Дейвид Балдачи
Част от секундата (13)

12

Ръцете и краката на Мишел Максуел се движеха с максимална мощ, поне според по-умереното ниво на натоварване, което бе възприела, след като напусна олимпийския отбор. Лодката й разсичаше водите на река Потомак, а слънцето изгряваше над хоризонта и вече натежалият въздух подсказваше, че денят няма да е тъй хладен като утрото. Тук, в Джорджтаун, бе започнала нейната кариера в гребния спорт. Мускулестите й бедра и рамене изгаряха от усилието. Беше задминала всички други лодки, каяци и платноходки по реката, включително и една моторница с мощен двигател.

Тя наближи един от многото хангари за лодки по брега край Джорджтаун, прегъна се и си наложи да диша дълбоко и бавно. Ендорфините изпълваха кръвта й и пораждаха приятно опиянение.

Половин час по-късно Мишел пътуваше с джипа си обратно към хотела близо до Тайсънс Корнър, Вирджиния, където се бе пренесла. В този все още ранен час движението бе спокойно — тоест относително спокойно за една област, където обикновено магистралите се задръстваха още в пет сутринта. След като стигна в хотела, Мишел си взе душ и се облече с тениска и боксерки. Чувстваше се великолепно без неудобни обувки и чорапи и най-вече без кобур, който да протрива кожата й. Разкърши се, разтри уморените си крака, после поръча да й донесат закуска и наметна халата си. Докато закусваше палачинки, портокалов сок и кафе, тя включи телевизора и започна да сменя каналите, търсейки новини за изчезването на Бруно. Ирония на съдбата — през онзи ден тя бе шеф на охраната му, а сега трябваше да получава новини за разследването от Си Ен Ен. Задържа се на един от каналите, когато зърна мъж, който й се стори познат. Човекът беше в Райтсбърг, Вирджиния, обкръжен от новинарски екипи, и това очевидно не му харесваше.

Трябваха й няколко секунди, за да си припомни името. Човекът се казваше Шон Кинг. Тя бе постъпила в тайните служби около година след убийството на Ритър. Мишел така и не узна какво е станало с Шон Кинг, а и нямаше причини да се интересува. Но сега, докато слушаше съобщението за убийството на Хауард Дженингс, постепенно я обзе желание да научи повече. Донякъде причината бе чисто физическа. Кинг беше много красив мъж — висок, с отлично телосложение и късо подстригана коса, вече силно прошарена на слепоочията. Тя пресметна, че сега трябва да е на около четирийсет и пет години. Имаше лице, на което отиват бръчки; те му добавяха привлекателност, каквато едва ли бе притежавал на двайсет или трийсет години, когато навярно бе изглеждал сладникав красавец. Но не красивите черти я заинтригуваха най-силно. Докато слушаше оскъдните подробности за смъртта на Дженингс, усети нещо особено около това убийство — нещо, което не беше наред, макар че сама не можеше да посочи точно какво.

Тя разгърна броя на „Уошингтън Поуст“, доставен в хотелската й стая, и като прегледа набързо страниците, откри кратка, но съдържателна статия за убийството. В текста имаше и факти за миналото на Кинг, за провала с Ритър и последиците от него. Когато изчете материала и отново погледна мъжа на екрана, тя изведнъж почувства някаква мощна, дълбока връзка с него. И двамата бяха допуснали професионални грешки, за които си плащаха скъпо. Изглежда, Кинг бе успял коренно да преустрои живота си. Мишел се запита дали след време би могла да се похвали макар и с далеч по-скромна победа.

Внезапно й хрумна да позвъни на един свой доверен приятел в службите. Младият мъж не беше агент. Работеше в администрацията. Всеки действащ агент се нуждаеше от здрави връзки с административния персонал, защото именно там хората знаеха как да преодоляват формалностите, които тормозят почти всяка държавна служба. Младежът беше горещ почитател на Мишел и сигурно би се преметнал презглава по коридора, ако тя благоволеше да пие кафе с него. Е, сега благоволяваше. При едно условие: да й донесе копия от някои доклади и други материали. Отначало той се дърпаше — не искал да си навлече неприятности. Тя обаче скоро успя да го убеди. Помоли го също така да забави движението на документите за нейния неплатен отпуск, така че поне още седмица да има достъп до базата данни на тайните служби със собственото си име и парола.

Срещнаха се в едно малко кафе в центъра и Мишел получи исканите документи. Тя прегърна младежа малко по-нежно, отколкото се полагаше, за да е сигурна, че и занапред ще продължи да й прави услуги. В края на краищата постъпването й в тайните служби не означаваше, че е престанала да се числи към женската половина на човечеството. В някои отношения това бе просто инструмент за действие. Нещо повече — при разумна употреба можеше да постигне много повече от служебния пистолет.

Докато се качваше отново в колата, чу някой да я вика по име. Обърна се и видя, че към нея крачи един агент, когото бе изпреварила при изкачването по служебната стълбица. Изражението на лицето му говореше красноречиво. Беше дошъл да злорадства.

— Кой би си помислил — започна невинно той. — Така де, ти се издигаше като ракета. Още не мога да разбера как го допусна, Мик. Нали разбираш, да оставиш човека сам в стая, която не си проверила както трябва. Какво си мислила, по дяволите?

— Струва ми се, че не мислех, Стив.

Той я потупа по рамото малко по-силно от допустимото.

— Хей, не се тревожи, няма да зарежат своята суперзвезда на произвола на съдбата. Пак ще те назначат — може би да охраняваш Лейди Бърд Джонсън в Тексас. Или пък семейство Форд. Така ще си караш царски — половин година в Палм Спрингс, половин година във Вейл. Естествено, ако беше някой от нас, простосмъртните, щяха да му отрежат главата и да забравят. Но кой казва, че животът е справедлив?

— Чака те изненада. Когато всичко приключи, може и да не съм в службите.

Той се усмихна широко.

— Е, може пък в крайна сметка животът все пак да е справедлив. Хей, да се пазиш.

Той се обърна да си върви.

— О, Стив — подвикна Мишел. Онзи се обърна. — Дано да си получил известието, че идната седмица ще проверяват компютрите на всички агенти. Не е зле да прекъснеш връзката с онзи сайт, по който гледаш порно от службата. Инак, току-виж, те подгонили. Кой знае, може и жена ти да научи. И като стана дума, струва ли си да рискуваш само заради някакви едри цици и стегнат задник? Така де, тия забавления са за шестнайсетгодишните.

Усмивката на Стив изчезна; той й показа среден пръст и се отдалечи.

На връщане към хотела Мишел се усмихваше през цялото време.