Кристина Скай
Перлата на любовта (22)

22.

Той плуваше в непрогледен мрак.

Не беше неприятно, поне отначало. Беше като да плуваш нощем, както често бе правил като дете в бистрото, хладно езеро в Севъноукс.

После се появи тежестта. Безформена, без начало и край. И скоро безмилостно го притисна като огромен речен камък, поставен върху гърдите му.

Опита да се надигне, да се освободи от камъка.

Опита се да говори.

Опита се да живее — и разбра, че няма да успее.

* * *

Чеси изтича до вратата, чула познатия дрезгав глас на Суидин да кънти по стълбището.

— Суидин, ти ли си?

— Да, мис. И ви нося чантата с иглите здрава и читава. — Той й подаде скъпоценната чанта. — Как е Негова светлост?

Чеси отвори чантата и трескаво зарови в нея.

— Зле е, о, Боже, много е зле. И нямаме никакво време. — Тя нададе радостен вик. Беше намерила това, което търсеше. Подаде пакетче с билки на Суидин. — Направи ги на каша с вряла вода и я донеси.

Не се обърна, когато Суидин изхвърча от стаята.

Вече разрязваше бричовете на Морлънд с нож с фино острие и сребърна дръжка. Огледа стройните му, мускулести бедра. Докосна с пръсти белега на коляното му. Примигна при вида на зловещите сребристи линии, които плъзваха като лъчи от ставата.

Какъв ужас. Каква ли болка е преживял.

Но Чеси не биваше да мисли за това, не и сега, когато опасността бе тук. Взе дългите и тънки игли „хао-чии“. Заби първата точно над коляното и с лек натиск я завъртя. Втората игла постави в центъра на бедрото, третата й точно под слабините.

Ако в този миг мислите й не бяха съсредоточени върху това да го спаси, Чеси би се ужасила да извърши толкова интимна операция, но сега единствено пълзящият студ, който обхващаше тялото на Морлънд, и все по-белеещото му лице имаха някакво значение.

Мили Боже, дано не е късно. Направи пръстите ми силни и точни, за да поставя иглите така, както ме учеше старият игумен Тан…

Извади още три игли от чантата и ги заби в същите точки на другия крак, като внимателно следеше за някакви признаци на живот.

Нямаше.

В този миг се върна Суидин. В ръцете си държеше съд с врялата каша.

Чеси отсипа малко върху парче ленено платно и го наложи върху раната. После отстъпи крачка назад, като отчаяно хапеше устни.

— Добавяй по малко от кашата, Суидин. Аз… аз трябва да се съсредоточа. — Тя затвори очи и отпъди страха, мислейки единствено за местата на точките, които беше научила преди много години в сенчестата килия на игумена.

— Меридианът „тай-май“ контролира вътрешните болести. Ако забиеш иглите в главните му точки, можеш да постигнеш голям лечебен ефект.

Чеси се намръщи. Нищо не помагаше! Нито иглите, нито кашата от билки. Трябва да има още нещо, което е забравила!

Тя закърши пръсти, мъчейки се да си спомни. Ако знаеше тогава, че един ден тези лекции могат да спасят живота му, щеше да слуша по-внимателно.

И изведнъж нададе възторжен вик и измъкна кутия с бял прах от чантата. Беше много опасен, разбира се. Ако сложеше повече, Морлънд можеше да умре.

Ала ако не предприемеше нищо, той със сигурност щеше да умре.

Превъзмогвайки треперенето на пръстите си, Чеси гребна със сребърна лъжичка от праха и посипа раната.

Вгледа се в лицето на Морлънд, но то не се променяше и бе все така мъртвешки бледо.

Никакво движение. Устните му синееха, дишането му едва се долавяше.

Тя събра длани пред гърдите си и се помоли на Бога Морлънд да оздравее.

— Не се предавай. Още не. Не и когато имам още толкова сметки за разчистване с теб!

