Майн Рид
Ямайски марони (27)

Глава XXVI
ЕВРЕЙСКИЯТ ЧИФЛИК

Когато Хърбърт тръгна покрай голямата къща с цел да я заобиколи и да излезе на алеята, той насочи поглед нагоре към прозореца, където преди малко се бе мярнал прелестният образ. Жалузите бяха затворени, а как му се искаше да надникне в сянката зад тях. Само за една-единствена думичка! Само за един-единствен поглед, па бил той и поглед на огорчение или поглед на упрек!

Но никакъв взор не срещна неговия, ничии очи не поглеждаха през летвите.

Момъкът се извърна назад, за да провери дали може да се позабави. Чичо му се бе навел и събираше разпилените жълтици. В това положение храстите го закриваха.

Хърбърт се готвеше да се доближи до прозореца и да повика името на братовчедка си, когато чу собственото си име, произнесено с тих шепот и предшествувано от сладкото обръщение „братовчеде“.

Той чу отчетливо: „Братовчеде Хърбърт!“. Гласът не идваше от жалузите над него, а нейде откъм ъгъла зад сградата. Младежът избърза натам, защото и пътят му водеше в тази посока.

Когато заобиколи къщата, той се огледа. Видя, че същата стая има още един прозорец. Оттам идеше нежният зов, там се показа ликът, който той диреше.

— О, братовчеде, не се сърдете. Татко постъпи много лошо. Зная, но той пи много вино. Не е на себе си. Добри ми братовчеде, простете му.

Хърбърт искаше да отговори, но младата креолка продължи:

— В писмото си съобщавахте, че нямате пари. Отказахте да приемете татковите, но не отхвърляйте моите. Малко са, ала нямам повече. Вземете ги всичките.

Лъскав предмет блесна пред очите на младежа и падна с металически звън в краката му. Той погледна надолу. Копринена кесийка с монети, вързана със синя панделка, лежеше на земята. Той я взе и, държейки я в ръка, се поколеба за миг, като че се канеше да я приеме. Но през ума му премина съвсем друга мисъл. Той взе решение.

— Благодаря — рече той. — Благодаря, братовчедке — повтори той с още по-голяма топлота, — вие сте много мила и при все че може би никога не ще се срещнем пак…

— О не, не говорете така — прекъсна го девойката с умолителен поглед.

— Да — каза той, — вероятно никога не ще се срещнем пак. Тук няма място за мене. Аз трябва да се махна, но където и да отида, не ще забравя добрината ви. Може би никога не ще ми се отдаде случай да ви се отплатя; вие и нямате нужда от онова, което може да направи за вас един беден роднина. Но помнете, Кейт, имате ли нужда от крепка десница и вярно сърце, тук за вас тупти едно сърце, което не ще ви изневери. Благодаря — добави той и като извади панделката от кесийката, подхвърли торбичката заедно със съдържанието й обратно през жалузите. После върза панделката на едно от копчетата на редингота си и прошепна: — С този спомен ще се чувствувам по-богат, отколкото с всички имоти на баща ви. Сбогом! Нека небето ви благослови, моя благородна, щедра братовчедке!

Преди младата креолка да успее да поднови предложението си или да добави някаква друга дума за съвет или за утеха, Хърбърт Воуан заобиколи ъгъла на постройката и се загуби внезапно от погледа й…

Докато горните случки смущаваха обитателите на Гостоприемната планина, друго, много по-вълнуващо зрелище се разиграваше в стопанството, което се намираше в нейно съседство — имението на Джейкъб Джесурън, търговец на роби и животновъд.

Освен „склад за роби“ в града, където обикновено излагаше за продан стоката си, евреинът притежаваше и голяма плантация, в която той постоянно живееше. Тя бе разположена в съседство със стопанството на кустоса Воуан. Делеше ги един от ония ридове, за които вече поменахме, че ограждат долината на Гостоприемната планина.

Като Гостоприемната планина и имението на евреина, преди да стане негова собственост, беше захарна плантация, и то голяма. Сега тя бе запустяла. Земите, където се бяха люшкали вълните на златните тръстики, с които си играеше тропическият ветрец, бяха подивели. Задушила ги беше гъста „втора растителност“. С бързината, която е отличителна за тропическия лес, исполински дървета бяха вече избуяли и завладели тръстиковите полета. Кампешови дървета, хлебни орехи, памучни и кратунови великани заедно с висящите си паразити бяха станали новите господари на земята. Тук-там, където нивите оставаха още открити, вместо селскостопански култури се виждаха дивите потомци на природата: полянки, обрасли с цъфтящи бурени, като мексиканския шиповиден мак, ластовичия корен, западноиндийските върбинки, и дребния срастоцвет.

На места, където храстите им позволяваха да се покажат, се мяркаха следи от суха зидария или каменни огради без хоросан или цимент, най-често съборени на купчини. Развалините бяха гъсто обвити от пълзящи растения, като повет, восъчен кактус, аристолохия, клеоме, свежоцветна лантана; сред всичко и над всичко се преплитаха, като паяжината на гигантски паяк жълтите безлистни стебла на американската кукувича прежда.

