Кристина Скай
Перлата на любовта (28)

28.

— По дяволите! Проклятие!

Облечен в копринен индийски халат в алено и тъмносиньо, графът на Морлънд се извърна намръщено от огрения от слънцето прозорец.

Бе по-лошо, отколкото предполагаше. Много по-лошо.

— Кога пристигна това?

— Току-що, милорд.

Морлънд се взря в гъсто изписаните редове по дебелата хартия. Заловеният от Триадата бе погълнал отрова, скрита в дрехата му. Нещата никак не изглеждаха добре. Освен това не бе проговорил.

— Пратеникът все още долу ли е?

Уитби кимна.

— Тогава го задръж. Ще трябва да отговоря. — Пръстите на Морлънд мачкаха листа. — Въпреки че Бог ми е свидетел, не знам какво да напиша. — Той поклати глава, сякаш искаше да прогони неприятните мисли и се намръщи, когато болката преряза все още бинтованата му ръка.

По дяволите, кога най-сетне ще приключи всичко това? Мислите му непрестанно го отвеждаха в стаята горе, където го чакаше Чеси, с коса като синьо-черен водопад, разлял се по възглавницата.

При този образ желанието отново се събуди в него. Пръстите му се свиха, докато по тялото му се разливаше топлина…

Припомни си как се бяха любили веднъж и после пак, и пак, докато зората се пропукваше над димящите лондонски комини. И всеки път бе така задоволяващо, по начин, който Морлънд никога не бе преживявал.

Единственото, което искаше сега, бе да бъде при нея, с пръсти дълбоко заровени в косите й, а тялото му да се отдаде на новата вселена, която бе започнал да открива в нейните обятия. Но не можеше.

Не и докато тази проклета книга не бъде открита и докато съществува вероятността постигнатото от водената три години външна политика да се провали.

Лицето му съвсем помръкна, докато мачкаше хартията на топка.

— Донеси ми кафе, Уитби. Много кафе. И дрехи.

Огледа затрупаното с книжа бюро с тайното чекмедже и си даде сметка, че могат да минат часове, преди отново да е свободен. Трябваше да се изработят кодове. Трябваше да се влезе във връзка с информаторите, а някои от тях бяха на невероятни места.

Ръцете му потънаха дълбоко в джобовете, обзе го отчаяние.

Защо сега? Защо не го оставеха на мира, след като войната бе свършила?

Но отговорът му бе добре известен. Отговорността бе негова, тъй като той бе автор на плана. Честта го задължаваше и не можеше да не откликне на молбата на Уелингтън, така както не можеше да престане да диша. Честта бе единственото, което го движеше от много време насам.

От десет години?

Тихичко изруга.

— А, и още нещо, Уитби…

— Да, милорд?

— Погрижи се, моля те, за мис Камърън. Храна. Дрехи. Каквото поиска. Кажи й — той прокара ръка през буйната си тъмноруса коса, — че може да се позабавя.

— Разбира се, милорд.

— След това изпрати съобщение до Севъноукс. Доколкото си спомням, братът на учителя на Джеръми приключи с учението си в Оксфорд. Пиши му, че се нуждая от него в Лондон. По един деликатен въпрос — добави Морлънд. — И го помоли да донесе читанки и няколко по-елементарни романа.

— Разбрах, милорд.

Докато прислужникът затваряше тихичко вратата след себе си, графът остана до прозореца, откъдето продължи да гледа към добре поддържаните розови храсти, които растяха в дъното на градината.

Но човекът, чийто силует се очертаваше в рамката на прозореца, не забелязваше нито червените цветя, нито зелените клонки.

Пред очите му беше само лицето на една жена — възхитително със своята честност и омайващо със своята тъга.

И той осъзна, че никога няма да я пусне да си отиде, че желае да прекара остатъка от живота си, борейки се, спорейки, опитвайки се да разбере нейните настроения, които се меняха всяка минута, и да я направи най-щастливата жена на земята.

Трябваше да успее.

Но нямаше да стане преди тази проклета работа с Джеймс Камърън и книгата напълно да е приключила.

* * *

— И тогава той заяви, че ще ни направи на бъз и коприва, ако ние двамата дори помислим отново за подобно нещо!

Чеси се облегна и се усмихна, докато Джеръми Лангфорд завърши разказа си с подкупваща усмивка.

— И ние не го направихме, мис Чеси. Мога да ви се закълна, че не го направихме. Макар мис Туитчет — нашата гувернантка — непрекъснато да ни разваля настроението с вечното си натякване.

Той погледна към Елспет, която го дърпаше за ръкава. Очите й бяха огромни.

— Какво значи бъз и коприва, Дже’ъми?

Брат й поклати глава.

— Не сега, Елспет — нареди той важно. Чеси се съжали над момиченцето.

— То е нещо, което не те кара да се чувстваш много удобно, скъпа. — Тя протегна чинията с последната от възхитителните лимонови пастички на мисис Харис.