Отчаяно поръси още малко от праха „ма-хуан“. Това възбуждащо средство се приготвяше от китайска билка, която стимулираше тялото и караше сърцето да пулсира с бясна сила, а кръвоносните съдове — да се разширят.

Щеше да ускори преминаването на отровата през тялото му. Само да издържи следващите няколко минути, тогава имаше шанс да остане жив.

Сълзите се стичаха по страните й, но Чеси не им обръщаше внимание. Пръстите й въртяха тънките игли, както бе виждала да прави старият Таи.

— Опитай се, чуваш ли ме? Бори се!

Ала и да я чуваше, Морлънд с нищо не показваше това. Продължаваше да диша бавно, повърхностно, едва забележимо.

Чеси прехапа устни. Не можеше да направи нищо повече. Освен да чака.

И да си спомня…

* * *

Бе един от прекрасните лазурносветли дни на ранната пролет, каквито рядко се срещат в тропиците. Целия ден слънцето изсипваше лъчите си от ясното като сапфир небе и превръщаше водата в кристално огледало.

Те плуваха и разглеждаха рифовете, после се покатериха на един мъничък остров, където ядоха ягоди и си опекоха риба на огъня, който Тони се опита да накладе. Чеси се смееше на непохватните му действия, но накрая го съжали и сама свърши работата.

В отговор Тони обезкости рибата и подреди филетата върху нагорещения от огъня камък, където те шумно зацвърчаха. Докато червата й къркореха от глад, Чеси добави шепа ароматни треви. Обгърна ги гъст облак дим и придаде някакво магическо значение на всичко, което правеха.

Чеси се завъртя в танц, отметна глава назад и се разсмя.

Просто така, от удоволствие. От радостта да си жив в такъв чудесен пролетен ден. Просто защото небето бе прозрачно като сапфир, а морето блестеше гладко като стъкло чак до хоризонта.

Защото въздухът бе свеж и те бяха сами в мъничкото си царство на острова, далеч от всички, които биха ги критикували, гледали неодобрително или гълчали.

Защото в този миг те бяха в рая или поне толкова близо до рая, колкото Чеси се надяваше да е заслужила.

Тогава и Морлънд прихна в смях, вдигна я на ръце, завъртя я и я подхвърли във въздуха.

Когато отново я хвана, той все още се смееше весело, с лека ирония, като по-голям брат, какъвто винаги бе мечтала да има. Прегръдката им беше просто приятелска. Израз на невинно и искрено удоволствие.

И в този миг настъпи промяната. Някъде между запъхтяното им дишане всичко се промени и изгуби простотата и непосредствеността си. Роди се напрежението, което спираше дъха.

И беше опасно интимно.

Той бавно я остави на земята, стараейки се телата им да не се докосват. Лицето му се промени, изгуби ведростта си, засенчи го облак от смесени чувства, сред които доминираха смущението и недоумението.

Чеси го гледаше с широко отворени очи, когато той вдигна ръка и докосна бузата й. Вятърът поде кичур от косата й и го оплете около ръката му, свързвайки ги като в някакъв първобитен дивашки ритуал.

Тя се обърна, съзряла необичайното напрежение на стиснатите му челюсти, внезапно помръкналия му поглед.

Тони я хвана за рамото. Гледаше я в очите, без да помръдва, а в неговите очи се четеше въпрос — въпросът, който Чеси бе твърде млада и невинна да разбере.

Той бавно наведе глава. Дъхът му опари бузата й. Същото сториха и устните му.

И тогава, о, тогава устните им се допряха — полуразтворени и тръпнещи. Беше прекрасно и страшно. Горещо като жарава и студено като лед. Тя вдигна ръце, за да го отблъсне, за да го притисне по-близо. Потръпна, усетила езика му между устните си. О, Боже, езикът му…

И тогава, също тъй бързо, както бе започнало, всичко свърши.

