Кристина Скай
Перлата на любовта (4)

4.

Дорингтън Стрийт, 27.

 

— Значи, това е мястото…

Лорд Морлънд се намръщи при вида на неугледната редица къщи със занемарени огради, чиято боя се лющеше. Това никак не се връзваше с представата му за Джеймс Камърън. Смелият до безумие авантюрист и страстен колекционер на азиатски антики по-скоро би наел къща на „Мейфеър“ или „Сейнт Джеймс“ и първокласна прислуга.

Но тук? В покрайнините на Холбърн?

Никога, помисли си Морлънд, бутна скърцащата метална врата и изкачи няколкото нащърбени мраморни стъпала.

Не този Джеймс Камърън, когото познаваше навремето.

Ала времената се менят. И той явно се бе променил. Идиличните месеци в Макао и съседните острови принадлежаха на друго време и пространство.

Не, на друг човек, каза си мрачно Морлънд и започна да чисти саждата, попаднала върху блестящите му от чистота ръкавици от еленова кожа. Огледа лъснатите си до блясък високи ботуши.

Цял един свят делеше „Дорингтън Стрийт“ от девствените пясъчни брегове на Южнокитайското море. Бе минал, за да се възстанови след раната, получена в Коруня. Вместо това трябваше да се бори с далеч по-силна болка.

С необичайно за него сурово лице графът заблъска чукчето на вратата. След като никой не отвори, опита пак, после слезе по стъпалата и тръгна но улицата.

По дяволите, какво пак е замислил старият мошеник Камърън?

Грубо ругаейки, Морлънд зави зад ъгъла по тясната алея, водеща към конюшните на къщата. С всяка крачка ставаше все по-нервен и подсвиркването на двама преминаващи каруцари съвсем развали настроението му.

Когато реши, че е стигнал задния вход на къщата номер 27, Морлънд чу ядосани гласове. Той блъсна небоядисаната порта и влезе в двора.

Двамина яки работници с очертани мускули и навити ръкави измъкваха чували с въглища от нисък дървен навес, а някакъв слаб мъж с черно палто издаваше заповеди.

В този миг от дъното на къщата се появи още една женска фигура, размахала метла като камшик. На главата на момичето бе килната оръфана сламена шапка, а тялото му се губеше в торбеста рокля, цялата в сажди, която някога може би е била жълта. Сигурно е кухненската прислужница на Камърън, помисли си Морлънд и продължи да наблюдава сцената.

— Взимаш всичко, негоднико! — Метлата шумно цапардоса по крака единия работник. — Искаше да ме измамиш, така ли? — Помощникът му бе сполетян от същата участ. — Я да видим това как ще ти се хареса, животно такова!

Мъжът в черно отскочи, за да избегне удара. Бързо махна на мъжете да изнасят торбите на улицата.

— Не можеш да го направиш! Имаме сключена сделка! Върнете се обратно!

Търговецът в черно само се ухили.

— По дяволите, сделката! Не мога ли, момиче? И кажи на господарката си, че повече няма да види въглища — изрева той. — Нито един брикет, докато не уреди старата си сметка. Аз и’ам ра’ота да върша, тъй де!

Морлънд пристъпи напред и прегради пътя на двамата яки помощници. Бежовите му бричове и пурпурното му сако блестяха от чистота.

Търговецът онемя.

Направи опит да се шмугне покрай него, но здрава ръка сграбчи лакътя му.

— К’во става! Къ’в е проблемът?

— Защо ти не ми кажеш? — провлачено попита Морлънд. Гласът му бе спокоен и мек, но всеки, който се бе сражавал редом с него в Бадахос, знаеше, че този глас е предвестник на нещо страшно.

— Нищо, което дъ те засяга, гос’дарю. А с’а бъди любезен дъ мъ пуснеш, щото…

— Първо ми отговори, човече! Къде отнасяш тези въглища?

— В склада, разбира се. „Докарай една кола“, вика. „Ще платя утре“, вика. — Устата му се изкриви в нагла усмивка. — Е, тя не плаща, ама и аз няма да се оставя! Край на кредита! А ти пусни скапания ми ръкав.

— Това е номер двадесет и седем, нали?

— И още как! — озъби се търговецът.

— А поръчката ти за Джеймс Камърън ли е била?

— За мис Камърън — раздразнено го поправи дребното човече и се сгърчи, когато пръстите на Морлънд силно го стиснаха. — Но що такъв като твоя светлост ще… — Внезапно очите на търговеца се присвиха. — Аха, досещам се…

— Върни въглищата — тихо и свирепо заповяда Морлънд. — Изпрати ми сметката. Лорд Морлънд, „Хаф Мун Стрийт“, дванадесет.

И в същия миг една златна гвинея се озова в мръсния джоб на мъжа.

Търговецът мигом се закланя. С мазна усмивка той махна на хората си да върнат чувалите.

И тогава прислужницата отново атакува:

— Аха, вразумихте ли се! Трийсет лири, как не. За два нещастни чувала въглища? Че и скапани при това! Чиста пляка, мен ако питате! Да не ме вземате за някоя тъпачка?

