Майн Рид
Ямайски марони (40)

Глава XXXIX
ЗАГОВОРЪТ НА ЕДИН БАЩА

Джейкъб Джесурън никога не проявяваше някаква щедрост, ако не очакваше от нея печалба. Той спадаше към ония сметкаджии, които дават кокошка за кон.

Защо стана той господар и покровител на младия англичанин, един отблъснат скитник, неспособен да му се отплати? На какво се дължаха износните условия, които ни бе предявил, ни заслужил Хърбърт Воуан? — Да си признаем истината: той не беше от тестото на хората, родени да бъдат надзиратели на роби.

Не ще и дума, че евреинът имаше някакъв заден план, но, както по много други въпроси, той прикриваше замислите си. В своя кроеж той посвети едва наполовина дори своята „шкъпа Жудит“, макар и един разговор между бащата и дъщерята да разбуди някои подробности, които и позволиха да го отгатне.

Беседата се поде на утрото след пристигането на момъка в чифлика и се отнасяше главно до начина, по който обитателите на Щастливата долина, и по-специално Джудит, следваше да се отнасят с новия книговодител.

— Проявете към младежа особено внимание, Жудит, милишка! Не пещи усилия да му се понравиш.

— Защо именно към него, татко?

— Хм… Жудит, говори нишко, моля те. Да те не шуе, ше викаш така. Тия млади англишани не са жвикнали ж нашите крясъци. Имам си ожнования да ишкам да бъдеш любежна ж него.

— Какви? Защото е племенник на Воуан Суетния ли? Тия ли са съображенията ти, рави?

— Казах ти да говориш тихо. Той е в щаята си и може да ни шуе. Една думишка само като тая и може да обърка вшишко.

— Добре, татко. Ще говоря шепнешком, щом искащ. Но какво кроиш? Надявам се, че ще ми кажеш.

— Ще ти го кажа, Жудит. Но не тошно сега. Имам една идея, дъще, велика идея! Ако вшишко потръгне, както трябва, Жудит ще бъде най-богатата жена в Жамайка.

— Нямам нищо против да бъда най-богатата жена в Ямайка с принц за лакей! Кой не би завиждал на Джудит Джесурън, дъщерята на търговеца на роби?

— Шакай! Една думишка и по тоя въпрош. В негово присъствие трябва да се говори колкото може по-малко за роби. Не трябва да вижда как се бият тук те ж биш, докато жвикне поне. Трябва да кажа на Рейвънър да се въждържа. Жная, ше не един англишанин е напущал жлужбата си само заради това. Той изобщо няма какво да се мота по пасищата. Ще се погрижа за това. Но, шкъпа Жудит, вшишко зависи от тебе главно и жная, ше ти можеш, щига да поишкаш.

— Какво мога, скъпи татко?

— Да накараш тоя момък да ишка да щои при наш.

Погледът, с който бащата съпроводи думите си, съдържаше значение, малко по-различно от техния буквален смисъл.

— Добре — съгласи се Джудит, преструвайки се, че ги разбира дословно. — Мисля, че не е много трудно. Ако е толкова беден, колкото твърдиш, той ще бъде щастлив, че е намерил работа и ще се мъчи да я запази.

— Съвшем не е сигурно. Той е горделив младеж. Виж как се е ражделил шъш шишо си беш шилинг в жеба, жлед като наговорил куп неща в лицето на кущоса. Гошподи, какъв глупец! Трябва да внимаваме, Жудит. Трябва да бъдем предпажливи! Ти си тошно девойка за тая работа.

— Защо, татко? Ако те слуша човек как говориш, ще си помисли, че тоя беден англичанин е някой богат плантатор, та трябва да се обкръжава с внимание, като че се очаква голяма изгода…

— Ехе — възкликна старият евреин, прекъсвайки словата й, — може пък и да е богат земевладелец. Ще видим, ще…

— Виж, да беше знатният гост на Гостоприемната планина — продължи момата, без да обръща внимание на пресичането, — да беше господарят на Монтагювия замък и да искаш да бъда внимателна с него — при тези дума еврейката се усмихна многозначително, — щях да те разбера по-лесно.

— Ах, няма шанш, никакъв шанш, Жудит.

— За какво няма шанс? — запита рязко дъщерята.

— Защото за наш няма шанш за… така си е.

— Хайде, рави, изкажи се! Не се страхувай, отгатнах почти мисълта ти.

— Какво ишкам да кажа ли, Жудит?

Бащата постави въпроса по-скоро с цел да избегне обясненията, Джудит мигновено отговори.

— Искаше да кажеш и, предполагам, че още го мислиш, че аз, дъщерята на един стар търговец на роби като тебе, нямам шансове пред тоя аристократичен чужденец, който е пристигнал, пред тоя г. Монтагю Смиджи. Тая беше мисълта ти, Джейкъб Джесурън.

— Добре, Жудит, милишка. Жнаеш, ше той е гощ на кущоса и ше кущосът, както имам ожнование да жмятам, е хвърлил око на него заради собщвената си дъщеря. Гошпожица Вожан минава за голяма хубавица. Няма жмисъл да се борим…

— Тя хубавица! — тръсна гордо глава еврейката и сви леко прекрасните си ноздри. — На последния бал в града тя не беше красавицата, а колкото се отнася до брачните планове, дъщерята на един търговец на роби е най-малко равна на дъщерята на една робиня, лишена от права като майката, както съм те чувала да казваш.

