Майн Рид
Ямайски марони (87)

Глава LXXXVI
ЗОВ С ЛОВЕН РОГ

След като се измъкна от чифлика, Кюбина бързо се върна на поляната при памуковото дърво, където седна на един пън и зачака младия англичанин.

Маронът постоя няколко минути неподвижен, ала с всеки изтекъл миг безпокойството му растеше. Той нямаше дори лула, с която да залъже нетърпението си, защото тя остана в люлката, където я хвърли от кокосовата палма.

Не след дълго и лулата не би могла да успокои нервната му възбуда, понеже Хърбъртовото забавяне го разтревожи сериозно.

Какво можеше да задържи момъка? Нима евреинът се бе събудил и възпрепятствуваше някак си своя книговодител да излезе? Кюбина не можеше да си представи поради каква причина Хърбърт не пристигна десетина минути подир него при памуковото дърво. Пет минути, дори половината, му бяха достатъчни, за да облече необходимите дрехи. Какво тогава можеше да му попречи да последва незабавно марона? Несъмнено отправеният зов, подсказаната, опасност, застрашаваща онези, за които трябваше да милее, подчертаната необходимост да се бърза не можеха да бъдат криво разбрани. Положително всичко това бе достатъчно, за да накара момъка да се озове в гората, без да се колебае и миг.

Защо тогава се бавеше?

Кюбина не можеше да си обясни причината другояче, освен че евреинът се е събудил и задържал момъка.

Ами ако Хърбърт е загубил пътеката за мястото на срещата? Тя не бе ясно очертана, тъй като представляваше следа, оставена от добитъка, и рядко се използуваше от хора. Освен това из гората имаше десетки подобни пътеки, които отиваха във всевъзможни посоки, кръстосваха се и се разклоняваха. Полудивите телци и кончета на чифликчията скитаха на воля из гъстака и оставяха дири навред. За да може да се следва едно определено направление, човек трябваше да умее да се ориентира из леса и да познава профила на терена. Вероятно младият англичанин се бе заблудил. Когато тези предположения минаха през главата на Кюбина, той се упрекна за своята недосетливост. Трябваше да изчака Хърбърт край чифлика и да го отведе със себе си.

— Crambo! Как не се сетих! Ех, че съм глупак — прошепна маронът, разхождайки се нагоре-надолу, защото отдавна не го свърташе на едно място. — По всяка вероятност той е изгубил пътя. Трябва да се върна по пътеката. Може би ще го намеря. Ако е хванал правилния път, непременно ще го пресрещна.

При тези думи маронът прекоси бързо полянката и тръгна по пътеката към чифлика.

Предположението, че Хърбърт се е заблудил, беше съвсем правилно. Младият англичанин не бе се връщал на сцената на своето странно приключение от деня, в който се запозна с чудноватите хора. Не защото не му се щеше, тъй като той се бе канил неведнъж да го стори, ала увлечен от нещо друго, все не намираше сгоден случаи.

Не особено вещ в изкуството да се ориентира из гората, особено в западноиндийския лес, той — както бе основателно допуснал Кюбина — се бе отклонил от правилната пътека още от самото начало и сега се луташе из шумака, за да дири поляната с исполинското памуково дърво.

Не ще и дума, че той след време щеше да я намери или щеше да попадне случайно на нея, защото, подтикван от тревожната покана, той шареше из гората във всички направления с усърдието на младо ловно куче, което излиза за пръв път на лов.

Междувременно маронът се върна бързо по пътеката, която водеше за чифлика, без да срещне англичанина или да открие някаква следа от него.

Кюбина навлезе в изоставените тръстикови полета на старата захарна плантация и вървя, докато се показа къщата, без търсенето му да се увенчае със сполука.

Той продължи да се движи предпазливо и прехвърли разрушения зид на старата градина. Сега съобразителността бе повече от наложителна. Бе вече светло и ако не се прикриваше зад храстите, маронът не би могъл да направи крачка напред, без да бъде забелязан от жилището.

Той стигна до развалините, от които бе наблюдавал верандата, и още веднъж се покачи на купчината, за да обхване дългия коридор.

На трема се виждаше Джесурън — не както го бе оставил Кюбина, заспал в креслото, а на крак, суетейки се нагоре-надолу с припрени стъпки и възбудено изражение на лицето.

Чернобрадият управител бе застанал до вратата на една от стаите, сякаш слушаше някакви заповеди, които му дава евреинът.

