Майн Рид
Ямайски марони (57)

Глава LVI
ЗАТЪМНЕНИЕТО

— Прекъъснат! — изръмжа Смиджи и се изправи внезапно. — Каква аадска преечка! — продължи той, докато вадеше кърпичката си, с която почна да бърше коляното си, на което се бе опрял. — Чуудно — кои ще са нахаалниците! Аха, оня млад прияятел, братовчеед ви май, и едно хуубаво момииче с него. Дяяволски хуубаво, брей!

Сподавен присмех, достатъчно висок, за да се нарече смях, излезе измежду белите зъби на еврейката. Той някак си обърка контето, защото Смиджи отгатна, че подигравката се отнася до току-що смутената комична картина, където той беше централната фигура. Неговата невъзмутимост обаче не го изостави напълно, тъй като франтът притежаваше значително присъствие на духа, плод на безмерната му самомнителност. То мигновено му се притече на помощ и доведе със себе си едно хрумване, което обещаваше спасение от затрудненото положение. Далекогледът, който лежеше на скалата, му подсказа идеята.

Смиджи се отпусна на колене и зае поза, сходна с онази, от която току-що се бе изправил, сетне взе далекогледа, изправи се повторно и го поднесе на Кейт Воуан, която, пламнала от срам, бе свела очи.

Тази хитрина бе добре скроена и не по-малко умело изпълнена, но контето имаше работа с една жена толкова лукава, колкото и той. Нямаше смисъл да се хвърля прах в острите, проницателни очи на Джудит Джесурън и смехът се повтори, само че по-звучен и предизвикателен.

Той завърши, когато франтът се присъедини към него, което в случая бе най-сполучливо избраният път.

Въпреки глупавото положение, в което завари двамата, Хърбърт не сподели веселостта на спътницата си. Напротив, над челото му се забеляза сянка, предизвикана не от постепенно растящия здрач на затъмнението, а спуснала се внезапно върху лицето му при вида на коленичилия Смиджи.

— Госпожице Воуан — рече еврейката, като подскочи пъргаво на канарата и се приближи до креолката и нейния кавалер с леко кимане на глава, — какво неочаквано удоволствие да ви видя. Надявам се, че не ви безпокоим.

— Ни най-маалко. Нищо подообно, уверяявам ви — отвърна контето с един от най-дълбоките си поклони.

— Господин Смиджи — госпожица Джесурън — намеси се Кейт и ги представи един на друг с пълна с достойнство, но вежлива любезност.

— Изкачихме се Да погледаме затъмнението — продължи Джудит. — Също като вас, предполагам? — добави тя с насмешлив поглед, отправен към младата креолка.

— Но, разбиира се — изфъфли Смиджи, леко смутен от намека. — За тая цеел именно доойдохме тук. Да поглеедаме небесното явлеение от Дяяволската канараа. Превъзхоодна обсерваатория, бога ми!

— Преварили сте ни — поде еврейката. — Страхувах се, че ще закъснеем. Май че не е късно!

Тонът и погледът бяха все така присмехулни.

Едва ли Кейт Воуан схвана значението на двусмислените въпроси, отправени повече към нея, отколкото към франта. Във всеки случай тя не отговори. Очите и мислите й бяха другаде.

— Тоочно наврееме, госпожице Джеесурън — отговори Смиджи. — Затъмнеението едва сеега навлииза в най-интересната си фааза. След няколко минуути слъънцето ще бъде в полусяянка. Ако дойдеете насам, ще имаате по-добро място за наблююдение. Позвоолете ми да ви предлоожа телескоопа. Ай, ай! — обърна се той към Хърбърт, който точно сега излезе напред. — Как сте, прияятелю? Щастлиив съм, че имам удовоолствието да ви среещна отноово.

При тези думи контето подаде ръка само с един пръст, издаден пред другите.

Хърбърт не прие предложения му пръст, но отвърна на поздрава твърде учтиво. Смиджи се завъртя и почна да се занимава с Джудит, която придружи до оня край на площадката, който гледаше към затъмнението.

Благодарение на това оттегляне, за което братовчедите навярно не скърбяха, те останаха почти насаме.

Единственият привет, който двамата си размениха, бе един малко вдървен и официален поклон. Даже известно време, след като другите се отдръпнаха встрани, те постояха, без да си проговорят.

Момъкът наруши пръв тягостното мълчание.

— Госпожице Воуан — почна той, като се мъчеше да прикрие вълнението, което треперещият му глас все пак издаваше. — Опасявам се, че нашето присъствие може да се счете за безочливост. Бих се оттеглил, ако не настояваше спътницата ми.

„Госпожице Воуан“ — повтори мислено младата креолка, когато обръщението прозвуча някак си чуждо в ушите й. То я подтикна да отговори не както възнамеряваше.

— Щом не ви е възможно да постъпите, както ви е угодно, най-разумно е, разбира се, да останете. Що се отнася до мене, не намирам вашето присъствие тук за натрапничество, уверявам ви. Доколкото пък то засяга моя кавалер, смятам, че той е твърде доволен, нали?

Разговорът, придружен от кикот, който идваше откъм другия край на канарата, сочеше, че между франта и еврейката се е подхванала закачлива беседа.