— Пшт, Жудит! Ни думишка по тоя въпрош. Ни жлово да не щига до ушите на момъка. Жнаеш, ше е неин братовшед, пшт!

— Не ме интересува, ако ще да е и неин брат — продължи дъщерята раздразнена, защото красотата на Кейт Воуан беше особено ненавистна на Джудит Джесурън. — И ако беше неин брат — добави тя, — бих се държала по-зле, отколкото възнамерявам. За негово щастие той е само неин братовчед и понеже се е изпокарал с всички, предполагам… каза ли нещо за нея?

— За братовшедка си Кейт ли ишкаш да кажеш?

— Че за кого да питам! — отвърна еврейката рязко. — Няма друга „нея“ в Гостоприемната планина. Навярно младежът е разговарял с нея. Нима ти имаш някого другиго предвид или в главата ти е влязло онова — медноцветното момиче? Естествено, че имам Кейт Воуан, предвид. Какво каза той за нея? Трябва да я е видял, колкото и кратко да е било посещението му. Ако е така, сигурно сте говорили и за нея снощи, защото останахте до късно, за да изредите всички одумки на острова. Е?

Въпреки изобилието от думи Джудит изглежда не губеше от очи първоначалния въпрос и неговото често повторение беше предназначено по-скоро да прикрие интереса, с който тя очакваше отговора. Ако от словата не можеше да се долови тоя интерес, погледът й положително го издаваше, защото, когато тя се наведе напред, за да чуе отговора, опитният наблюдател би могъл да открие в очите и оная тревога, която издава сърце, в което току-що е напъпила, но не е още разцъфнала любовната страст.

— Вярно, Жудит, вярно — съгласи се търговецът на роби в отговор на настойчивите въпроси на своята рожба. — Момъкът говори и за братовшедка си, защото ишках да жная какво мижли за нея, та го запитах. Надявах се, ше се е шкарал и ж нея, но не — не се е карал ж нея.

— Има ли някакво значение за тебе това?

— Голямо, дъще. Много голямо.

— Ти си загадъчен старец, татко, и макар че те изучавам от двайсет години вече, едва наполовина те разбирам. Е, какво каза той за Кейт Воуан? Предполагам, че се е срещал с нея.

— Да, ражговарял и ж братовшедка си. Той ражправя, ше тя се държала много мило ж него. Не й се сърди, бога ми.

Полученото сведение не произведе изглежда много приятно впечатление на еврейката, която с поглед, впит в пода, остана известно време замислена.

— Татко — поде тя с полусериозен и едновременно полунаивен глас, — момъкът носи една синя панделка на петелката си. Забеляза ли я? Любопитна съм да узная значението и. Орден ли е или нещо друго? Какво ти каза?

— Да, и аж я видях, но той не помена нищо за нея и аж го не питах. Не е орден. Нищо подобно. Баща му е бил само беден художник.

— Чудя се откъде е взел тая панделка? — промълви Джудит ниско, сякаш на себе си.

— Можеш сама да го запиташ, Жудит. Няма нищо лошо.

— Не, няма да го питам! — промени изведнъж държанието си девойката, като че ли се засрами от проявената слабост. — Какво ме интересува той и панделката му.

— Няма никакво жнашение, Жудит, няма жнашение, щом го накараш, да се заинтересува от тебе.

— Да се заинтересува от мене! Да не искаш, татко, да го накарам да се влюби в мене?

— Тошно това, тошно това.

— Защо, моля?

— Не питай сега. Имам една цел. Ще я ужнаеш, когато му дойде времето. Накарай го да се влюби в тебе. До уши, ако можеш.

Препоръката изглежда не се стори неприятна на Джудит. Тя посрещна бащиния съвет с поглед, който съвсем не изразяваше неудоволствие.

— Ами — запита тя, след като поразмисли и се засмя — какво ще стане, ако в желанието си да помамя него, хлътна аз самата. Разправят, че понякога тарантулата сама се улавя в собствената си примка.

— Ако ушпееш да хванеш мухата, мое жладко паяше, не ще бъде голяма беда. Толкова по-добре. Но най-напред улови мухата. Не отпушкай нишките на сърцето си, докато не се увериш, ше си уплела неговото. Пожле можеш да вършиш, каквото ишкаш Но доща. Шувам го, ще ижлиза от щаята си. Трябва да отида да го отведа на закушка. Сега Жудит, бъди мила. Отправи му най-жладката си ужмивка!

Завършвайки разговора с бащинско насърчение, Джейкъб Джесурън излезе, за да отведе госта в големия хол.

— Ах, мили татко — прошепна Джудит, поглеждайки след него със загадъчна усмивка на лицето, — веднъж да ме намериш готова да изпълня съветите ти, макар и не заради тебе самия или заради него, каквито и да са намеренията ти. Нещо по-велико ме мами: една опасна страст, с която си играя, и заради самата опасност ще се опитам. Охо, идват! Колко гордо пристъпя! Сякаш той е господарят, а ти стари израилтянино, си негов управител, негов книговодител, ха-ха!

— Уф — смехът й се пресече и усмивката се превърна в гримаса, — панделката! Още я носи. Какво ли означава тя? Няма значение, вече. Скоро ще разнищя гранката на свилената му тайна, пък ако ще и да разкъсам сърцето си!