Дейвид Балдачи
Част от секундата (22)

21

Лорета Болдуин лежеше във ваната и усещаше как горещата вода прогонва студа от костите й. В банята беше тъмно. Така й харесваше — уютно и спокойно като в майчина утроба. Тя се изкиска; просто не можеше да се удържи всеки път, когато се сетеше. За онова момиче, дето дойде да задава цял куп въпроси, като се преструваше, че прави филм за Клайд Ритър, сякаш някой се интересуваше от това. Момичето навярно беше от полицията или от някое частно детективско бюро, макар че Лорета нямаше представа кому е притрябвало да се рови из кашата около Клайд Ритър. Но парите щеше да вземе — до последния цент. Както ги бе взимала през всички тези години. Бе отговорила абсолютно честно — поне на въпросите, които зададе гостенката; просто онази не знаеше какво да пита. Например какво е видяла Лорета, докато се криеше в килера. Как й се изпилиха нервите на излизане от хотела, макар че всъщност никой не я забеляза. Тя беше просто една от камериерките — почти невидима. Никой не я заподозря.

Отначало си мислеше да отиде в полицията с онова, което бе намерила и видяла, но после размисли. Защо да се забърква в подобна каша? А и вече й бе омръзнало да прахосва живота си в чистене на чуждата мръсотия. Какво я интересуваше Клайд Ритър? По-добре човек като него да лежи в гроба, откъдето няма как да бълва отровата си.

И тя го направи. Изпрати на онзи човек снимка и бележка с описание какво е видяла, какво притежава и по какъв начин желае да получава парите. Наистина ги получи и не наруши мълчанието си, а човекът, когото изнудваше, така и не разбра коя е чак до самия край. Постъпи много хитро, използва поредица от пощенски кутии, фалшиви имена и една близка приятелка, вече покойница, която й помагаше да прикрива следите. Не беше алчна. Парите не бяха чак толкова много, но й помогнаха доста, след като толкова години наред нямаше постоянна работа. С тях поддържаше къщата, плащаше сметките, купуваше си хубави вещи и помагаше на близките си. Да, тогава постъпи както трябва.

А онова момиче изобщо не се сети да попита; но и откъде ли можеше да знае? И дори да бе станало дума, Лорета щеше да излъже, също както момичето я излъга, че прави документален филм.

След като се настани удобно във ваната, я връхлетяха още по-мрачни мисли. Парите вече не идваха, но нищо не можеше да се направи. Всичко си има край. Тя обаче не беше прахосница. Бе заделила част от парите, защото знаеше, че кокошката няма вечно да снася златни яйца. Щеше да изкара с тях още известно време, а дотогава може би щеше да се появи нова кокошка. Онова момиче й даде пари. Това бе добро начало. Лорета Болдуин преливаше от оптимизъм.

Стресна я телефонен звън. Вече затоплена, тя отвори очи и започна да се измъква от ваната. Може би тъкмо в момента звънеше новата златна кокошка.

Така и не се добра до телефона.

— Помниш ли ме, Лорета?

Мъжът се извисяваше над нея, стиснал в ръце метален прът с плосък край.

Тя щеше да изпищи, но той я натисна под водата с пръта и я задържа така. Лорета бе сравнително силна за възрастта си, но не чак толкова. Очите й се разширяваха все повече и повече, тялото й се замята насам-натам. Тя сграбчи пръта и водата от ваната плисна по целия под. Ала най-сетне трябваше да си поеме дъх. В дробовете й нахлу вода и след това всичко приключи бързо.

Човекът повдигна пръта и огледа лицето й. Съсухреното тяло остана на дъното на ваната, изцъклило насреща му мъртви очи. Телефонът бе спрял да звъни; в къщата цареше тишина. Човекът напусна банята за минута, откри портмонето на Лорета и се върна отново. Извади парите, които й бе дала Мишел — пет двайсетачки, грижливо скътани във вътрешното джобче.

Той закачи с пръта трупа на Лорета и я вдигна от водата. Отвори устата й, после натъпка парите вътре. Притисна нагоре челюстта и пусна тялото. То отново потъна. Между устните стърчаха ъгълчетата на банкнотите. Не твърде приятна гледка, помисли си той, но пък толкова уместна съдба за една изнудвачка.

Отдели още известно време, за да прерови вещите на Лорета, търсейки онзи предмет, който му бе отнела преди години. Не го откри. Нима след всичкото това време отново се оказваше с празни ръце? Може би все пак Лорета щеше да се смее последна. Да, но тя лежеше мъртва във ваната с пари в устата. Тъй че кой се смееше в действителност?

Човекът взе пръта и излезе както бе влязъл.

Буикът потегли и се отдалечи с гърмене на разбития ауспух. Тази глава от неговия живот, тази изпусната нишка най-сетне приключваше. Може би си струваше покрай другото да прати благодарствено писмо на Мишел Максуел. Никога нямаше да узнае коя е жената, ако Мишел не бе дошла да задава въпроси. Лорета Болдуин не беше част от първоначалния план, а само изгодна възможност — твърде изгодна, за да я отмине.

Засега бе приключил с провинциалното градче Боулингтън. Той пожела на Лорета Болдуин да се пържи навеки в ада за престъпленията си. Без съмнение по някое време щеше да я срещне там и може би да я убие отново.

Каква чудесна мисъл!