Морлънд незабележимо кимна и търговецът заотстъпва към отворената порта.

— Не искахме дъ те обидим, мис. Просто грешка, нали разбираш. Радваме съ дъ служим. Не схванах к’во стана, разбираш ли? С господарката ти и тъй нататък.

Търговецът стрелна последен разбиращ поглед към графа, подбра хората си и изчезна в конюшнята, затръшвайки портата зад гърба си.

— От всички невъзпитани, важни тъпанари… — Изведнъж момичето се обърна. Метлата бавно се смъкна от рамото й. — А вас кой ви е молил да…

Внезапно онемя. Дъхът й секна.

Морлънд, свикнал с ефекта, който лицето му с изваяните черти и изумителните му лазурни очи предизвикваха у непознатите, само се усмихна.

След миг усмивката му стана лъчезарна.

Под торбестата рокля и елечето различи меките извивки на доста приятни женски форми.

Денят мигом започна да се прояснява.

Глезените й бяха добре оформени.

Шията — нежно извита.

А гърдите се очертаваха съблазнително закръглени и явно си заслужаваха да им се обърне по-специално внимание…

Докато той така внимателно я разглеждаше, иззад нея се дочу приглушен звук. Миг по-късно дръжката на метлата се заби в корема му. Преди да успее да реагира, Морлънд беше изтикан през портата в конюшнята.

— Ей, един момент. Дошъл съм да видя…

Думите му увиснаха във въздуха. Портата се тръшна под носа му и резето щракна.

Как успя да го направи тази проклета жена? Изглеждаше толкова мъничка, че едва ли би могла да откърши няколко розови пъпки, камо ли да мери сили с него.

Ала ето, той се озова тук, насред конюшнята, и зяпаше затворената и залостена порта.

И ядът му започна да набира сила. Та той само се опита да помогне. Даже спаси поръчката на господарката й.

Ама за какво се мисли тази слугиня? Той с все сила задумка по портата.

— Дошъл съм по работа при господаря на къщата, момиче, при Джеймс Камърън! Тичай и бързо му кажи, че лорд Морлънд е дошъл да го види!

Това ще я вразуми, помисли си самодоволно.

— Върви да лаеш пред чуждите порти, куче! Тук няма ни’къв Джеймс Камърън, тъй че си иди и не закачай почтения дом.

Морлънд се намръщи.

— Тогава кой…

— Ня’ам време за глупости. Глей си работата, казах!

Очите на Морлънд помръкнаха. Вгледа се в паянтовата порта.

След миг ботушът му с трясък се заби в дървото, точно под резето. Портата зейна, а три дъски изхвърчаха.

— Как смеете! Ще струва цяло състояние да се поправи! Нямам друг избор, освен да…

— Трябва да видя мистър Камърън, момиче. — Пръстите му се впиха в китките й, които бяха учудващо силни за жена с нейния ръст. — Ти ли ще ме въведеш, или сам да намеря пътя?

Отговорът й бе силен ритник в пищялите му и ръгане с лакът в ребрата.

Морлънд изруга, завъртя се и я издърпа до оградата.

Гърдите й се опряха в рамото му, а хълбоците й — до бедрата му.

Бяха деликатни, учудващо деликатни.

Графът погледна надолу с леден поглед.

Деляха ги милиметри, тялото й се извиваше между бедрата му.

Тя се опита да се отскубне.

Той още по-плътно я притисна към себе си.

Изведнъж коремът й докосна слабините му.

Морлънд не смееше да помръдне.

Гъвкава, дяволски гъвкава. Дали ще бъде така гъвкава и под него? Каква ще бъде тази страст и жар, ако са в леглото му?

Синеокият граф се навъси, чудейки се откъде му хрумна подобна мисъл.

— Пусни мъ, проклет дъ си! Пусни мъ, щото… Пръстите му несъзнателно стегнаха хватката си.

Тази слугиня се изразяваше много странно, ту говореше ясно и правилно, ту с уличния език на простолюдието.

Той огледа лицето й, засенчено от клепналата сламена шапка.

Носът й бе изящен и деликатно оформен, нищо че бе изцапан със сажди. Изведнъж графът усети лек аромат, едно изящно и екзотично благоухание.

И той внезапно усети желание да зърне очите й.

Блъсна шапката и изкрещя, когато зъбите й се впиха в китката му.

— Стига, малка дивачке! — изруга той, напъха коляно между краката й и я прикова до оградата. За миг шапката й се килна.

Морлънд успя само да зърне очите й. Те бяха тъмни и пламтящи. Жажда за смърт и унищожение беше най-топлото чувство, което можеше да се прочете в тях.

Но какво още имаше в тези очи? Морлънд навъсено огледа пламналата, извиваща се жертва. Дали не бяха сини? Сиви? Може би зелени? Начумери се и я притисна още по-силно. Сладък и нежен, парфюмът й изпълни гърдите му. Гъвкавите й хълбоци бяха плътно притиснати до бедрата му, гърдите й — под рамото му.

Той яростно изруга. Пулсът му се ускори лудо. Мили Боже, това девойче ухаеше прекрасно. А усещането на тялото й бе още по-приятно. Той бавно пое дъх, опитвайки се да познае парфюма й.

