Майн Рид
Ямайски марони (81)

Глава LXXX
ПОРЪЧЕНИЕ ЗА ЛОВЦИТЕ НА ХОРА

Кюбина продължи да се измъчва в притесненото си положение, без да смее да шавне, защото евреинът остана в засенчения коридор, където се въртеше неспокойно и най-вече, застанал на горния край на дървеното стълбище, се взираше в двора към вратата, през която влезе. Изглежда, че очакваше някого.

Предположението на марона се Потвърди. Голямата порта се завъртя още веднъж на пантите. Черният вратар и нечий глас си размениха по няколко думи и в двора влязоха двама души.

Кюбина ги позна, когато те минаха през осветената част пред пруста. Техните тънки гъвкави снаги и мургави ъглести лица му позволиха да различи двамата испански ловци на негри.

Те се запътиха направо към стълбището, в чието подножие спряха.

Щом ги видя да приближават, чифликчията влезе в една стая, която гледаше към верандата. Той се бави само миг вътре, сетне излезе и се върна на горната площадка на стълбището.

Единият от испанците пристъпи напред, изкачи стъпалата и пое от ръката му нещо. От думите, с които търговецът на роби съпроводи движението си, Кюбина заключи какво представлява то.

— Ей ви манерката — каза Джесурън: — Най-хубавата ракия, която има в Жамайка. А сега — обърна се той с настойчив призив, — драги приятелю, няма минутка за губене. Помнете голямата пара, която ви шака. Не ишпушкайте беглеца от ръцете си!

— Не се тревожете, сеньор дон Хакоб — отвърна ловецът, който получи манерката. — Caray, ще му трябват дълги крака, за да ни се изплъзне, щом веднъж попаднем на дирята му.

Без повече да разговаря или да се бави, испанецът се върна при другаря си и двамата прекосиха бързо двора, за да изчезнат зад вратата, от която дойдоха.

— Ще гонят някой нещастен роб — прошепна си маронът. — Надявам се, че тия злодеи не ще го хванат. Съжалявам го, ако го уловят. Тях всъщност въпреки перченето им не ги бива много за тая работа.

След тази професионална преценка Кюбина още веднъж обърна очи към господаря, който остана в сянката на трема.

— Вероятно — почна да прави догадки момъкът — старият лешояд сега ще се прибере в леговището си. Или още ще се върти? Докато не се махне, не мога да мръдна. Не смея да се поместя — за нищо на света!

За радост на наблюдателя в тоя миг евреинът влезе в стаята си, чиято врата остави отворена.

„Добре — отдъхна си мислено маронът. — Дано остане в бърлогата си, щом се вмъкна в нея. Не ми се ще да го виждам повече тая нощ. Crambo!“

Внезапната ругатня показа, че Кюбиновите мисли се пресякоха от появата на търговеца на роби, облечен не в синия си сюртук като преди, а обвит в дреха, приличаща на средновековна еврейска роба или широк домашен халат, чиито поли се спускаха чак до нозете. Той бе махнал шапката си, но кепето с мръсен възбял цвят продължаваше да стои на лоба му, понеже той никога не го сваляше.

За огорчение на марона чифликчията затътри след себе си едно кресло, сякаш се кани да го сложи на верандата и да седне в него.

Точно такова бе и Джесуръновото намерение, защото след като извлече на средата на галерията стола — кресло с висока облегалка, той го закрепи здраво и се отпусна в него.

Миг по-късно Кюбина зърна искри, придружени от четкането на огниво и кремък. Евреинът палеше огън. За какво?

Мирисът на тютюн, който се разнесе из пруста и достигна до ноздрите на младежа на палмовия връх, отговори на въпроса.

Между носа и брадата на израилтянина засвятка горящ въглен. Търговецът на роби пушеше пура.

Маронът го наблюдаваше с ужас. Колко време щеше да трае всичко? Половин час? Час? Или до съмване — което, уви, наближаваше вече.

Нещата взеха неблагоприятен обрат. Кюбина не можене да направи и най-леко движение, за да събуди Хърбърт, ни да промени собственото си положение от страх да не издаде пред евреина присъствието си. Не се решаваше дори да шавне на дървото, още по-малко да слезе от него.

Бе се уловил в капан, от който не виждаше как ще се измъкне. Трябваше да чака Джесурън да свърши с пушенето, при все че и тогава изходът оставаше неизвестен.

Момъкът призова цялата си издръжливост и успя да се закрепи тихо и безшумно с измъчвана от неизвестността душа.

Най-малко час той престоя в това неудобно положение, докато крайниците почнаха да го болят и търпението му се изчерпа. А евреинът продължаваше да седи като залепен за седалката на креслото, също мълчалив и неподвижен.

Кюбина се убеди, че след първата последва втора, а негли и трета пура, но колко точно бяха той не можеше да установи, тъй като пушачът се намираше в мрак. Във всеки случай те бяха повече от една, ако се съди по времето на пушенето, защото цял час червената жар горя под месестия Джесурънов нос.

Маронът забеляза с безмерна тревога как по върховете на дърветата се промъква синкавата дрезгавина на утринния здрач. Той извърна леко глава и видя челото на Дяволската канара позлатено от слънчеви зари.

„Crambo! Какво да се прави?“ — запита се младежът.

Ако продължава да стои, положително щяха да го открият. Наближаваше време робите да излизат на работа; скоро управителят и надзирателите щяха да се разшетат нагоре-надолу. Все някой щеше да го зърне на върха на палмата. Той би бил щастлив да се спаси сам, без да мисли повече за люлката и за оня, който се бе унесъл в плътно опънатата й мрежа.

Докато се чудеше и маеше как да се свлече неусетно от дървото, Кюбина погледна още веднъж към седналия в стола. Разреждащият се мрак, който сви сърцето на младежа, сега му помогна. Той му позволи да установи, че чифликчията бе заспал.

С отметната към тапицерията глава, Джесурън се бе най-после предал на властната богиня на сънищата. Той бе свалил очилата си и маронът можеше да види, че набръчканите клепачи се бяха затворили в хлътналите орбити.

Несъмнено търговецът на роби спеше. Самата му поза го потвърждаваше. Краката му се бяха отпуснали пред стола, ръцете висяха отстрани, а синият чадър лежеше на пода в нозете му. Сънят бе надвил неочаквано евреина, от чиято уста продължаваше да стърчи угаснал, недогорял край на пура.