По средата на това царство, току-речи отново покорено от природата, бе разположена „голямата къща“, която само по размери заслужаваше това название. Тя се състоеше по-скоро от куп постройки, а не от една-единствена сграда. Някогашните „захарни работилници“ бяха прилепени към жилището под общ покрив, а негърските колиби, конюшните, оборите и складовете бяха оградени от висока стена, която при даваше на мястото изглед на затвор или на казарма, но не и на чифликчийски господарски дом. Оградата беше по-късно замислена и издигната, навярно за цели, които се различаваха напълно от производството на захар.

Градина нямаше, ала личеше, че някога е имало. Навред около постройките, се виждаха дървета, които продължаваха да цъфтят, някои от тях отрупани със сочни плодове, други — с кичури цветове, които пръскаха своето благоухание. В полудиво състояние растяха лимони, авокадови дървета, анони, мангови дървета, гуаяви, пъпешови дървета, а подобните на корони върхове на кокосовите палми се извисяваха над по-скромните обитатели на тази подивяла овощна градина и извитите им листа тегнеха надолу, сякаш скърбяха за пустошта наоколо.

Недалече от постройките се намираха няколко огромни дървета, чиито разкривени клони, сега безлистни, позволяваха те да бъдат лесно разпознати — това беше исполинът на западноиндийските гори — вълненото дърво (Eriodendron anfractuosum).

Тези растителни великани имаха клони, всеки един от които беше голям колкото едно обикновено дърво; те бяха отрупани с всевъзможни паразити, между които се различаваха дрипави кактусовидни и ананасовидни растения, като се почне от благородната vriesia, та се стигне до белия, подобен на брада „испански лишей“, чиито дълги висящи плетеници се развяваха от вятъра като парцали, подходяща драперия за гнездата на черните лешояди, кацнали в тържествено мълчание на по-горните клони.

В миналото плантацията носеше името „Хепи вали“ — „Щастливата долина“, но откакто тя стана собственост на Джесурън, това название — считано навярно за неподходящо — бе изоставено от всички и мястото наричаха само с наименованието „Еврейския чифлик“.

Джесурън превърна имението в „чифлик“ (животновъдно стопанство) я го използуваше твърде сполучливо за тази цел. Много от някогашните захарни полета бяха засети с гигантско просо, което представляваше превъзходна паша за конете и добитъка.

Конете се развъждаха и обяздваха за нуждите на захарните плантации, а добитъкът се гоеше за пазара в града. По този начин предприемчивият израилтянин бе открил един път към богатството, който бе толкова кратък, колкото и пътят, който бе извървял като търговец на роби. През последните години той вече гледаше дори на търговията с роби като на второстепенно занятие. На стари години и него го обхвана жаждата за обществени почести. Затова му се искаше да прикрие търговеца на роби зад по-почтеното занятие — животновъдството. Той дотам успя в усилията си, че го направиха мирови съдия, една длъжност, която — в Ямайка, както и другаде — се възлага повече заради богатството, отколкото заради почтеността на изпълнителите й.

Освен с животновъдство евреинът се занимаваше и с производство или по-правилно със събиране на подправки, защото местните бахарови гори, които покриваха хълмовете на имението му, не изискваха никаква грижа; достатъчно беше да се берат ароматичните плодове и сушат в сушилня.

По пасищата около къщата и по ливадите с гигантско просо цвилеха коне и мучаха полудиви говеда, гонени с крясъци от черни полуголи коняри и говедари.

Из бахарените дъбрави по баирите негърки на групи беряха бахар с непрекъснати подвиквания и врява или, пеейки провлачени песни, се отправяха с пълни кошове на глава в дълги редици към сушилнята.

Отвъд входните порти, по широката алея, която водеше за главния път, негри обяздвачи всекидневно укротяваха току-що доведени от пасищата непокорни жребци, а вътре, в голямата ограда, се колеха гойни волове; едри зли кучета се гощаваха с вътрешностите им; черни, полуголи колачи с вонещи от съсирена кръв кафяви ръце размахваха окървавени ножове и други сечива на свирепия им занаят.

Подобни картини бяха обичайно явление за стопанството на Джейкъб Джесурън, но в деня подир несполучливото посещение на търговеца на роби в Гостоприемната планина в чифлика предстоеше да се разиграе едно по-рядко зрелище. За негова сцена беше избран вътрешен двор, разположен непосредствено до господарския дом; голямата къща съставляваше едната страна на квадрата и гледаше към двора през занемарена, разнебитена веранда.

Точно срещу жилището се издигаше друга голяма сграда, образуваща противоположната страна на двора; двете постройки бяха съединени с високи и яки стени, които затваряха карето.

Здрава двойна врата в средата на една от дворните стени водеше за околовръстната външна ограда.

