Кристина Скай
Перлата на любовта (14)

14.

След десетина минути и след много проклятия лорд Морлънд най-сетне се провря през игралната зала, прекоси балната зала и мина по коридора, който водеше до тясната зимна градина, опасваща по цялата дължина просторната лондонска къща на херцогинята.

Херцогинята обичаше да е заобиколена с цветя и градината я снабдяваше целогодишно със свежи цветя.

Това бе прекрасно помещение, което винаги бе топло и наситено с миризма на торф и аромат на портокалови цветове и всякакви растения, за които херцогиня та милееше. Но сега тук бе особено красиво — божурите току-що бяха цъфнали.

Изведнъж Морлънд си представи Чеси Камърън, усамотена с прочутия генерал в някой осветен от свещи ъгъл, където слуша с възхитени очи поредната му история от последната кампания на Пиренейския полуостров, от която можеха да ти настръхнат косите.

Той стисна зъби и рязко ускори крачка.

Това не му харесваше. Изобщо не му харесваше!

И когато отвори вратата на заграденото със стъклени стени помещение в дъното на къщата, най-лошите му страхове се оправдаха.

Увенчан с ореол от светлината на лампата, херцогът стоеше между две саксии с палми и цъфнал хибикус и оживено ръкомахаше срещу грациозната си събеседничка с най-удивителната огърлица, която Морлънд някога бе виждал.

Дъхът му секна. Очите му жадно се плъзнаха по тънката извивка на врата й, където синьо-черните й коси бяха прихванати и закичени с две нежни гардении.

На Морлънд му се стори, че дори от разстояние долавя аромата им, тъй сладко съблазнителен, тъй наситен и променлив, като собственичката им.

А роклята й — о, Боже! — тя подчертаваше всяка нежна извивка на стройното тяло и блестеше в преливащи се тъмновиолетови тонове.

Като сияйните й, незабравими очи… Той гледаше със стиснати устни как Чеси се смее на някоя духовитост, после сама подхваща някаква сериозна история, която генералът изслушва внимателно.

Херцогът пристъпи напред и гордата му глава усърдно закима в съгласие с думите, казани от компаньонката му.

В този миг Морлънд усети, че чувствата, които изпитва към героя от Уотърлу, не са от най-приятните. По-скоро бяха най-откровена ярост.

Пръстите му смачкаха някакво надвиснало растение. За Бога, ако само я докосне, той ще…

Нещо изпука, Морлънд се наведе и видя, че е прекършил едно портокалово клонче.

Звукът привлече погледите на двамата, но Морлънд бе скрит в зеленината. Те се върнаха към разговора си.

И докато Морлънд ги наблюдаваше, безмълвен и разгневен, херцогът взе ръката на Чеси и я поднесе към устните си.

Бъди проклет! Нямаше ли достатъчно флиртаджийки и страстни вдовички наоколо? Трябваше ли да налита на тази жена, която съвсем отскоро е в Лондон и не познава правилата на прелъстяването.

Наблюдавайки крехката бяла китка на Чеси, потреперваща под устните на Уелингтън, Морлънд усети, че го завладява дива, заслепяваща ярост, каквато не бе изпитвал в живота си. За щастие успя да овладее порива си да изскочи от сянката и незабавно да го извика на дуел.

В крайна сметка, никой не го бе обявявал за покровител на мис Франческа Камърън. И съдейки по израза на лицето й, когато се срещаха, той бе последният човек, на когото би могла да възложи подобна отговорност.

Морлънд стисна зъби, когато Чеси вдигна очи към Уелингтън. Усети внезапна пареща горчивина, задето тя никога не накланяше така глава при разговор с него, никога не го гледаше с такова възхищение.

Може би девойчето предпочита по-възрастни мъже, помисли си натъжено.

Докато Морлънд не откъсваше очи от тях, херцогът се приведе отново над ръката й, после се отдалечи, явно за да донесе закуски. Все още скрит, Морлънд впери поглед в Чеси, която се обърна с лице към него.

Чак сега я видя цялата, сияеща в светлината на свещите, подредени в редица край стената. Дъхът му секна.

Беше невероятно красива, златните и виолетови панделки по ръкавите и над подгъва чудесно подчертаваха цвета на роклята. Страните й леко руменееха, когато се наведе да вдъхне аромата на цъфналото портокалово дръвче.

Красива е, каза си той и усети как кръвта му кипва. А на врата й висеше огърлица от два реда перли, със златен медальон с дракони и скъпоценни камъни.

Когато Чеси се изправи, светлината на свещите озари кованото злато и я обгърна в топъл ореол.