Люлката продължаваше да виси на мястото си, ала извитите и страни показваха, че е празна. Маронът забеляза тази подробност, но не откри никаква следа от Хърбърт ни в галерията, ни около постройките.

Ако Хърбърт бе още в чифлика, той трябваше да бъде в някоя от стаите. Онази, която бе най-близо до койката и за която Кюбина предположи, че е неговата спалня, изглеждаше празна. Вратата бе полуотворена и никой не се мяркаше вътре.

Маронът обмисляше дали да продължи да стои на наблюдателното място, за да проследи движенията на двамата мъже, когато се сети, че ако младият англичанин е излязъл и е хванал верния път, той ще е прекосил едно мочурище точно край градинската стена.

Поради близостта на къщата и надеждата да види скоро дирите, които да му обяснят забавянето на момъка, Кюбина не се спря да разгледа тинята, когато приближи втори път чифлика.

Пълзейки внимателно между шубраците, маронът се върна при локвата и почти от пръв поглед окото му различи истината.

В калта имаше пресни отпечатъци от стъпки, чийто ток сочеше към къщата, а пръстите — към планината. Тези стъпки не бяха на Кюбина и принадлежаха положително на младия англичанин.

Маронът проследи дирята, докъдето тя се виждаше. Оттатък мочурището обаче почвата бе суха и твърда и бе обрасла с килим от ниско опасана трева, в който дори конски копита не биха оставили следа.

Отвъд тинята дирите все пак изглеждаха насочени към правилната пътека и Кюбина се убеди, че Хърбърт се е движил донякъде поне в направление към поляната.

Явно беше, че момъкът бе напуснал Джесуръновия дом и бе удържал обещанието си да последва Кюбина в гората. Ала къде се намираше в тоя час? „Кой знае дали не е пристигнал вече на поляната в мое отсъствие и ме чака там?“ — рече си маронът.

Шибан от тази мисъл и от огорчението, който съзнанието за несполуката и собствената непредвидливост му причиняваха, той се разбърза и припна по пътеката.

На поляната той стигна много по-скоро отпреди, но и сега я намери пуста. Под памуковото дърво не се мяркаше никакъв англичанин — никакво човешко същество.

Веднага, щом пое дъх, Кюбина реши да вика. Гласът му можеше да насочи лутащия се към мястото на срещата, защото сега маронът бе уверен, че Хърбърт се е загубил и блуждае из гъстака, може би недалече от памуковото дърво. Чужденецът можеше да чуе виковете и дори и да не познае приятелския глас, обстоятелствата бяха такива, че щяха да му позволят да схване, че той зове именно него.

Маронът извика най-напред умерено високо, сетне се напъна е пълни дробове.

Никакъв отговор — единствено ехото отвърна.

Последваха вик подир вик — все така безрезултатни.

— Crambo! — възкликна внезапно Кюбина, когато се сети, че има по-добро средство за влизане във връзка. — Той навярно помни рога ми и стига да го чуе, ще го познае. Ако е до една миля наоколо, ще го накарам да го чуе.

Маронът вдигна рога си и изсвири проточен висок зов, сетне втори и трети.

Чу се отговор, какъвто не можеше да се очаква от младия англичанин. Вятърът донесе трикратно пискливо изсвирване от рог в ответ на зова на Кюбина.

Маронът го познаваше добре, затова отпусна рога си и се вслуша.

От посока на предишния звук достигна още едно — този път еднократно изсвирване.

— Три и един — прошепна си капитанът на мароните — това е Куокоу. И да не бе дал последния сигнал, пак щях да позная рога му измежду хиляди. Значи се връща от Савана-ла-Мер, при все че го окачвах да се прибере по-късно. Толкова по-добре. Той ми е необходим, Кюбина потъна в краткотрайно мълчание, като че размишляваше.

— Crambo! — промълви той след паузата с тон на досада. — Какво се случи на тоя момък? Трябва да му свирна още веднъж, да не би Куокоувият рог да го е заблудил. Тоя път, ти лейтенанте, мълчи!

Говорейки си, сякаш лейтенантът бе застанал до него, капитанът вдигна още веднъж рог и изсвири само един път със съвсем различна интонация отпреди.

Подир кратко мълчание той повтори зова все по същия начин и след нова почивка го потрети.

На ни един от тези сигнали Куокоувият рог не се озова, но не след дълго черният великан — отговаряйки на началното повикване — се яви лично.