Кристина Скай
Перлата на любовта (44)

45.

Катереха се нагоре през гората, придвижвайки се по склоновете, където нямаше пътеки. Болката в глезена на Чеси вече бе постоянна, остра и пронизваща, но тя се опита да не й обръща внимание, а да се съсредоточи за предстоящата схватка.

Гората изтъня, а след това напълно изчезна. Зелените цветове отстъпиха на червените.

Долина с всички нюанси на червеното — алено, розово, цинобър и блестяща мед — изскочи пред тях. Изведнъж Чеси се озова пред долината с лалета, която Морлънд бе споменал вчера, докато пътуваха към Севъноукс. Само дето неговото обяснение не й бе дало никаква представа за огромните й размери.

Цветята растяха в безкрайни редици, като дребни танцьори, на които нито слънцето, нито вятърът влияеше.

До нея Андрю Морлънд настръхна.

— Още една от идеите на скъпия ми брат. Разбира се, в този район имаше лалета, донесени от фламандските заселници през седемнайсети век. Беше любимото занимание на майка ни, но Тони го доразви. Негова идея бе да ги разсади, да създаде нови сортове и да продава цветята в Лондон. Сега Севъноукс е вторият по големина снабдител след Линкълншър. Както всичко друго, до което се докосне, и това превърна в доходен бизнес.

Андрю злобно смачка ален цвят с тока на лъснатия ботуш.

— Това най-напред ще изравня със земята, след като умре.

Чеси се опита да се пребори с вълната от паника, която изпита при така хладнокръвно произнесената закана.

— Но защо? Защо искаш да го убиеш? Какво ти е направил?

— Направил ли? — Нейният похитител я изгледа свирепо и я дръпна толкова рязко, че тя трябваше да спре. — Направил ли? Съсипа живота ми, ето какво. Знаеш ли какво е да израснеш с огледален образ, да знаеш, че никога няма да направиш или кажеш нещо, което той също да не направи по някое време през живота си? Че той ще бъде по-добър от теб във всичко, с което се захване?

Вена под дясното око на Андрю започна бясно да пулсира.

— Да знаеш, че винаги ще бъде наоколо, следвайки те на всяка крачка, засенчвайки всеки твой успех? Във всичко — коне, лов, жени — все така беше. Колко го мразя за това!

Рязко разтърси глава. Погледът му отново се насочи към Чеси.

— А ти — започна той подигравателно. — Ти как се чувстваш, като знаеш, че съм те докосвал? Че откликна на моя допир? О, да, скъпа, усетих го. И възнамерявам да покажа на брат си, че това е нож с две остриета, че той никога не може да се отърве от мен.

Чеси се смрази от вулканичната ярост на този мъж. Изведнъж осъзна, че той е на ръба на пропаст и най-малкото нещо може да го тласне надолу и да го потопи в бездната на лудостта.

А точно в този момент имаше две деца, две невинни деца, някъде горе на хълма. Всеки момент те можеха да станат жертва на неговия гняв и лудост.

— Значи инцидентът с каретата е бил нагласен?

Андрю присви очи.

— И за това ли ти е разказал? Поласкан съм, че скъпият ми брат ме смята за толкова важен.

Не му позволявай да спира да говори. — помисли си Чеси. — Отклони вниманието му от това, което върши. Така можеш да осигуриш време на Тони.

Ако дойде.

Ако успее да ни намери.

Андрю я дръпна напред, през разлюлените стъбла на цветята.

— Да, беше инсценирано. Отклонявах средства от Севъноукс от години и бях натрупал прилична сума, която ме чакаше в Ямайка. Затова беше време да се освободя, да се откъсна от вечно подиграващата ми се сянка. За тази цел Андрю Морлънд трябваше да умре. Злополука с каретата ми се стори най-доброто, тъй като човекът, облечен в моите дрехи, щеше да е размазан до неузнаваемост от падането на каретата долу на брега.

Докато я дърпаше напред, Чеси си позволи да хвърли незабелязано поглед назад, към долината. Нямаше следа от коне или преследвачи, но пък Тони едва ли щеше открито да ги преследва.

— Но как „смъртта“ те освободи от брат ти? Ти беше графът, в крайна сметка, не той. Нали след твоята смърт собствеността в Съмърсет и Севъноукс минават в негово владение, поне докато Джеръми порасне. А ти оставаш само с трохите. — Опитваше се да го провокира, да го предизвика. Всичко, за да го извади от равновесие и да разруши внимателно обмислените му планове.

— Трохи ли? — Андрю размаха юмрук пред лицето й. — Ти двадесет хиляди лири трохи ли ги наричаш?

Чеси премигна.