О, Боже, та тя е прелестна! Как можеше да се смята за невзрачна, дори когато бе срамежливо, недодялано девойче на петнадесет години?

Тласкан от желание, толкова силно, че думите не можеха да го определят, Морлънд излезе от сянката.

Чеси се сепна. Пръстите й се впиха в юмруци.

— Ви… е?

— Съжалявам, че те стреснах.

Лицето й пламтеше и сменяше цвета си.

— Вие сте подслушвали! Да не сте очаквали, че измъквам някакви военни тайни? Или просто се надявахте да се опозоря?

Гардениите в косите й потрепваха в такт с всяка гневна дума. Драконите на златния й медальон сякаш налитаха в атака. По лицето й пробягваше цяла палитра цветове.

Морлънд си помисли, че никога не е била тъй прекрасна.

Понечи да я попита откъде има такава отвратителна представа за характера му, когато се досети, че сам си бе виновен. За нахалството си в задния й двор оня ден. За непростимото си поведение по-късно, в кухнята.

О, небеса, как успя само за два дни така да обърка нещата?

Той преглътна гневния си отговор и се показа в светлината на свещите. Бялото колосано шалче на врата му поразително контрастираше с черния му вечерен костюм.

Когато я наближи, Чеси изтръпна.

— Мах… нете се! Тъкмо започвам да се забавлявам и не съм в настроение нито да слушам лекции, нито да отговарям на въпроси. — А щом забеляза решителния му поглед, добави: — Херцогът всеки миг ще се върне. Отиде за ликьор и бисквити.

Морлънд се надвеси над нея със загадъчен поглед.

— Мислиш ли? Трябва да те разочаровам, скъпа. Кръстницата ми, херцогинята, ще го задържи. Всъщност затова ме изпрати тук. Макар да започвам да подозирам… — не завърши той.

Пристъпи напред. Чеси се отдръпна. Едната му руса вежда се изви въпросително.

— Не казвай, че се боиш, мила!

Застанала между двете миниатюрни палми в саксии, Чеси се навъси.

— Да се боя? От вас? Откъде ви хрумна подобно безумие?

Морлънд заобиколи плетеното канапе, двете порцеланови фигури на плантатори и притисна Чеси до прозорците в дъното на зимната градина.

— Защото трепериш, скъпа. И пулсът се блъска във вената на вратлето ти. — Погледът му помръкна. — А може би умираш от скука. Е, аз нямам нито осанката, нито славата на херцога. Но трябва да те уведомя, че за жалост е женен мъж, независимо от развратните си обещания.

Бузите на Чеси се наляха с пурпур.

— Как… как смеете! Кой сте вие, да ме поучавате, вие, който… — тя се овладя, пръстите й се впиха в роклята.

Малкото ветрило от слонова кост се прекърши на две.

— Май си счупи ветрилото, скъпа. — Гласът му бе тих и ласкав, като милувка.

— Не съм ви скъпа. Не съм ви никаква! Изгубихте правото да ме наричате така преди десет години! А сега си вървете. — Гърдите й рязко се повдигаха, докато се мъчеше да успокои дишането си.

Морлънд бе очарован от яростното им вълнение. Гледаше феникса и драконите, които се мятаха около сладките извивки, очертали се под виолетовата тъкан.

И внезапно то се появи отново, желанието, което пулсираше диво и горещо във вените му. Завладя го сляпо безразсъдство.

— Откъде знаеш какво си за мен, опърничаво момиче? За десет години много неща могат да се променят. — Устните му се изкривиха в горчива усмивка. — За мен поне доста се промениха.

Чеси отстъпи, ала само усети как бодлите на един розов храст се забиват в рамото й.

Морлънд тъжно се усмихна. Сега вече бе изцяло притисната в ъгъла и тя го съзнаваше.

— Вървете си! Нима се изразявам неясно? Не желая присъствието ви. Не желая да разговарям с вас. И най-вече — не желая да ме ухажвате.

Морлънд забеляза, че гласът й с всеки миг губи звънкостта си. Страните й очарователно поруменяха, а в сладката извивка на шията й едно мускулче потрепваше в такт с думите й.

Запита се какво ли би усетил, ако допре устни до това копринено късче кожа. Да, тя бе невероятно страстна жена. Бе достатъчно да я погледне, за да разбере, че би била пламенна, безразсъдна и прекрасна любовница.

Той нежно погали с пръсти една розова пъпка — искаше му се да погали нея така.

Чеси следеше с очи всяко забавено движение и долавяше внушението му. Езикът й неволно трепна и докосна горната й устна.

