Майн Рид
Ямайски марони (106)

Глава CV
СИНТИЯ В ЗАТРУДНЕНИЕ

Двамата мъже, които разстроиха мълчаливата картина при памуковото дърво, бяха Джейкъб Джесурън и Чакра.

Точно когато магьосникът потегли от Дяволската канара, за да направи нощно посещение на търговеца на роби, евреинът напусна чифлика си, да окаже същата чест на коромантиеца.

И понеже и двамата се движеха по една и съща пътека, но в противоположно направление, беше повече от вероятно, в действителност неизбежно, те да се натъкнат един на друг, преди да достигнат крайната цел на пътя си. Поляната край великанското памуково дърво бе на същата пътека и по средата между Дяволската канара и Еврейския чифлик, затова бе естествено двамата да се пресрещнат нейде около това бележито място. Наистина те се намериха на самата поляна, на която изскочиха почти едновременно.

Евреинът пръв излезе на открито и пръв се показа. Магьосникът можеше да стори същото, стига да беше пожелал, защото пръв стигна до края на полянката, но верен на своя инстинкт за предпазливост, остана на закрито, за да разузнае. Той видя и позна кой иде насреща му.

Двамата се срещнаха близо до средата на поляната, извън сянката на грамадното дърво Когато се приближиха на две-три крачки един до друг, те се спряха. Не размениха помежду си никакъв поздрав, сякаш два тигъра се срещат в джунглата. Тайното разбирателство, което ги свързваше, правеше излишни любезностите и празните приказки. Те си четяха мислите и не си рекоха дума, която да не спада към чисто деловите въпроси.

— Е, драги Шакра, някакви новини за мене? — подхвана пръв търговецът на роби — Бил си към Савана? Мина ли вшишко благополушно иш пътя?

— Въф — изръмжа магьосникът, като изпъчи гърди и повдигна рамене с победоносна тържественост, — отлично! Не точно на път, встрани от път. Там лежи труп, който сега вече студен като камък и вкочанясал като… като… хм, като скелет на стари Чакра. Ха-ха!

Негърът се разкикоти диво при сравнението, което така трудно измисли, но което му припомни насладата от отмъщението.

— Гошподи, жнаши вшишко жвърши?

— Да, край! Да се гръмна!

— Жнаши заклинанието жвърши работата! Тогава имаше ли нужда…

Чифликчията се запъна, като потръпна, сякаш щеше да изтърве реч, която не възнамеряваше да каже и която за малко не му се изплъзна.

— …Имаше ли нужда… имаше ли нужда ти да отиваш подире му?

Очевидно първоначалният въпрос на евреина беше съвършено друг.

— Имаше ли нужда?! — повтори Чакра, малко озадачен. — Нямаше нужда, ако говорите за заклинание. Естествено, заклинание върши своя работа, както аз знам и както аз казвам на вас, че ще върши. Не за това Чакра отива подир кусус. Аз отивам по моя работа. Кой каза на вас, господарю Джейк, че Чакра отива подир кусус?

— Добри ми Шакра, аж не бях съвшем сигурен досега, Синти мислеше, ше ти си пожледвал кущоса.

— Въф! Това момиче много бърбори. Трябва да връзвам негов език скоро. Ще връзвам негов език, инак ще прави беля на Чакра. Няма значение. Аз ще оправя и тази работа постепенно. Сега, господарю Джейк, да искате да давате останали двайсет и пет фунта. Чакра свърши своя работа. Работа готова. Сега време вий да плащате.

— Тошно така, Шакра. Тук са парите. Жълтиците са преброени.

При тези думи Джесурън подаде на коромантиеца торбичка със злато.

— Ще видиш, ше са преброени тошно. Двайсет и пет фунта ощровни. Вшишко петдесет фунта, както бе договорено. Цяла камара пари — цял куп пари, гошподи!

Магьосникът не отвърна нищо на многозначителния намек, а взе торбичката, сложи я в хастара на коженото си наметало и възкликна любимото си „въф“, чието значение се менеше в зависимост от интонацията.

— Сега, любежни Шзкра — продължи търговецът на роби, — аж имам още работа за тебе. Ишкам още едно заклинание, за което ще полушиш други петдесет фунта, но първо я ми кажи вгледа ли се във вшишки, които жрещна по пътя си?

— Дали се вглеждам във всички! Що за въпрос, господарю Джейк. Когато Чакра на път, той вижда мнозина. Повечето не виждат него, защото топ се скрива. Да се гръмна!