— Аз… аз съжалявам, Щурче — каза той и се отдръпна, пусна я бързо, несръчно. — Нямам представа какво… защо… — Той разроши с пръсти позлатените си от слънцето коси. — Извинявай…

Чеси го гледаше смаяна. Не разбираше нито него, нито думите му. И най-малко това, което чувстваше.

Тя просто сви рамене, опитвайки се да спре странното парене в стомаха си, да успокои прескачащия си пулс.

Какво й стана? Защо кожата й настръхна? Та това бе просто една целувка.

Ала целувката бе продължила твърде дълго… и твърде бързо бе приключила. И сега си спомняше всяко докосване, всеки мъчителен удар на сърцето си.

Съжаляваше единствено за извинението му, което я нарани повече от всяка волност, която би си позволил.

Да, всичко бе започнало там, на ветровития хълм, заобиколен от кипариси и от сребърните води на Южното китайско море.

Ала не свърши там…

* * *

Нещо като звук подразни слуха й. Чеси се почеса по бузата и се обърна на другата страна.

— Чес…

Звукът на гласа му я изхвърли от стола, на който беше задрямала.

— Тони? Чуваш ли ме? — Тя развълнувано огледа лицето му, търсейки признаци на подобрение. Не се ли е появила бледа руменина? Не се ли е позагладила болезнената бръчка около устата му?

Тя бързо взе друга лента чист плат и наложи още от билковата каша върху раната.

Този път със сигурност видя как един мускул трепва под кожата на ръката му.

— Само веднъж, Тони. О, моля те, докажи ми, че сме успели.

Сякаш в отговор, клепачът му едва забележимо трепна. И тогава тя чу почти беззвучния му глас.

— Не з-знаех… Трябваше да се досетя…

Бавно, с нечовешко усилие, той отвори клепачи. Блясъкът на изумителните му сапфирени очи ослепи Чеси. В погледа му се четеше отчаяние, каквото никога по-рано не бе виждала.

Пръстите му непохватно се вкопчиха в китката й.

— Трябва да кажа… — Той преглътна и се намръщи. — Не исках… да те изложа на опасност.

Чеси едва сдържа сълзите си и погали хлътналата му буза.

— Не се опитвай да говориш. Всичко ще се оправи. Само си почивай.

— … чувам…

Капчици пот трептяха върху бронзовите косми по могъщата му гръд. Беше му горещо, а само преди секунди се тресеше от студ.

А тя се стресна от желанието си само за миг да зарови пръсти в тези къдрави бронзови кичури, докато го чуе как стене от наслада.

Тя тръсна глава.

— Няма нужда да говорим — прошепна Чеси. — Всичко това ще почака до утре.

— Чес… — Той преглътна и с усилие пое въздух. — Трябва… да останеш. — Очите му светеха от треската. — Не е… безопасно.

Чеси трепереше, докато се мъчеше да разбере несвързаните му думи.

— Не говори, любов моя. — Думите се изплъзнаха от устата й, без да успее да ги задържи. — Ще имаме цялото време на света да поговорим утре, когато се оправиш.

Той притвори очи. Разтресе го тръпка.

— Трябва… да останеш…

И тогава, без да пуска китката й, той се строполи на възглавницата.

 

Няколко минути Чеси не помръдна. Цветът на лицето му се възвръщаше. Дишането му се нормализираше. Щеше да живее!

Докосна влажното му чело. Температурата бе спаднала и мускулите не бяха така болезнено напрегнати.

Все още замаяна, Чеси следете равномерното му дишане. Не успя да сдържи порива си да докосне лицето му, да заглади косите му и да оправи одеялото с разтреперана ръка.

Когато след малко Уитби отвори вратата, тя държеше ръката на Тони, а но лицето й се стичаха горещи сълзи.

— Боже, да не би да е…

Тя се обърна с ослепителна усмивка към стария иконом.

— Спасен е, Уитби! С божията помощ ще се оправи. — Изправи се, залитайки и прегърна стария слуга.

Отначало той се сепна, но после също я прегърна и нещо измърмори.