Морлънд усети растящо напрежение в слабините си. Ако не се въздържи, ще умре. Ако се въздържи, пак ще умре!

— О, ще трябва да си пределно ясна с мен, Щурче. С изтънчени подигравки и неясни укори нищо няма да постигнеш. — Той наблюдаваше с любопитство как пръстите й се притискат към гърдите й, как гръдта с цвят на слонова кост повдига стегнатия корсаж, как златният медальон се движи върху кожата й.

Пулсът на разгорещената му кръв се превърна в тътен. Морлънд смътно осъзнаваше, че губи разсъдък и ще направи нещо, за което на сутринта ще съжалява.

Ала застанал на сантиметри от нея, с упоени от богатия аромат на гардениите сетива, Морлънд си каза, че пет пари не дава за утрешния ден.

Съществуваше единствено сегашният момент, единствено тази вечер. Единствено мигът на безразсъдната, заслепяващата магия, за която бе копнял цели десет години.

И той бе решен да открие сладостта й, да вкуси мекотата й, когато…

Очите му се впиха в плътната устна, която тя хапеше със зъби.

— Милорд… Тони…

Глухият, задъхан глас, с който произнесе името му, окончателно го сломи.

Изпита внезапна нужда да чуе името си отново, ала този път — докато тя е в прегръдките му, докато отпива от сладостта на устните й.

И на шията й.

И на уханната падина между влудяващите сочни гърди…

Той сграбчи свитите й пръсти и ги притисна до гърдите си.

— Трепериш, Щурче. Според мен тук е доста топло.

Очите му изучаваха лицето й. Изведнъж Чеси пребледня.

— Тони… милорд… недейте! Не го желая, изобщо не го желая.

— Твърде късно, Чеси. Десет години чакам за това. — Графът нежно обхвана китките й и ги притисна до стъклената стена. — Защото аз го желая. И то — невероятно силно. — Твърдата му длан се плъзна по напрегнатата й брадичка. — И внезапно откривам, че съм невъобразимо жаден. И то само за едно…

Той нежно докосна гарденията над ухото й, сетне се наведе и вдъхна финия й аромат.

— За теб — прошепна той и погали с дъха си кожата й.

Тялото му бе на сантиметри от нейното. Страстта замъгляваше очите му, но той видя мускулчето, което пробягваше по шията й, странното напрежение, което сковаваше крехките й рамене.

— Да, желая го. Искам го. Мисля, че и ти го искаш, Щурче.

— Недей. Не ме наричай така, никога вече. — Гласът й бе изпълнен с отчаяние.

— Защо не?

— Защото… защото не е честно!

— Нима можем да говорим за честност, любов моя? — Пръстите му проследиха извивката на ухото й, плъзнаха се надолу и обвиха брадичката й. — Бих могъл да те обвиня в същото.

Притисната между стените, изгубила почва под краката си, Чеси гледаше с невиждащи очи. Какво се случи? Какво я промени?

А тя наистина бе променена. Кръвта й кипеше, а тялото й сякаш не беше нейното, а принадлежеше на някой друг.

На някакво безразсъдно същество.

Тя потрепера, когато графът откачи едната гардения и я поднесе към устните си. Докато целуваше меките листенца, очите му не се откъсваха от нейните.

— Отива ти, Щурче — дрезгаво промълви той. Притисната до хладните стъкла, Чеси потръпна.

Дъхът й секна, когато той мушна цветето в бутониерата до сърцето си.

Изведнъж й стана горещо. После студено. От непоносимата близост.

Тя бутна ръката на Морлънд.

— Аз не искам… ние не можем…

— Да — каза дрезгаво той. — О, Боже, да. И то сега, Щурче.

Сърцето й заблъска лудешки в гърдите, прескочи няколко удара и Чеси се олюля. Той я подхвана с ръце, с твърда като стена гръд, с изопнати като въжета бедра.

И тя изпитваше жажда. И болка. И желание не по-слабо от неговото. Логиката и разумът не можеха да противостоят на заслепяващата страст.

Като насън проследи как той навежда глава. Мили Боже, очите му бяха потъмнели от възбуда, която я ужасяваше. На която не можеше да устои.

Тя потрепера. Затвори очи.

— Не-е-е-е…

— Да, Чеси. — Той погали устната й със смразяваща нежност. — Да, сладка моя. — Устните му намериха меката извивка на клепача й. Плъзнаха се бавно по бузата й до ъгълчето на устата й. — Ето така. О, Боже, така.

