, че са свързани?

— Е, ако почваме да задаваме такива въпроси — отвърна Паркс, — каква е връзката с моя човек, Хауард Дженингс?

— Хайде да не усложняваме нещата, може да няма никаква връзка — каза агентът от ФБР. — Може би имаме работа с три отделни случая: Ритър, Бруно и убийството на вашия свидетел от Програмата за защита на свидетели.

— Знам само едно, че Кинг и Максуел непрестанно изникват в центъра на събитията — заяви директорът. — Погледнете от този ъгъл: преди осем години Кинг се проваля или става предател и губим кандидат-президент. Сега Максуел се проваля с точно същия резултат.

— Не съвсем — изтъкна Паркс. — Ритър бе застрелян на място, а Бруно — отвлечен.

Директорът се приведе напред.

— Е, целта на тази набързо формирана група е да измислим как час по-скоро да се измъкнем от кашата и да се молим да не се стигне до грандиозен скандал. Вие, Паркс, вече сте вътре в играта, тъй че продължавайте в същия дух.

— Другата неизвестна величина е Джоун Дилинджър — каза Паркс. — Изобщо не мога да я разбера.

Директорът се усмихна.

— Не сте първият.

— Не, има и друго. Наскоро разговарях с нея и тя каза странни неща. Например, че е задължена на Шон Кинг. Не пожела да уточни за какво. Но положи големи усилия да ме убеди, че той е невинен.

— Е, нормално, били са колеги.

— Да, а може би и нещо повече. Плюс това и двамата са били в охраната на Клайд Ритър, нали? — попита Паркс, оставяйки въпроса да увисне във въздуха.

Дълбоки бръчки прорязваха челото на директора.

— Джоун Дилинджър беше сред най-добрите агенти, които сме имали някога.

— Да, а сега работи за голяма частна фирма. Разследва отвличането на Джон Бруно и ако го открие, бас държа, че ще получи баснословно възнаграждение. Открих, че е помолила Кинг да й помага в разследването, а не ми се вярва той да работи безплатно. — Паркс помълча, после добави: — Естествено, много е лесно да откриеш някого, ако вече знаеш къде е.

— И какво намеквате? — строго запита директорът. — Че двама бивши агенти от тайните служби са отвлекли кандидат-президент и сега искат да натрупат пари, като го открият?

— Да, точно това намеквам — отсече безцеремонно Паркс. — Мисля, че не съм дошъл тук да подслаждам горчивия хап и да ви казвам каквото искате да чуете. Не ме бива в тия неща. Ако държите, мога да ви пратя един колега, който наистина ги умее.

— И смятате, че Хауард Дженингс е бил убит от Кинг? — попита гневно директорът.

— Честно казано, не знам. Знам само, че балистичната експертиза посочи неговото оръжие, а той е бил наблизо и няма сериозно алиби.

— Доста глупаво за човек, който планира убийство.

— Или доста хитро, защото съдията и съдебните заседатели могат по същия начин да допуснат, че всичко е инсценировка.

— А мотивът му да убие Дженингс?

— Е, ако Кинг и Дилинджър са организирали отвличането на Бруно, а Дженингс случайно се е натъкнал на истината, това ми прилича на основателен мотив за убийство.

Няколко минути всички мълчаха. Накрая директорът наруши тишината с дълга въздишка.

— Добре, вече ги държим под око. Кинг, Максуел и Дилинджър… крайно невероятна тройка, ако се замисли човек. Продължавайте работата и ни дръжте в течение.

Паркс огледа всички около масата.

— Добре, но не очаквайте резултати от днес за утре. И не очаквайте само онова, което бихте желали.

— В момента — каза директорът — мисля, че просто чакаме бурята да се развихри. — Докато Паркс се обръщаше към вратата, директорът добави: — Шерифе, когато това стане, гледайте да се подслоните на завет.

* * *

В подземния паркинг Паркс видя една жена да се качва в колата си.

— Агент Максуел — каза той. Мишел спря до джипа. — Чух, че си взимате дългоочакван отпуск.

Тя го изгледа смаяно, после по лицето й се изписа разбиране.

— Имате ли нещо общо с това?

— Накъде тръгвате? Към Райтсбърг?

— Защо питате?

— Как е вратът?

— Добре. Скоро ще мога и да крещя. Но вие не отговорихте на въпроса. Имате ли нещо общо с това, че ме пуснаха?

— Може би, макар че се чувствам по-скоро пионка, отколкото пълноправен играч. Ако отивате към Райтсбърг, бих ви помолил да ме откарате.

— Защо?

— Вие сте умна. Мисля, че знаете отговора.

Докато се качваха в джипа, Паркс каза:

— Чух, че с Шон Кинг сте станали много добри приятели.

— Аз го харесвам и уважавам.

— Но заради него едва не загинахте.

— Вината едва ли е негова.

— Да, вероятно.

Тонът на Паркс накара Мишел да му хвърли яростен поглед, но той вече зяпаше през стъклото.