Майн Рид
Ямайски марони (20)

Глава XIX
В ГОСТОПРИЕМНАТА ПЛАНИНА

След като Хърбърт Воуан язди още около половин миля пред него се показа входът на Гостоприемната планина. Липсваше вратарско жилище, а се виждаха две големи каменни колони с по едно крило от здрава тухлена зидария отстрани и тежка порта помежду тях. От сведенията, с които момъкът разполагаше, можеше да се заключи, че тук е входът на чичовата му плантация, но Куоши, който продължаваше да виси на опашката на понито, побърза да оповести:

— Ето порта за Гостоприемна планина.

Когато минаха през вратата, показа се самата господарска къща. Белите стени и зелените жалузи се открояваха ярко в горния край на алеята, която с редиците палми и тамариндови дървета придаваше на жилището величественост на дворец. Хърбърт не се учуди. В къщи бе слушал вече, че братът на баща му е много богат. То беше почти всичко, което знаеше за него. Каляската, която бе посрещнала неговия по-честит спътник и която бе минала по същия път близо цял час преди него, свидетелствуваше, че чичо му живее нашироко. Господарският дом пред очите му отговаряше на всичко, каквото беше вече чул и видял. Нямаше съмнение, че чичо му е измежду първите богаташи на острова. Това заключение не достави удоволствие на младежа, ти по-скоро му причини мъка. Гордостта му бе наранена и в този час той би предпочел схлупена колиба и блага дума пред негостоприемния дворец. Още преди да слезе на брега, дори преди да тръгне на път, момъкът не лелееше някакви розови мечти за княжески прием. Изводи можеше да прави от горчивия опит на баща си. Сега бяха налице и други доказателства: разликата в посрещането между него и спътника му. Когато погледна величествената алея, Хърбърт потръпна от смътно предчувствие, че го очакват още по-тежки унижения.

Той не знаеше каква челяд има чичо му. Баща му изобщо не бе научил дали брат му се е задомил. Връзката на Лофтъс Воуан с квартеронката Куошеба не бе известна на английските му роднини. Откак се бе преселил на острова, до тях не бяха стигнали никакви подробности за него.

Момъкът следователно отиваше у чичо си, без да знае дали той има деца и какъв семеен кръг ще завари при пристигането си.

Хърбърт беше склонен да допусне, че ще намери братовчеди, и изпита желание да задоволи любопитството си. Дали не можеше да изкопчи нещо от негърчето? То продължаваше да се държи за опашката на коня и той реши да го поразпита.

— Куоши ли ти е името?

— Да, Куоши пощаджийче.

— Пощаджийче! Ти ли пренасящ пощата?

— Да, Куоши носи поща на град и после обратно на голяма къща.

— Чии писма пренасяш?

— Писма на господар, разбира се. Някое път писма на млада господарка.

— Коя млада господарка?

— Господи! Защо пита вие? Нали само една млада господарка. Госпожица Кейт, щерка на господар.

— Най-после! Една братовчедка! — промълви ездачът, доволен от успеха на разпита. — И то от нежния пол!

После той продължи монолога си: „Кой знае дали няма и момчета в семейството.“

— Куоши!

— Куоши тук.

— А писма за брата на госпожица Кейт не носиш ли?

— Брат госпожица Кейт!? У него не брат. Куоши не каже у него брат.

— О, исках да кажа баща й.

— Господи! Куоши тъкмо каже. Куоши носи писма на господар Вон. Повече писма за господар.

„Само една братовчедка — отново заговори на себе си Хърбърт. — При други обстоятелства бих се радвал, но сега точно, едва ли.“

— Кажи ми, Куоши, лично господарят ли ти нареди да ме доведеш в Гостоприемната планина или управителят!

— Господар нищо не каже на Куоши.

— Значи управителят?

— Да, управител.

— Какво ти заповяда да направиш? Разкажи ми колкото можеш по-точно и тия дни ще ти подаря нещичко.

— Може, Куоши каже всичко точно. Управител каже: „Куоши, Куоши, каже управител, ти отива горе на голямо кораб; ти вижда млад господар, което беше вие; ти качва багаж на него на волско кола; ти дава на него Коко, така вика пони, и после ти води на мое къща.“ Всичко така каже. Точно.

— В неговата къща? Искаш да кажеш Гостоприемната планина?

— Не, къща на управител. Сега ние точно стига път, кое там води. Оттук! Оттук!

Негърчето посочи един страничен път, който се отделяше от главната алея и се насочваше към хълма, където се губеше в шумака.

Хърбърт спря коня и изгледа водача си смаяно.

— Оттук — настоя негърчето. — Къща там. Вижда где пушек извива над голямо дърво?

— Какво искаш да кажеш, момче? За коя къща говориш?

— Къща на управител.

— Че какво общо имам аз с къщата на управителя?

— Ние отива там.

— Кой? Ти?

— Двама. И пони също.

— Да не полудя нещо, черни дяволе?

— Не, Куоши прави само какво него заповяда. Управител заповяда Куоши да води млад господар на него къща. Път там.

— Слушай, малкият. Имаш грешка. Тръгнал съм за чичовата си къща, ей там горе.

— Не, господарю. Куоши не прави грешка. Управител много строго. То каже мене вие не голяма къща, не „бъф“. Той каже вие на него къща.

— Сигурен ли си?

Поставяйки въпроса, Хърбърт се наведе над седлото, за да схване по-добре отговора.

— Господи! Куоши толкова сигурно, колкото, че на небе грее слънце. Куоши може закълне.

Когато младият англичанин чу недвусмисленото уверение на момчето, той за миг остана неподвижен, погълнат от дълбок и мъчителен размисъл. Гърдите му се надигаха и снижаваха от бурята, която се бе развихрила в тях, пред ужасната истина, която все още не му се искаше да повярва.

В този миг Куоши улови поводите на коня и се готвеше да насочи понито към страничния път.

— Не! — изрева ездачът с гръмотевичен глас. — Пусни коня, момче! Пусни го, иначе ще те плесна с бича! Тук е пътят ми!

Той дръпна поводите от ръцете на водача и насочи понито обратно към алеята.

После шибайки коня с всички сили, той се понесе в устремен галоп към „голямата къща“.