Дейвид Балдачи
Част от секундата (31)

30

Един час по-късно Кинг седеше на стъпалата, докато криминалистите привършваха работата си, а санитарите отнасяха трупа на Сюзан Уайтхед. Полицейският началник Уилямс се приближи до него.

— Свършихме, Шон. Изглежда, че е била убита около пет тази сутрин. По това време излиза на разходка. Което обяснява липсата на кръв по пода на банята. Изтекла е някъде другаде. Имаш ли какво да ми кажеш?

— Не бях тук. Току-що се връщам от Северна Каролина.

— Нямах предвид това. Не намеквам, че ти си убил мисис Уайтхед.

Лекото натъртване върху думата „ти“ накара Кинг рязко да вдигне глава.

— И не съм поръчал да я убият, ако това намекваш тъй деликатно.

— Просто си върша работата, Шон. Дявол да го вземе, при тоя взрив от престъпност в района засега никой не е извън подозрение. Надявам се да ме разбереш. Знам, че мисис Уайтхед е твоя клиентка.

— Беше моя клиентка. Уредих последния й развод, това е всичко.

— Добре, ще те питам направо, защото и без това из града се шушука. — Кинг го изгледа въпросително. — Говореше се, че ти и мисис Уайтхед… нали разбираш, че се срещате. Имаше ли такова нещо?

— Не. Тя може и да е искала връзка, но аз не.

Уилямс сбръчка чело.

— Какъв ти е проблемът? Такава невероятна жена…

— Тя искаше между нас да има нещо, а аз не. Точка.

— И нищо повече, сигурен ли си?

— Накъде биеш всъщност? Да не би да градиш обвинение върху това, че съм убил жената, защото не искам да се срещам с нея? Стига глупости!

— Знам, че звучи безумно, но… хората говорят какво ли не.

— Особено по тия места.

— А мисис Уайтхед беше видна личност. Имаше много приятели.

— Платени приятели.

— На твое място бих се въздържал да говоря такива неща, Шон. Наистина. — Той повдигна найлоновото пликче, съдържащо бележката, която бяха открили върху гърдите на мъртвата Сюзан. — Имаш ли някакви идеи за това?

Кинг погледна бележката и сви рамене.

— Мога само да кажа, че я е писал човек, който има пръст в убийството на Ритър или знае много за него. На твое място бих я предал на ФБР.

— Благодаря за съвета.

Докато Уилямс се отдалечаваше, Кинг разтри слепоочията си. Искаше му се да легне във вана с чист бърбън и да изпие поне половината. В този момент иззвъня телефонът. Обаждаше се неговият партньор Фил Бакстър.

— Да, вярно е, Фил. Тя е мъртва, тук, в моята къща. Знам, и аз бях потресен. Слушай, може би ще се наложи да ме заместиш в кантората. Аз… какво каза? — Лицето на Кинг посърна. — Какви ги говориш, Фил? Искаш да се отделиш? Може ли да попитам защо? Ясно. Разбира се, щом така искаш. Прави каквото решиш.

Той остави слушалката.

Почти веднага телефонът пак иззвъня. Секретарката Мона Хол се обаждаше, че напуска. Изхленчи, че се бояла да работи при него. Около него се появявали труп след труп и хората шушукали, че е замесен в престъпленията. Не че тя вярвала, но както се казва, няма дим…

След като Кинг прекъсна разговора с Мона, някой го докосна по рамото. Беше Джоун.

— Пак ли неприятности?

— Моят партньор си плю на петите, а секретарката реши да не остане по-назад. Иначе всичко ми е наред.

— Съжалявам, Шон.

— Всъщност какво да очаквам? Около мен хората мрат като мухи. Дявол да го вземе, и аз бих избягал.

— Аз няма да бягам. Дори бих казала, че твоята помощ ми трябва повече от когато и да било.

— Е, хубаво е да си потребен.

— Ще остана наоколо два-три дни, докато проведа разговорите и разуча някои подробности. Обади ми се, но не протакай много. Ако няма да работиш с мен, ще трябва да продължа сама. Разполагам с частен самолет. Искам да ти помогна и смятам, че работата е най-доброто лечение.

— Защо, Джоун? Защо искаш да ми помогнеш?

— Наречи го връщане на стар дълг.

— Нищо не ми дължиш.

— Дължа ти повече, отколкото подозираш. Сега го разбирам съвсем ясно.

Тя бързо го целуна по бузата, обърна се и излезе.

Телефонът иззвъня. Кинг грабна слушалката и грубо изрече:

— Ало.

Обаждаше се Мишел.

— Вече чух. Пристигам след половин час — каза тя. Кинг мълчеше. — Шон, добре ли си?

Той погледна през прозореца към потеглящата кола на Джоун.

— Много добре.

 

 

Кинг се изкъпа набързо в банята към стаята за гости, после седна зад бюрото в кабинета си. Дълбоки бръчки прорязаха челото му, докато записваше по памет думите от бележката, намерена върху трупа на Уайтхед.

Историята се повтаря, сър Кингман. Ако можете, опитайте се да си спомните къде бяхте през най-важния ден от своя живот. Знам, че сте умен, но напоследък се поотпуснахте, тъй че навярно ще трябва да Ви подскажа. Ето: 10:32 ч. сутринта, 26091996. Колко стърчене на пост! Колко полагане на жалони! Чакам с нетърпение да се видим в най-скоро време.

Двайсет и шести септември 1996 година, 10:32 часа сутринта — точното време, когато бе убит Клайд Ритър. Какво можеше да означава това? Беше се съсредоточил тъй дълбоко, че изобщо не я чу да влиза.

— Шон, добре ли си?

Той подскочи и изкрещя. Мишел нададе писък и се отдръпна.

— Божичко, стресна ме.

— Аз ли съм те стреснал? Дявол да го вземе, не си ли чувала, че преди да влезеш, трябва да почукаш?

— Почуках. Стоях отпред пет минути, но никой не ми отговори. — Тя погледна листчето. — Какво е това?

Той се успокои и отговори:

— Бележка от миналото ми.

— От далечното минало ли?

— Случайно да си чувала датата 26 септември 1996 година?

Мишел явно бе чувала. След кратко колебание Кинг й подаде бележката.

Тя изчете текста и вдигна очи.

— Кой би могъл да я остави?

— Същият, който е донесъл трупа на Сюзан Уайтхед в моята баня. Комбинирана пратка. Предполагам, човекът е искал на всяка цена да забележа посланието.

— Тук ли е била убита?

— Не. Полицията смята, че рано тази сутрин е била нападната, убита и после донесена тук.

Мишел сведе очи към листчето.

— Полицията знае ли за това?

Кинг кимна.

— Оригиналът е при тях. Аз направих това копие.

— Някакви мисли относно автора?

— Да, но не са твърде логични.

— Джоун беше ли тук, когато се случи?

— Да, но няма нищо общо.

— Знам, Шон. Не намеквах това. Как вървят работите ти с нея?

— Ще й се обадя, че смятам да приема предложението, и по-късно ще отида да го обсъдим.

— А дотогава?

— Връщаме се в Боулингтън.

Мишел го погледна с изненада.

— Мислех, че си приключил с хотел „Феърмаунт“.

— Да, приключих. Но искам да разбера как се е издържала една безработна камериерка и кой е натъпкал пари в устата й.

— Не знаеш дали това е свързано с убийството на Ритър.

— Напротив, знам. И последният въпрос е най-интересен. — Мишел го гледаше въпросително. — Кого е видяла Лорета Болдуин в онзи килер?