Чеси го пусна и потърка очи, като се смееше през сълзи.

— Боя се, че ще се събуди озверял. Ще бъде в ужасно настроение от билката, която му дадох.

Уитби се подсмихна.

— В такъв случай да ида да предупредя останалите. — Той я измери с преценяващ поглед. — Графът ще ви е задължен за живота си, мис Камърън. Това няма да му хареса. Понякога си мисля, че се страхува от това да дължи нещо на когото и да било.

Чеси погледна към бледото лице на възглавницата.

— Защо…?

Но не получи отговор. Вратата тихо се затвори зад гърба й.

Чеси се надвеси над Морлънд и внимателно приглади един бронзов кичур, който се виеше над веждата му. Лицето му беше отпуснато и той спокойно спеше.

— Негодник — прошепна тя. — Жалък отвратителен женкар. Ще живееш, чуваш ли? Ще живееш, Тони Морлънд.

* * *

Беше сън като всички останали негови сънища.

Момичето, което виждаше всеки път. Чернокосо, с очи като виолетова коприна.

Тя изплува от сребърните води на заливчето и го прегърна като приказна морска русалка, а смехът й се разпиля наоколо като слънчеви отблясъци.

Морлънд пропъди от мислите си пленителното видение и се опита да овладее възбудата, която плъзна по тялото му при допира на горещите й гладки бедра.

Милостиви Боже, колко я желаеше! Дори когато не биваше, той я желаеше — гола, възбудена, както сега…

Замина, за да запази непорочността й.

Направи единственото възможно нещо. Измъкна се посред нощ като окаян пес, както тя го нарече, без даже да стисне ръката й и да каже думичка за сбогом.

Да, постъпи като истински джентълмен. През онази нощ той спаси тялото й, успя да я запази неопетнена за бъдещия й съпруг.

Ала в същото време, изглежда, бе разбил невинното й младо сърце.

Морлънд вдигна ръка, за да пропъди болезнените спомени. И докосна нещо меко, меко и женствено. Сепна се и потърси източника на тази кадифена топлина.

Кожа. Гладка кожа. Кожа, която потрепваше и настръхваше от допира на ръцете му.

Дъхът му секна. Той отвори очи. На малката масичка гореше фенер.

И тогава съзря Чеси. Беше захвърлила копринения си жакет и бе облякла неговата бяла риза.

Милостиви Боже, бяла риза.

Бели рамене.

Бели бедра…

Не беше сън. Бели, толкова бели. Толкова меки. Трябваше само да се изправи, да ги разтвори и да се вреже в тази забранена топлина…

Не можеше. Тя бе дъщеря на най-добрия му приятел. Невинна, млада, целият живот беше пред нея, докато той беше делил твърде много постели с твърде много жени, които даже не харесваше. Не, за Бога, тя заслужаваше много повече от осакатен, изхабен развратник като него. И той щеше да се погрижи да й го намери. Но първо трябваше да забрави за страстта и красотата й.

Той извърна жадния си поглед.

Но се натъкна на още по-мъчителна гледка. Трите горни копчета на ризата бяха разкопчани. Косата й падаше като танцуващи сенки върху бялата риза, белите чаршафи, белите меки рамене и кадифените бедра.

Същата жар. Болезнена, неутолима.

Той примигна и се опита да седне, замаян от болка. А ръката му…

Морлънд се намръщи и погледна надолу към лентата, която стягаше ръката му. От рамото му и от голите му бедра стърчаха шест сребърни игли.

Какво е това, по дяволите?

И тогава главата му се проясни. Един след друг разпокъсаните спомени се сляха в ясна представа за случилото се. Нападателят… ударът на кинжала. Отрова?

Как иначе да си обясни загубата на съзнание, вцепенението, обхванало цялото му тяло, борбата за всяка глътка въздух?

Морлънд погледна озадачено, внезапно осмислил случилото се. Тя го беше подкрепила, а след това и спасила от ужасната пълзяща парализа и неминуемата смърт.