— Съжалявам, че нашето пристигане ви раздели, макар и временно. Трябва ли да заема мястото на г. Смиджи и да му позволя да се върне при вас?

Отговорът беше в състояние да разшири пропастта между двамата братовчеди. Той се дължеше на тълкуването, което Хърбърт даде на последния Кейтин въпрос.

— Ако намирате, че ще ви бъде по-приятно — отвърна девойката с глас, в който прозвуча предизвикателство и огорчение.

Последва пауза в разговора, който от самото начало почна с взаимно дразнене. Ред беше на Хърбърт да се изкаже, но предизвикателността на последните Кейтини думи го постави в едно положение, в което не беше леко да се намери подходящ ответ, и той замълча.

Сега настъпи връхната точка на затъмнението — моментът на най-силния мрак. Слънчевият кръг бе закрит изцяло от непрозрачното кълбо на нотното светило и земята потъна в зловеща тъмнина. На небето затрептяха звезди, за да покажат, че вселената продължава да съществува. Горски гласове, които се чуват само в късна доба, отекнаха до върха на чукара, за да потвърдят, че земните обитатели са още живи.

Същевременно настъпи и критичният момент за двете любещи сърца. При все че братовчедите стояха близо един до друг, техните непредпазливи слова ги бяха отдалечили много повече, отколкото ако ги деляха десет хиляди мили. Външната тъмнина не беше нищо в сравнение с вътрешния мрак. На небето светеха звезди, за да милват окото, от гората долитаха звуци, за да тешат душата, но никаква зорница не озаряваше със своите лъчи на упование кръгозора на техните сърца, никакъв животворен глас не будеше нямата пустота, която тегнеше горчиво над главите им.

В продължение на няколко минути те не размениха дума. Не разговаряха и другарите им по наблюдение. Величествеността на зрелището порази всички и на засенчения фон на небето техните фигури се очертаваха като силуети, черни като канарата, на която бяха застанали.

Те постояха известно време, без да споделят дума или мисъл — толкова близо един до други и така безмълвни, че усещаха дъха си.

И двамата страдаха; мълчанието щеше да продължи да ги сковава, ако не бе настъпило затъмнението, което точно в този миг бе пълно. То ги загърна със своя непрозрачен плащ и не им позволи да се наблюдават един друг.

Непрогледността не продължи много. Скоро затъмнението се превърна в полусянка.

Една подир друга звездите се изгубиха от небесния свод, който побърза да си възвърне лазурната яснота. Създанията на мрака, изненадани от преждевременното завръщане на деня, се спотаиха в плахо мълчание, а небесното божество изскочи победоносно от облака, който го закри за кратко време, и отново разля своя блясък над земята.

Възраждането на светлината завари братовчедите неподвижни, дори не променили стойката си.

Докато траеше тъмата, Хърбърт не се отмести, не отвори уста. След резкия ответ, с който младата креолка показа как болезнено е засегната, не остана място за повече приказки.

Колкото и Кейтиният отговор да огорчи момъка, той все пак не забрави благодарността си към нея, ни изречените клетви, ни дадения горд обет при раздялата. Нима сега щеше да пренебрегне признателността и да потъпче обещанията? Нима можеше да свали от гърдите си копринения спомен, който той скритом носеше?

Наистина, панделката беше само приятелски спомен, чисто и просто проява на внимание между братовчеди. Тя не му даваше повод да смята, че може да я приеме в друга светлина. Сега, повече от друг път, той бе уверен, че лентата няма друго значение.

Кейт не изповяда любовта си към него, тя не изрече слова, които да му дават право да я упреква. От нейна страна не съществуваше отказ, защото нямаше и обещание. Не беше справедливо да я кори, да я дразни безсърдечно, както постъпи.

Нима беше престъпление, че тя обичаше другиго?

Хърбърт сега знаеше, че тя люби другиго, така положително, както че се намира на Дяволската канара. Разстроената картина не оставяше място за съмнения. Позите на участниците в нея обясняваха нейното предназначение — любовна изповед.

Може би коленичилият обожател не бе получил отговор, но лесно можеше да се предположи какъв щеше да бъде той. Самото положение на девойката издаваше съгласие.

Въпреки горчивината на своите размисли Хърбърт се опита да ги заглуши. Той реши, ако е възможно, да превъзмогне болката и върху развалините на своите надежди да възстанови онази връзка, която единствено занапред следваше да съществува между него и братовчедка му — приятелството.

Със свръхчовешко усилие той успя и надмощието на добродетелта над озлоблението, опряна на най-силните влечения на сърцето, укроти за малко духа му и го успокои.

Уви, победата не можеше да бъде трайна. В борбата, в която се хвърли младежът, никой човек не бе възтържествувал. Споделената любов може да завърши с приятелство, но възпрепятствуваната или несподелената — никога.

Хърбърт Воуан беше много млад и твърде неук по сърдечните въпроси, за да е изпитал чувствата, които се стремеше да потисне, иначе би се отказал от безплодните си опити и би се отдал на отчаянието, което неизбежно щеше да последва.

За щастие той навярно не познаваше тези дълбоки истини и се подчини на едно по-благородно решение, без да подозира, че изпълнението му е съвършено неосъществимо.