— Защо не я вземеш? Аз повече хапчица не мога да сложа в устата си. — Видя как момиченцето се разкъсва между възпитанието и лакомията. — Съвсем в реда на нещата е. Помисли само колко разочарована ще бъде мисис Харис, ако не ги изядем всичките.

При тези думи Елспет се усмихна и взе последната сладка. След това се спря.

— Ами… Но мож’би вие бихте искали да си я разделим? — Тя гледаше Чеси с огромните си очи.

Чеси се потупа по гладкия като дъска корем.

— Не, не бива. Нали знаеш, човек трябва да внимава за фигурата си.

Приключил с петата си боровинкова кифличка, Джеръми се обади:

— Да не повярва човек, че и на вас ви се налага да мислите за подобни неща, мис. Изглеждате страхотно.

Той си прочисти гърлото и слаба руменина заля бузите му.

— Исках да кажа… Май така не се говори на възрастни.

Чеси се усмихна.

— Комплиментът е чудесен. — Теменужените й очи се смееха. — Ако трябва да бъда точна — най-хубавият, който съм получавала от дни насам.

Насърчено по този начин, момчето засия.

— Това си е самата истина. Хич не трябва да се притеснявате за фигурата си. И на мен ще ми достави голямо удоволствие да напердаша всеки, който би оспорил това! — За миг той изглеждаше доста войнствен и Чеси успя да скрие усмивката си, макар че усети странна утеха от готовността му да я защити.

В този миг някаква врата изскърца и се отвори. От горния етаж се изля порой от нареждания. Чеси замръзна.

После се изправи рязко, опитвайки се да изглежда безгрижна.

— Си… Сигурно е време за… ъ-ъ-ъ… лекарствата на граф Морлънд. Най-добре да отида да видя какво желае. Надявам се, че ще ме извините.

Джеръми скочи на крака.

— Разбира се. Ще го поздравите от нас, нали? Ние изобщо няма да пречим. Дори ще се погрижа Елспет да не настоява да я заведе до амфитеатъра на Астли този път.

Обути в ботуши крака прекосиха хола на горния етаж.

Чеси бързо се отправи към слугинското стълбище.

— Мис… Мис Франческа?

Гласът на Джеръми, плах и пълен с копнеж, я спря насред път. Тя се обърна на вратата, с ръка на резето.

— Да?

— Той… Той има голям късмет, че ви е намерил. Има… Има нужда от някого, така да знаете. Откакто се върна от Саламанка е по-друг. Като че ли… Сякаш избутва някакви неприятни неща настрани и все трябва нещо да прави. Сега е вечно зает, все пътува насам-натам, все нещо върши. А преди… Ами… Смееше се на най-различни неща. Намираше време да ни заведе на риба или да търси загубилото се котенце в конюшнята. Не че се оплакваме. Той е толкова добър към нас, като се има предвид… — Очите на момчето внезапно се навлажниха. — Но сега… Сякаш има нужда от нещо повече. Или от някого. Като вас. Елспет и аз го обсъждахме — и двамата мислим така.

Докато русокосото момиченце кимаше с глава в знак на съгласие, буца заседна в гърлото на Чеси. Пръстите й стиснаха резето.

— Колко сте… мили — промълви тихо тя.

След това се обърна и побягна към тъмнината на задното стълбище.

* * *

Нещо я привлече към стаята му за един прощален поглед. По-добре бе да напусне веднага, разбира се. По-добре бе да се измъкне през прозореца или да се шмугне покрай килера зад кухнята.

Та дори да излезе направо през парадния вход.

Но не го направи.

Не можеше. Не още.

Вместо това се прокрадна до мястото, където бе научила истинското значение на „загуба“ и „страх“. Където за пръв път бе усетила истинския вкус на рая. До мястото, където бе открила, че мечтите наистина могат да се сбъдват.

Искаше само още няколко мига да го съзерцава. Да почувства дъха на кожата му — свежа и ухаеща на лимонов сапун. Да прокара пръсти по колосаните бели чаршафи и да си припомни как я бе докосвал.

Когато за пръв път я бе обладал. С любов.

Особено сега, когато Чеси знаеше, че това никога вече няма да се повтори.

Само един прощален поглед, обеща си тя. За да може да си спомня, когато отново ще е далеч оттук и дните пак ще са пусти и студени.

Защото той бе прекалено зает, за да й обръща внимание; бе затрупан с повече семейни и държавни дела, отколкото можеше да разреши. Той бе важен мъж… С прекалено много задължения, за да бъде обвързан с такова невзрачно същество като нея.

Халатът му бе метнат върху леглото. Чеси внимателно го взе и допря гладката, тъмна коприна до бузата си.

Платът все още ухаеше на него — кожа, тютюн и лимонов сапун, който предпочиташе.

Чеси усети остро, болезнено парене в гърлото.

Но знаеше, че не може да остане. Бяха минали прекалено много години, съществуваха различия във възрастта и начина им на живот, които ги разделяха.

И преди всичко — баща й все още бе в плен на онези разбойници.

Да, Чеси трябваше да върви.

С треперещи пръсти тя положи халата обратно върху леглото и притисна черната медицинска чанта до гърдите си.

