Дейвид Балдачи
Част от секундата (67)

66

Мишел тъкмо завиваше по дългата алея към дома на Кинг, когато експлозията разтърси нощта. Тя натисна газта и полетя нагоре, пръскайки зад джипа фонтани от пръст и чакъл. След миг закова на място, защото дъски, стъкла и други останки от разрушената къща преградиха пътя й. Тя изскочи навън, набирайки в движение 911 по телефона, изкрещя на диспечерката какво е станало и заръча да пратят всички налични коли.

Мишел се втурна през отломките, като заобикаляше пламъците и пушека, викайки с всичка сила:

— Шон! ШОН!

Върна се при джипа, грабна одеяло, наметна се с него и нахълта през задната врата, или по-скоро през мястото, където доскоро се намираше задната врата. Посрещна я плътна стена от задушлив дим. Кашляйки задавено, тя залитна назад и падна на колене. Глътна свеж въздух и този път влезе през зеещата дупка в останките на една от стените. Вътре запълзя напред, като през няколко секунди викаше името му. Насочи се към стълбата, предполагайки, че може да е в спалнята, но стъпалата вече не съществуваха. С пламнали дробове тя се измъкна навън, за да си поеме дъх.

Нова експлозия разтърси сградата и тя скочи от предната веранда броени секунди преди всичко да рухне. Ударната вълна на втория взрив я подметна във въздуха и тежкото падане я остави без дъх. Чуваше как наоколо се сипят всевъзможни останки като минохвъргачен огън. Остана да лежи на земята с наранена глава, изгорени от отровния пушек дробове, контузени и насинени ръце и крака. Когато се опомни, навсякъде виеха сирени. Един мъж със защитно облекло приклекна до нея, даде и кислород и я попита дали е добре.

Тя нямаше сили да отговори. Нови коли и камиони се задаваха по алеята и доброволни пожарни екипи атакуваха огнения ад. Пред очите й последните останки от къщата на Шон Кинг се сгромолясаха навътре. Остана да стърчи само каменният комин. С този последен образ Мишел потъна в забрава.

* * *

Когато се свести, трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че лежи в болнично легло. До нея стоеше мъж с чаша в ръка и лицето му изразяваше безкрайно облекчение.

— Дявол да го вземе, едва не те изтървахме — възкликна Джефърсън Паркс. — Пожарникарите казаха, че само на половин педя от главата ти лежала стоманена греда от къщата, тежка към петстотин килограма.

Тя се опита да седне, но той сложи ръка върху рамото й и я бутна назад.

— По-кротко, ако обичаш. Направо си смазана. След такова нещо не можеш веднага да хукнеш на танци.

Тя се огледа трескаво.

— Шон, къде е Шон? — Паркс не отговори веднага и Мишел усети как в очите й напират сълзи. — Моля те, Джефърсън, моля те, не ми казвай…

Гласът й секна.

— Нищо не мога да ти кажа, защото не знам. Никой не знае. Не откриха тела, Мишел. Никаква следа, че Шон изобщо е бил там. Но все още не са приключили с претърсването. Пожарът… ами пожарът е бил жесток, имало е и газова експлозия. Всъщност се опитвам да ти кажа, че може да няма кой знае какво за намиране.

— Снощи му позвъних, но той не отговори. Може да не си е бил у дома.

— Или вече всичко е било разрушено.

— Не, чух експлозията, докато карах към къщата.

Паркс придърпа стол до леглото и седна.

— Добре, кажи ми точно как стана.

Тя разказа с всички подробности, които успя да изрови от паметта си. После си спомни какво стана преди това — събитието, което досега бе тънало в сянката на последвалата катастрофа.

— Снощи някой се опита да ме убие в мотела, точно преди да потегля към Шон. Стреляха по леглото ми през прозореца. За щастие аз бях заспала на дивана.

Лицето на Паркс пламна.

— По дяволите, защо не ми позвъни снощи? Не, вместо това хукваш към сграда, която ще гръмне. Толкова ли ти се умира?

Мишел се облегна назад и взе да опипва ръба на чаршафа. Главата я болеше и за пръв път забеляза, че ръцете й са бинтовани.

— Имам ли изгаряния? — попита тя с немощен глас.

— Не, само порязвания и синини, но всичко ще се оправи. Виж, за главата ти не гарантирам. Сигурно ще продължиш да вършиш глупости, докато някой ден късметът ти изневери и я загубиш.

— Просто исках да се уверя, че Шон е добре. Мислех си, че щом са нападнали мен, значи ще се насочат и към него. И бях права. Онази експлозия не е случайна, нали?

— Не. Намериха използваното устройство. Било е много добре изпипано. И монтирано точно до газовите тръби в мазето. Цялата къща хвръкнала във въздуха.

— Но защо? Особено ако Шон не е бил там?

— Бих искал да ти отговоря, но не мога.

— Пратил ли си хора да го търсят?

— Всички, за които се сетихме. ФБР, федералните шерифи, тайните служби, щатската полиция на Вирджиния, местните полицаи; засега никакъв резултат.

— Нещо друго? Някакви вести за Джоун? Не открихте ли следи?

— Не — унило призна Паркс. — Нищо.

— Е, тогава излизам оттук и се хващам на работа.

Тя отново понечи да стане.

— Не, ще лежиш тук и ще си почиваш.

— Искаш от мен невъзможното! — гневно възкликна тя.

— Не, искам разумното. Изскочиш ли оттук бинтована и замаяна, току-виж, си припаднала в колата. Най-много да претрепеш и себе си, и още някой нещастник. Не виждам с какво ще ни помогне това. И не забравяй, попадаш за втори път в болница само за няколко дни. Третия път може да идеш направо в моргата.

Мишел изглеждаше готова да избухне отново, но сетне покорно се отпусна в леглото.

— Добре, засега печелиш. Но стане ли нещо, обади ми се на минутата. Ако не, ще те открия и лошо ти се пише.

Паркс шеговито вдигна ръце.

— Добре, добре, не ми трябват повече врагове. Имам си предостатъчно. — Той тръгна към вратата, но спря, преди да излезе. — Не искам да ти създавам безпочвени надежди. Шансовете да видим отново Шон Кинг са почти нищожни. Но докато има надежда, няма да спя.

Тя намери сили да се усмихне.

— Добре. Благодаря ти.

Пет минути след като Паркс си тръгна, Мишел набързо се облече, промъкна се покрай дежурните сестри и напусна болницата през задния изход.