Докосна гърдите си. Капчици влага блестяха по бронзовите му косми. Не беше пот. Не, в онзи кошмарен сън цареше единствено студът. Това бяха сълзи… Нейните сълзи, ситни и сребристи. Бяха като всеопрощаващ дъжд, докато той се бореше със смъртта.

Сладки пролетни сълзи, прогонващи зимата, смъртта.

Той стисна зъби. Може би тя все още изпитваше някакви чувства към него. След дългите години на раздяла, след жестокия начин, но който я бе изоставил…

В този миг Тони Морлънд осъзна какво му бе липсвало през последните десет години, точно какво бе преследвал в планинските проходи на Испания, а по-късно във всички сенчести уханни спални.

През всички самотни мъчителни години, откакто напусна Макао…

Само това. Този водопад от черни коси върху възглавницата му. Тези меки ръце до лицето му.

Спомни си един отдавна отминал пролетен ден, когато момичето, прекрачващо прага на женствеността, му даде да яде риба направо от ръцете си и затанцува боса пред сребристите вълни на Южнокитайско море. Смехът й се посипа и го зарази.

Тогава те се заклеха във вечна вярност, порязаха пръстите си и смесиха кръвта си.

— Ще бъда твой приятел завинаги — каза той. — Ще бъда твоето сърце и твоят най-смел воин срещу всички злини. На… — той се намръщи, изчерпал въображението си.

Чеси ослепително му се усмихна с безкрайно обожание и пълно доверие.

— На север от нощта — каза тържествено тя, притискайки кървящите им пръсти. — На юг от слънцето и… на изток от… от вечността.

На изток от вечността.

Боже, как би могъл да забрави онези дни, вярата и обожанието й?

Да, ще я накара отново да се смее така. Закле се, макар целият да трепереше замаяно и всичко наоколо да тънеше в мъгла.

Все едно какво щеше да му струва и колко сълзи трябваше да пролее за този смях. Бе готов на всичко.

Потърси заоблените й форми и ги намери. Пръстите му зашариха по меката плът и не се задоволиха, докато не вкусиха цялата й наслада. Докато мекотата не набъбна в сладка сънена възбуда.

Да, със сълзи или смях, тя щеше да остане завинаги.

Това бе последната мисъл на Морлънд, преди да склони глава до нея. И той все още я докосваше, когато дрямката най-сетне го повали и клепачите му се затвориха.

* * *

Седнала пред запалената камина в уютната малка спалня с изглед към площад „Бедфорд“, херцогиня Кранфорд разглеждаше осеяната с перли и аметисти гривна, с която наскоро се бе сдобила.

Просто невероятно, помисли си тя. Съвършено пасваше на пръстена, който от няколко години съхраняваше в ковчежето си. Както и на огърлицата, с която Чеси Камърън се появи на бала.

Херцогинята сбърчи чело и завъртя гривната, така че огнените отблясъци заиграха върху златото и скъпоценните камъни. Знаеше, че може да се окаже ключ към много неща, към тайни, които така и не бе успяла да разкрие, колкото и да се стараеше. Този път ще трябва по-внимателно да планира действията си.

Докато се взираше в прекрасното бижу, на вратата се почука.

— Млякото ви, Ваша светлост. Ако сте готова. — Херцогинята бързо пъхна гривната в кожения й футляр и го скри под възглавницата.

— Да, Лизи, готова съм. — Тя се усмихна, когато компаньонката й влезе със сребърен поднос в ръце и й сервира обичайната чаша мляко преди сън. — Прекалено много ме глезиш.

— Глупости — каза тъмнокосата й компаньонка. — Тъкмо обратното, и вие добре го знаете.

— Така ли? Понякога забравям кой се разпорежда тук — промърмори херцогинята и посегна към топлата течност.

Ужасена забеляза, че ръцете й леко треперят.

Да, ще трябва много да внимава. Би било неприятно, ако слухът плъзне твърде рано, изтърван от някой слуга.