Сбогом, мой приятелю, завинаги… Аз… те обичам… И ще те обичам вечно.

Сълзи пареха очите на Чеси, докато си тръгваше. Навън, в преддверието, бе тихо.

Този път нямаше прислужници, които да я отклонят от пътя й.

Каква ирония. Сега вероятно с радост би приела тяхната намеса.

На прага се обърна и хвърли последен, прощален поглед. Затваряйки очи, тя запечата видяното в съзнанието си.

Пурпурните завеси от дамаска, които леко се полюшваха, тежкото им шумолене. Мирисът на пчелен восък, смесен с лимон, който използваха за полиране на мебелите. Слънчевите лъчи, които се отразяваха в позлатените рамки и сребърните свещници.

Колко много й се искаше да остане. Да го привлече към себе си върху колосаните бели чаршафи.

Да го докосва. Да усеща ръцете му, които я галят. Навсякъде…

Потискайки надигащото се желание, Чеси се извърна и излезе в коридора.

Стигна до стълбището, когато си даде сметка, че в долния вестибюл има хора.

Елспет и Джеръми стояха вдървено в единия край и спореха с Уитби, който сочеше далечния коридор. В следващия миг Елспет отблъсна брат си и се завтече към кабинета на графа.

Потропването на крачетата й по коридора някак странно съвпадаше със силно туптящото сърце на Чеси. Докато стигне до първата ниша, Уитби вече бе по петите на децата.

Скрита зад мраморната колона, Чеси видя как вратата на кабинета се отваря. Графът се появи и бе нападнат от виковете и смеха на децата.

Неговите деца.

Очите на Чеси се напълниха със сълзи, докато наблюдаваше как Тони хвана Елспет и я подхвърли нагоре, а след това се обърна и прегърна Джеръми през раменете.

Изведнъж се почувства самотна. Ужасно самотна.

Така, както винаги се бе чувствала, докато растеше изолирана от британското колониално общество в Макао, което не допускаше случайни пришълци в затворения си кръг. Само че тогава не я болеше чак толкова. А сега… О, сега болката бе ужасна.

Гледаше как графът притиска Елспет до широките си рамене.

— Какво правиш тук, пакостнице? А и ти, Джеръми?

Елспет се смееше радостно, докато го стискаше за косата.

— Още папа! По-високо!

— Ей, Елспет! Колко пъти съм ти казвал да не…

Чеси се дръпна назад в сенките.

„Папа“… Тази дума се заби като нож в сърцето й. Вече нямаше начин да греши.

Нейният живот. Неговият. Той вече имаше деца, семейство. Хиляди отговорности, които го разделяха от нея. Изток и Запад — завинаги разделени.

Тя трябваше да си върви. Сега, преди да се е посрамила още повече.

Хвърли последен поглед. Джеръми прегръщаше баща си и говореше възбудено. Елспет се усмихваше победоносно, кацнала на широките рамене на графа.

Една изцапана с прах и доста раздразнена жена стоеше зад тях.

Гувернантка? Дори да беше така, какво значение имаше? Не бе работа на Чеси да обръща внимание, че очите на жената са студени, а лицето недружелюбно и без следа от снизходителност. Какво от това, че въобще не бе човекът, на когото да се повери грижата за две толкова чувствителни деца?

Не, това съвсем не бе работа на Чеси.

Изтривайки с ръка очите си, тя се спусна по стълбите към масивната дъбова врата и примижа, когато се озова навън, заслепена от ярката дневна светлина.

Мина някаква карета. Две бавачки я заобиколиха, стискайки здраво поверените им деца за ръце.

А след това, през замъглените си от сълзите очи, Чеси различи мършавото любимо лице на Суидин.

— Чеси… Какво е правил този дяволски син с теб? О, небеса, ще удуша този негодник със собствените си ръце, ако…

Чеси залитна и се хвана за студения метален парапет.

Негодник? Ех, да беше така просто.

— Не, Суидин, няма нищо. Хайде… Да се прибираме у дома.

У дома ли? В онази разнебитена къщичка на „Дорингтън Стрийт“?

Изсмя се пресилено.

Суидин погледна лицето й — пребледняло, с хлътнали бузи и зачервени очи. Мърморейки, той я хвана здраво под ръка.

— Да, мис. Към къщи. И вие се отправяте право в леглото. Не бих се изненадал, ако се разболеете. От нещо лошо и отвратително.

О, да. Беше лошо и отвратително.

Чеси още веднъж разтърка очи, след това пое подадената й ръка. Мълчаливо, без да разменят и дума, те бавно слязоха но стълбите.

Представляваха странна двойка, докато се отдалечаваха от елегантната къща — момичето в черно, с овехтяла кожена чанта, притисната до гърдите, и старият прислужник с прошарена коса и тъмни от гняв и съмнение очи.

Но никой от къщата на „Хаф Мун Стрийт“, дванайсет, не забеляза тяхното отдалечаване.

Само един човек го забеляза. И очите, които наблюдаваха как Франческа Камърън се качва в наетата карета, бяха всичко друго, но не и доброжелателни.