Но след миг това вече нямаше значение, защото ръката му някак сама се плъзна по ханша й, момичето политна върху гърдите му.

Първата му работа бе да свали ужасната сламена шапка. Лъскави абаносови къдри се посипаха по раменете й и стигнаха чак до кръста.

Морлънд зарови пръсти в гъстите къдрици. Усещането му беше сякаш докосва изящно полирано махагоново дърво.

За момент се сепна. Усети как дълбоко в съзнанието му се заражда някакъв сигнал, който го предупреждаваше да бъде предпазлив, логичен, хладнокръвен…

Ала бе твърде късно. С мрачна усмивка той пренебрегна здравия разум и зарови пръстите си още по-дълбоко в разкошните коси.

Лицето й под саждите стана бяло като платно.

Очите й се разшириха.

Той все още не можеше да определи цвета… Нямаше значение, защото тялото й бе прекрасно!

Сякаш бе изваяно за неговите пръсти, за извивките на бедрата му.

И все пак, тези очи. Нещо странно в очите й, което…

Морлънд я погледна и усети как лудостта го завладява. Трябваше да спре. Трябваше да се овладее. Сега. Преди да е…

Пламналото му тяло обаче не искаше да се подчини.

Той наклони назад главата й. Устните му жадно се притиснаха върху нейните и се впиха в меката извивка на устата й. Шапката й тупна на земята.

Колко прекрасни са устните й. Меки и влажни. С дъх на ягоди и мента.

Беше като упоен от съблазнителното благоухание, когато пленничката му яростно се съживи и диво заблъска с ръце и крака.

— По дяволите, жено! Няма нужда да… — Морлънд се сви от болка, защото мъничкият й юмрук с все сила се заби в челюстта му. — А-у! Спри се! Няма да…

Отворената й десница шамароса бузата му. В следващия миг обутото й в полуботушки краче се вряза в пищяла му.

Той отскочи назад, ругаейки.

Но малката тигрица беше готова за нов удар. Косата й се виеше в див черен ореол около лицето й. Тя сложи ръцете си със свити юмруци на кръста си. През цялото време от очите й струеше болезнена, унищожителна заплаха.

Морлънд се ядоса. Значи девойчето иска да се бият? Е, добре. Щеше да й покаже някои хватки, които бе научил в Испания, макар че явно и тя беше опитен боец.

Сигурно е последната бездомна котка на Джеймс Камърън. Старият негодник имаше навика да приютява всякакви помияри. Дори от човешка порода.

Очите на Морлънд се сведоха към изящните хълбоци на жената, които се очертаха за миг под мръсните поли на дрехата й.

А може тя и Джеймс Камърън имаха по-интимни отношения. Може би тя…

В този момент момичето яростно атакува.

— Изобщо не си се променил, нали? Все така си угаждаш! Все същият хитър използвач!

Юмрукът й отново се стовари, този път върху рамото му.

Морлънд съсредоточи поглед върху заплетените къдри, върху изцапаните бузи и искрящите очи и се опита да разпознае плътния гърлен глас.

— Моля за извинение!

— Извинение? Няма да го получиш от мен, Тони Морлънд! Това няма да мине, защото вече знам всичките ти номера, грубиян такъв! И ако имаш поне малко ум в главата си — в което искрено се съмнявам, — ще изчезнеш оттук преди…

Грубиян? Знае номерата му? За какво говори малката лудетина?

Морлънд с ловко движение прехвана китката й, която прелетя край бузата му.

— Какви ги дрънкаш, жено? — Но в отговор получи само съскаща ругатня. Нежните й пръсти се свиваха конвулсивно пред очите му.

Тялото й потръпна, от изцапаното със сажди лице до стройните извиващи се бедра.

Неочаквано тя увисна безжизнена, като парцалена кукла, в ръцете му.

Морлънд я подхвана миг преди да се свлече на земята. Прегърна я през кръста и я притисна до гърдите си. Боже, колко беше лека!

И нежна.

И топла, особено до лакътя му, където се бяха долепили разкошните й гърди.

Пламенна и яростна допреди малко, сега жената бе само едно пухче в ръцете му…

Морлънд стисна зъби, когато бузата й докосна врата му и топлият й дъх опари кожата му. Усети странна топка в гърлото си.

Черната коса се разпиля върху страната й. Един кичур се стрелна покрай рамото й и се нагъна на черна панделка върху белия лен на ризата му.

И в този миг Антъни Ричард Лангфорд, петият граф на Морлънд, усети непознато досега желание.

Неописуемо. Сляпо. Диво.

И в същото време невероятно нежно.

Ала той не би направил нищо, за да го утоли. Честта не му позволяваше да се възползва от жена в подобно състояние.

Но, по дяволите, какво да направи, докато се съвземе?

Морлънд намръщено огледа безкръвните й страни с тъмни петънца от сажди по кожата.

Изведнъж дъхът му секна. Забеляза на дясната й китка малък белег с форма на звезда.

— Чеси? — прошепна той, без да може да повярва на очите си — Малката Чеси Камърън! Мили Боже, кога си пораснала толкова?