— Но как…

— Внимателно пипах, ето как. Първо, продадох картините и среброто, след това бижутата. Освобождавах се от парче земя тук, нива или две — там. И всичко това бавно, за да не бие на очи. Баща ми беше умен, разбираш ли? Много добре познаваше пороците ми. Преди да почине, сложи законни ограничения колко собственост или предмети на изкуството могат да бъдат продадени от имението. Искаше Севъноукс да премине непокътнато в ръцете на внука му. — Андрю се изсмя. — А на всичкото отгоре брат ми взе, че не загина на Пиренейския полуостров и се върна. Бях се надявал да умре там, но той се върна невредим, да го вземат дяволите! Трябваше да изчезна, преди да е открил липсите.

Почти бяха достигнали върха. Пред тях стоеше брулена от времето вятърна мелница с широки, бели криле. Стояха огромни, мълчаливи и неподвижни на фона на изгряващото слънце.

Толкова малко време…

— Защо се върна? Не може да си похарчил всичките двадесет хиляди лири?

В този миг той се обърна, придърпвайки Чеси до себе си.

— Дребните ти сметчици са много трогателни, скъпа. Цялото това помайване и разсейване няма да промени нищо, искам да не разчиташ на това. Но ще бъда великодушен и ще отговоря на въпроса ти. — Очите му светеха. — Причината да се върна е една-единствена — да унищожа малката си сянка веднъж завинаги.

— Но Севъноукс никога няма да бъде твой. Ти си мъртъв! Ако се върнеш, ще трябва да обясняваш как и защо…

О, аз няма да се върна, скъпа Франческа. Да се върна истински никога не е било част от плана ми. — Той прокара пръст по гладката кожа на гърдите й, които буйно се надигаха под украсеното с дантела деколте. — Не, имам далеч по-добра идея. Просто ще заема мястото на брат си. Ще стана Антъни Морлънд. Съвършеното отмъщение, не намираш ли?

— Никога няма да успееш!

— Нима? Аз пък мисля обратното. — Ръцете му се спуснаха по-надолу, обгръщайки гърдите й. — Само след седмица ще притежавам всичко негово, дори страстната му малка женичка, стенеща в леглото ми.

— Никога.

— О, да, скъпа Франческа. Ще поставиш крехката си ръчичка в моята и ще се усмихваш трепетно, когато свещеникът ни обяви за мъж и жена. А след това ще ме последваш чинно горе и ще се съблечеш, предлагайки ми всички удоволствия на голото си тяло. — Притегли лицето й към своето и се взря в очите й. — Защото, ако не го направиш, ако ми се противопоставиш по какъвто и да е начин, онези две сладки дечица, които толкова харесваш, доста ще пострадат.

Чеси залитна ужасена. Видя в безизразните, бездушни очи, че всичко, което казва Андрю, е истина. Ако не бъде особено внимателна, той ще изпълни всичките си закани.

— Не е възможно! Ти… Ти няма да посмееш!

— О, напротив. — Усмихна се той студено. — Съществува още една причина, поради която изцяло ще ми се подчиняваш. Още нещо, което ще те кара да се държиш както трябва, скъпа моя. Нима я забрави толкова бързо? Тя е единственото, което би успокоило гадните приятелчета на баща ти.

Очите на Чеси се разшириха.

— Книгата? Книгата на насладите ли? Ти ли я притежаваш?

Андрю Лангфорд отметна глава и се изсмя.

— Разбира се. Наложи се доста да се потрудя, но накрая успях. Книгата бе лебедовата песен от моя план. Веднага щом научих, че брат ми я търси, постарах се да я открия. Търговец на предмети на изкуството от Макао ме насочи. Платих му много богато за съдействието, разбира се, но се оказа, че човечецът имал неизлечимо влечение към пиенето. Падна от един покрив и умря на място, трябва да ти съобщя с прискърбие. А други свидетели няма, което прави нещата много по-безопасни, не намираш ли?

Почти бяха достигнали края на долината. Чеси премигна, за да не потекат сълзите й, докато похитителят й я влачеше нагоре, към старата вятърна мелница.

Вратата се отвори. Появи се жена, чието лице й бе познато отнякъде.

— А, ето те и теб, Луиза. Децата добре ли се държат? — попита провлачено Андрю.

— Отлично. — Тя се усмихна, като видя пленницата му. — Значи най-после успя. А сега ще започнем нашето малко празненство в чест на булката и младоженеца, нали?

Насред хълма в самия край на гората, неясна фигура бе приклекнала в сянката на огромно тисово дърво.

Воинът, известен като Кан, наблюдаваше напрегнато и мълчаливо как отмъкваха Чеси нагоре по хълма и видя жената, която се появи на вратата на мелницата.

Тялото му бе стегнато, а очите му бяха част от гората — тъмни и неразгадаеми като нейните сенки. Защото предстоящото бе въпрос на чест.

Ако не успееше, щеше да умре бавно и мъчително.

И то от собствената си ръка.