Майн Рид
Ямайски марони (48)

Глава XLVII
ТРОПИЧЕСКИ ПОРОИ

Когато след време нещастният ловец си възвърна способността да разсъждава, мислите му взеха друга посока. Той престана да прави усилия да се покатери; многобройните опити го убедиха напълно в невъзможността да се спаси сам. Сега се увери, че единствената му надежда лежи във вероятността да мине покрай него Куоши или някой друг — нещо твърде съмнително. Даже някой и да се доближеше до хралупата, как щеше да узнае, че вътре е Смиджи. Кой би допуснал, че дънерът е кух — поне дотолкова, та вътре в цилиндричната му клетка да се затвори едно човешко същество, живо погребано като в прав дървен саркофаг.

Наистина минувачите можеха да забележат оставената на земята пушка, но нима тя би била достатъчно указание къде е скрит нейният собственик. Нямаше изгледи да го видят. Единствената надежда беше да го чуят и в момента, когато тази мисъл му дойде на ум, той почна да вика, колкото му сили държат.

Той съжаляваше, че не се е сетил по-рано, защото някой междувременно може да е минал.

След като се свлече, франтът изпищя няколко пъти, докато трая началната уплаха, но когато се запретна да се изкачва нагоре, престана, защото всичките му усилия бяха погълнати от трудното упражнение.

Сега той схвана нуждата да вдига шум и реши да поправи допуснатия пропуск. Почна да надава вик подир вик с всичката сила на дробовете си.

В продължение на няколко минути той се напъва без прекъсване, но въпреки големия шум се усъмни, че ще бъде чут. Около себе си имаше дебела обвивка. Съдейки по диаметъра на дънера, той си даваше сметка, че от външния свят го дели плътна стена от здрава дървесина, без да се поменават лозите и паразитите, които умъртвяваха звука още повече.

Щом мисълта за тези обстоятелства му мина през главата, съмнението, че ще бъде чут, се превърна в увереност и отново пред него се изправи ужасният призрак на отчаянието — по-застрашителен и зловещ отпреди.

За миг страхът вцепени ловеца и го лиши почти от способността да говори. Но неволята го застави да поднови напъните си. Единствената възможност да се спаси беше да го чуят. Нямаше друг изход и той отново се развика с тонове, които се меняха от врясък в хленч.

Близо цял час нещастникът продължи своята тревожна кавантина, без да получи друг отклик освен ехото на собствения си глас, който се отразяваше през отвора на хралупата с кухи, гробни стонове — жалостив монолог на последователно крещене и ръмжене, пресичан от чести паузи, през които викащият се вслушваше за отговор.

Но ответ не дойде. Никаква промяна не настъпи в положението на затворника, с изключение на една, предназначена да го направи още по-окаяно и безнадеждно. Като че неговите отчаяни викове разгневиха злия дух на бурята. Небето над главата на ловеца се покри неочаквано с гъсти черни облаци, от които се изля дъжд, какъвто трябва да е валял през четиридесетте дни на потопа.

Изля се един от онези тропически порои, при които водата не пада на отделни, единични капки, а се стича на дълги, непрекъснати потоци, сякаш небето се е превърнало в чудовищен душ, чиято верига е изтеглена и завързана.

Макар и добре защитен срещу вятъра, горкият Смиджи нямаше покрив, никакъв навес, за да се запази от дъжда, който се сипеше над знатната му глава, като че ли към корубата на сухото дърво бе насочено гърлото на помпа. И наистина фуниообразният отвор, който беше по-широк от останалата кухина, спомагаше да се вкарва вътре по-голямо количество вода и ако тя не намираше отвори да се изтича, изцеждайки се през шуплите на гнилака право надолу, контето можеше да се изложи на една по-бърза смърт от глада, защото щеше да се събере достатъчно вода, в която да се удави.

Ако не се удави, той все пак добре се окъпа. От дрехите му не остана местенце сухо: ловният късак от копринено кадифе, алената жилетка и каквото се бе запазило от панталоните — всичко беше мокро и подгизнало. Дори бакембардите се бяха разделили със своята накъдрена стегнатост, мустаците бяха изгубили извивката на краищата, косата беше изоставила своята пригладеност — и трите: коса, бакембарди и мустаци — висяха надолу и отцеждаха водни капки.

Необходимо беше живо въображение, за да се познае в този печален образ на мъжественост, който тръпнеше от студ в хралупата, накипреният ловец от утрото.

Колкото и жалък да беше външният му вид, той не можеше да се сравнява с вътрешния смут. Имаше моменти, когато ярост обхващаше затворника: той упрекваше злата си участ, гневеше се на Куоши, сърдеше се на г. Воуан, че му прати толкова неизпълнителен прислужник. Настъпваха мигове, когато франтът се чувствуваше толкова раздразнен, че почваше да ругае. В своето заслепение той хулеше собственика на Гостоприемната планина и негърчето. Ямайка с нейните гълъби и токачки, и дървета, и най-вече диви пуйки, не бе също пощадена.

„Проклеетият оостров!“ — кълнеше той в своя гняв. — По-добре неговият „създаател“ никога да не бе го довеждал да гледа „чудесаата му“! Какво не би дал Смиджи в тоя час да се озове отново в „мииличкия Лоондон“? Той би заменил с радост своето дърво-затвор с една стая в Кингс Бенч^[1]… ай, за най-тясната килия, която биха му предложили в Олд Бейли^[2]!

Бедният Смиджи! Той още не бе достигнал до върха на изпитанията. Очакваше го ново страдание, в сравнение с което всичко досега изживяно представляваше само леко премеждие. Едва когато нещо кално почна да пълзи по краката му и да се увива около глезените му — ловецът почувствува болезнено през своите копринени чорапи студена влажна прегръдка, — едва тогава той изпита нещо като подлудяващ ужас.

Той беше застанал прав и мигновено подскочи, сякаш по ходилата му бяха полепнали живи въглени. Но скокът не помогна, защото нещастникът падна на същото място и почувствува отново под нозете си да се гърчи плъзгавото тяло на змия!