Чеси затаи дъх, завладяна от неистово очакване. Устните й потръпваха. Искаше й се да усети допира на неговите устни.

Ами ако го направи?

О, Боже, ами ако не го направи?

После — нищо. Само топъл, уханен въздух. Само пламтяща, гладна кожа, която жадува за още и още.

Тя отвори очи.

Той стоеше неподвижно, бръчките около устата и по челото му се врязваха дълбоко. Косите му хвърляха огнени отблясъци под танцуващата светлина на свещите. Опасният пламък в очите му и чувствената извивка на плътните му устни хипнотизираха Чеси.

Тя шумно преглътна, неспособна да говори, неспособна да диша. Неспособна да свърже две мисли в съзнанието си.

— Само веднъж — прошепна мъжът, когото винаги бе обичала. — Само веднъж. Заради миналото. Заради всички прекрасни утрини, когато събирахме миди по брега. Заради мързеливите следобеди, когато плувахме край лодката на баща ти. — Той стисна зъби. — И заради нощите. Заради всички влажни, болезнени и безсънни нощи, когато се питах какво ли би било, ако…

Разгорещеният му поглед опари лицето й.

— … Ако те докосна, ако отпия от свежестта ти, което умирах от желание да направя… — Той изчакваше отговора, който Чеси бе безсилна да даде.

Трябваше да му откаже, да го отблъсне. Трябваше да помисли за баща си, не за това.

Ала първо трябваше да открие дали онова, което бе изпитала в кухнята, е било просто поредната заблуда, като всички останали, които бе преживяла през последните десет години.

Тя преглътна. Пръстите й се разпериха върху гърдите му, вече не бяха свити за отбрана. Разширените й очи погледнаха нагоре към устата му.

Устните й едва забележимо се разтвориха.

Глух стон се откърти от гърдите му. Морлънд обгърна раменете й и тя се изгуби в обятията му, а той прошепна през нажежения въздух, който ги делеше:

— Чеси…

В този миг писклив смях наруши покоя на зимната градина. Морлънд бързо дръпна Чеси в сянката на една декоративна палма.

По дяволите! Луиза Ландрингам! Сега вече наистина загазиха, помисли си кисело Морлънд. Жената с най-злобния и най-безмилостния език в цял Лондон.

Пръстите му предупредително се вкопчиха в гърба на Чеси. За щастие, тя не се опита да се изскубне.

— Казвате, че са дошли тук? Херцогът на Уелингтън и онова… онова същество в пурпурно? Със странната чуждоземна огърлица. — Кралицата на светските дами се засмя малко несигурно. — В такъв случай, ако не ме лъжат очите, те са успели да се изпарят, мили ми Реджиналд.

Лейди Ландрингам се вгледа внимателно в сенките в дъното на градината. В погледа на зелените й очи се беше появило ожесточение, което по-рано липсваше.

— Като граф Морлънд, който също се е изпарил — провлачено промърмори тя.

Морлънд стисна пръсти. Зад гърба си дочу тихо дращене. След миг две сенки изскочиха от зеленината и прелетяха над пода.

Луиза ужасено ококори очи. Зина, за да извика, ала компаньонът й запуши с длан силно начервената й уста. През вратата се шмугна мишка, следвана от разгорещена от преследването рижа раирана котка.

От дивия крясък на Луиза се чу само тихо изкрякване.

Когато задърпа вкопчените пръсти на Фортескю, лицето й бе добило неприятен морав оттенък. Най-сетне той я пусна.

— Хиляди извинения, скъпа, но не бива да крещите. След миг ще довтаса цялото общество. А после — ще трябва да ви предложа ръката си. Вие сте красавица и тъй нататък, скъпа, ала бракът не ми е по вкуса. — Сър Реджиналд проследи с любопитство как яркочервените устни на Луиза няколко пъти се разтвориха и затвориха, борейки се с яростта. — Радвам се, че се разбрахме. Ще вървим ли?

— Да вървя? — изкрещя събеседничката му. — С вас? За нищо на света, недодялан мухльо такъв…

Появата на херцог Уелингтън, с чаши в ръцете, спаси сър Реджиналд от язвителния словесен порой. Орловият профил на генерала доби още по-суров вид, щом зърна двойката, която го наблюдаваше от входа на зимната градина.

Той им кимна рязко, без да забелязва прикритите усилия на Луиза Ландрингам да пооправи перата на челото си, диплите на роклята си, както и да залепи една ослепителна усмивка на лицето си. Цялото му внимание бе насочено към жената, която беше оставил край декоративната палма.

Жената, която сякаш се беше изпарила.