— Е, ражгледа ли вшишки, които пожнаваш?

— Естествено, да. Например кусус, макар, че дявол го зел, за малко щях да не позная него. Той станал толкова мършав, само кожа и кокали. Тон почти скелет като сам стари Чакра. Ха-ха!

— Някого другиго, когото пожнаваш?

— Не, никого, почти никого, когото познавам. Само слуга на кусус. Виждам и други хора, по път, но те много далече и аз гледах да бъда далече, колкото може повече. Аха, един дойде близо до мене, премного близо. Аз него познавам. Той трелонски марон. Име на него Куоко.

— Само Куокоу ли, кажваш? Не видя ли неговия капитан Кюбина и един бял момък ж него?

— Ни един, ни друг. Защо питате, господарю Джейк?

— Имам си съображения, Шакра. Момъкът, за когото думам, е мой книговодител. Топ се ижгуби отзарана от шифлика. Не жная защо е излязъл и къде е отишъл, но имам ожнованне да жмятам, ше е заедно с капитан Кюбина. Може би напражно се ядожвам и кой жнай дали той няма да се върне. Но се съмнявам. Ако е ижбягал, заклинанието отива на вятъра, гошподи, на вятъра!

— Жалко! Дано не отива напусто!

— Отиде или не нахалощ, няма да заплаша я. Сега ми трябва друго заклинание.

— Оуби готов. За кого Чакра да нрави заклинание?

— За оня нехранимайко Кюбина.

— Аха, добре. Ще правим на него заклинание.

— Бера ж него ядове. Едва ли шкоро ще се закаши ж мене сега, когато ощранихме кущоса. Ама кой кнай колко време ще кротува. По-добре да извършиш заклинанието, беж да отлагаш. Ако можеш да направиш заклинание на Кюбина така бързо, както го направи на кущоса, приготвил съм ти други петдесет фунта.

— Ще правя, каквото мога, господарю Джейк, за да спечелвам ваши пари. Ще правя, каквото мога.

— Така, Шакра. Не мижлиш ли, ше Синти може да помогне?

— От нея не може да има ни най-малка помощ. Не струва да хабим заклинание. Кюбина не пуска мулатка да се приближава до него. Той се наситил на нея. Сетне това момиче знай много. То ще води някой ден бели в Дупка на призраци. Не трябва. Повече нея не трябва да ползуваме. Тя вече изпява своя песен и сега ще трябва да се освобождаваме от нея. Както с други. Както с кусус. Това на Шакра правило. Само така може да се върже език на жени. Аз него ще връзвам. Въф!

След като свърши със заканата, изродът помълча известно време, сякаш обмисляше по какъв начин би могъл да се отърве от мулатката.

— Ти, Шакра, жмяташ, ше ще намериш друг да ти помогне?

— Не се тревожете, господарю Джейк. Оставете на стари Чакра. На стари Чакра и на стари Оуби! Те ще вършат работа и без чужда помощ.

— Петдесет фунта са готови, Шакра… Ах, бих дал два пъти по толкова, гошподи, десет пъти по толкова, само да жная, ше вшишко ще се оправи с младия Вожан! Къде пропадна?

Изразът на мъчителна тревога, с която проклетият стар евреин си постави най-малко за десети път през този ден същия въпрос, показа, че от всичко, което занимаваше ума му, отсъствието на книговодителя е най-важното и най-същественото.

— Гошподи, ако нещата се объркат, тишането ми отива по дяволите цялото пре… цялото бешпокойщво.

Той щеше да каже, току речи, „престъпление“, но не довърши словото не от внимание към Чакра, а по-скоро за да заглуши един вътрешен трепет, който предизвика представата за убийството.

— Не се тревожете, господарю Джейк — зауспокоява го съучастникът му. — Вий се отървахте от един враг, както и аз. То не малко. Аз обещавам на вас да очистя и други. Скоро ще се улавям за тази работа.

— Да, шкоро, добри ми Шакра. Шкоро, както думаш! Не ишкам да те задържам повеше. Наближава да съмне. Трябва да се прибера да дремна малко. Гошподи, и тая нощ нищо не науших! Ах, не мога да зашпя, докато не го намеря. Трябва да се върна в къщи да проверя дали няма някаква новина от него.

Чифликчията обърна гръб и без да пожелае лека нощ или да се сбогува, си тръгна оклюмал, а Чакра остана на мястото, където беше.