Поради липсата на комини и прозорци и заради своя гладък архитектурен стил, зданието, което се намираше срещу господарската къща, можеше да мине за голям хамбар или за плевник. Едно надникване в него обаче беше достатъчно за да се опровергае подобно предположение. Вътре се виждаха купчини от човешки същества с всички цветове на кожата: от абаносовочерно до белезникавожълто, заели всевъзможни положения: седнали, прави и легнали по пода; мнозина бяха оковани във вериги на двойки един за друг, Изражението на лицата им беше не по-малко разнообразно: едни се бяха сгърчили, унили и мрачни; други се оглеждаха с уплаха, сякаш се сепваха от мъчителен кошмар, недоумявайки дали всичко е насън или наяве; трети се бяха втрещили тъпо и безцелно като идиоти; тук-таме неколцина, явно нехаещи за миналото, настоящето и бъдещето, бъбреха на родния си говор с бодрост, която издаваше философско безгрижие.

Сградата, в която бяха настанени негрите, беше складът за роби на евреина. Нейните обитатели представляваха стоковият запас на търговеца на роби.

Той бе подновил своите запаси с откупения товар от кораба на робите, но имаше и няколко стари „бали“. Те сега посрещаха новодошлите и ги посвещаваха в обредите на чифлика. Техните средства за гостоприемство бяха ограничени, както можеше да се съди от празните кратуни и олизаните дървени гаванки, пръснати по пода. Ни зрънце ориз, ни лъжица чорба, ни резен райски банан. Празните съдове свидетелствуваха, че дажбите са оскъдни и ястията прости и евтини.

Отвън на двора се мяркаха няколко групи роби, щастливи, че са се измъкнали от смрадната атмосфера в претъпкания склад, макар той да представляваше просторно помещение в сравнение с корабния трюм.

Всяка група бе заобиколила някоя стара „бала“, някои — съотечественик, който бе прекосил преди тях голямото море и бе вече въведен в тайните на робството под западното небе; той им описваше какво ги очаква. Напрегнатите погледи на всички, отправяни от време на време към верандата, сочеха, че очакват някакво необикновено събитие.

Из двора се мяркаха и бели хора — трима на брой. Двамата бяха мургави; цветът на лицата им беше толкова смугъл, че не се различаваше от тоя на някои от робите. И двамата се въртяха около стълбището на верандата, единият бе седнал на стъпалата. Те носеха леко облекло: ризи на квадрати, памучни панталони, широкополи палмови шапки и обуща от груба чортова кожа, покриващи нозете и глезените.

Бяха препасани с дълги като рапира ками, наричани мачете, които висяха отстрани в кожени калъфи. Две свирепи кучета, вързани с памучни поводи и колани, клечаха в краката им.

Лицата на двамата бяха гладко избръснати и само по една островърха клиновидна брадичка или „еспаньолка“ стърчеше под долната челюст. Косата им бе ниско остригана. Техните черти, остри и ъгловати, разкриваха интелигентност, която би направила приятно впечатление, ако не се засенчваше от подчертан израз на жестокост.

Възклицанията, които от време на време излизаха от устата им, заедно с откъслечните думи от разговора, който водеха помежду си, издаваха, че двамата мъже са от испански произход. Дрехите, снаряжението и другарите им, техните свирепи копои, показваха ясно занятието им и страната, откъдето идваха. Те бяха cazadores de negros — ловци на негри — от Куба.

Третият бял човек, който се виждаше в двора, се различаваше изцяло от двамата ловци не толкова по цвета на лицето, защото и той имаше тъмна кожа, колкото по ръст, облекло и занятие. Той беше обут в ботуши от конска кожа с кончови над колената и тежки шпори, чиито колелца имаха три инча диаметър. Едно палто от неподходящ за климата дебел плат се спускаше до бедрата; под палтото се подаваше жилетка от яркочервен плюш с потъмнели металически копчета и алено вълнено шалче. На главата си той носеше плъстена шапка, която сочеше, че и тя, като останалите части от облеклото му, е била излагана на всякакво време: слънце и дъжд, буря и торнадо.

Гъсти кичури къдрави коси с почти черен цвят, сплъстена брада, черна като въглен, покриваща по-голямата част от лицето; янтарножълти очи със зловещ, святкащ поглед, който сякаш никога не потъмняваше; устни с неестествена червенина, които се открояваха сред черната брада, и нос с орлова извивка бяха най-характерното в образа на този мъж.

Съчетанието на чертите подсказваше, че този човек спада към същата народност като собственика на чифлика. И наистина брадатият мъж беше друг представител на аврамовото коляно, и то един от най-малко симпатичните му потомци. Той се казваше Рейвънър и по занятие беше управител; той управляваше чифлика на Джесурън.

Рейвънър носеше под мишница символа на длъжността си — огромен гърбач. Той не се разделяше с него никога: нощем и денем, защото както през нощта, така и през деня си служеше с бича. Жертвите на жилавите ремъци не бяха волове и коне, а хора. Управителят не скъпеше употребата на своя камшик. „Пляс, пляс!“ — чуваше се от утрин до вечер; „Пляс, пляс!“ — от вечер до полунощ; даже от полунощ до утрото отново, защото някои твърдяха, че управителят на Джесурън никога не спи. „Пляс, пляс!“ — той се разхождаше из двора, горд, че може да покаже властта си пред новопристигналите негри; бичът му свистеше между групите, като че ли искаше да ги разпилее и разпръсне; единствено, защото жестокостта му доставяше наслада.