Кристина Скай
Перлата на любовта (20)

20.

— Какво, за Бога, възнамерявате? — Лицето на Суидин се издължи от притеснение, когато видя Чеси същата вечер.

— Отивам в къщата на Морлънд, разбира се. Да търся проклетата книга! — Чеси внимателно поставяше черната маска на лицето си.

— Да не сте полудяла? Цял ден валя. Тази нощ керемидите ще са хлъзгави като лед. Цяло чудо ще е, ако не паднете и не си строшите врата, моето момиче!

Чеси безгрижно се разсмя.

— Няма да е кой знае каква беда!

— Говорите глупости, момиче! Какво ще каже баща ви, ако узнае…

— Той обаче не знае, нали? И никога няма да узнае, ако не намеря тази проклета книга. — Тя се обърна и го прониза с безумен поглед. — О, Суидин, поне днес недей да спориш с мен. Много добре знаеш, че времето ни изтича. Откакто маларията го повали преди пет години, здравето му е съвсем разклатено. Всеки ден се безпокоя дали се грижат за него и дали кризите му не са започнали отново.

Суидин рязко, грубовато я стисна за рамото.

— Не се косете за Джеймс. Той е як като бик. Ще се оправи. Безпокоя се за вас.

Чеси посегна към черната си пелерина.

— Че защо?

— Защото тази вечер сте странна, моето момиче, и това никак не ми харесва.

— Трябва да намеря книгата. Можеш ли да го отречеш?

Суидин сви устни, но не отговори.

— Така е. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Точка по въпроса. — Тя се извърна и тялото й потъна в облака от черна коприна. — Докарай каретата, Суидин. — Гласът й леко потрепера. — Преди да съм изгубила кураж.

Слугата вдигна ръка, сякаш искаше да й възрази. Но преди да успее да отвори уста, Чеси се обърна и изчезна по задното стълбище.

* * *

Катеренето по покрива се оказа много по-опасно, отколкото бе очаквала. На два пъти се подхлъзна и увисна над бездната, на косъм от смъртта. Но и двата пъти успя отново да изпълзи, размахвайки отчаяно крака, докато намери някаква опора.

Когато най-сетне стигна до задния прозорец, Чеси бе пребледняла. Трепереше с цялото си тяло и единственото й желание беше нощта да свърши колкото се може по-скоро.

Ала пълната с опасности нощ едва започваше.

Както и миналия път, тя се насочи към кабинета на първия етаж. Този път нямаше никой и само една самотна свещ гореше на полицата над камината. Чеси бързо претърси кабинета — погледна под дивана и зад пердетата, прерови дори бюрото.

Но книгата беше изчезнала.

С нарастващо безпокойство тя се прокрадна в коридора и се запромъква към спалнята на Морлънд на втория етаж. „До библиотеката има скрита врата“, пишеше в бележката.

Когато безшумно отвори вратата в дъното на коридора и надникна в спалнята, Чеси имаше чувството, че сърцето й ще изскочи.

На масичка за карти беше запален само един свещник. В трепкащата му светлина Чеси различи бели чаршафи и виолетови копринени завеси.

Чаршафите образуваха купчина, струпана върху широкоплещест мъж, който спеше дълбоко.

Този път поне бе свалил ботушите си. Тя се намръщи, забелязала камарата дрехи, небрежно разхвърляни по пода между вратата и леглото.

Чеси затаи дъх и напрегна сетива. Морлънд не помръдваше.

Сега или никога, помисли си мрачно.

Тя пропълзя до библиотеката и опипа с пръсти дървените полици. Всичко около нея бе застинало.

Тайникът трябва да е някъде тук!

Внимателно опипа стената, търсейки някаква вдлъбнатина или таен секрет.

Отново нищо. Нито следа от някакъв механизъм.

Претърси полиците още веднъж, после коленичи, за да опипа ламперията над пода.

И това не донесе успех.

Тъкмо се канеше да се изправи, когато зърна гипсовите фигури от двете страни на библиотеката, някъде на равнището на кръста. Присви очи и се приведе напред. Странно. Фигурите не бяха съвсем симетрични.

Тя опипа очертанията на една цъфнала гипсова клонка, която стърчеше няколко сантиметра по-високо от същия орнамент от другата страна на библиотеката. След миг Чеси отскочи и едва не извика тържествуващо — част от стената поддаде навътре. Откри го!

Чеси предпазливо провря ръка в тъмната ниша и заопипва прашните полици.

Пръстите й докоснаха нещо обемисто, нещо, покрито с коприна, със закопчалки от слонова кост.

Пулсът й забуча в ушите, когато измъкна предмета и го поднесе към светлината на свещта.

Разтвори кориците, обсипани със скъпоценни камъни. В ръцете й се оказа дебел том с подшити на ръка страници.

С разтуптяно сърце Чеси се облегна на стената и се вгледа в страниците.

Този път явно имаше късмет…

Тя внимателно обърна първата страница. Сърцето й се сви.

О, рисунката беше майсторски изработена. Ярките цветове изобразяваха двойка влюбени, прегърнати в градина с лотоси и божури.

Ала не бе рисувана със същата майсторска четка, която бе създала шедьовъра, който преди много години бе видяла в кабинета на един богат китайски търговец.

Чеси се олюля. Успехът й се изплъзна под носа. А този път беше толкова сигурна…

Примигна, борейки се със сълзите. Мили Боже, кога ще свърши всичко това?

Зад гърба си чу тихо мърморене.

Чеси бързо се обърна и се вторачи в неподвижната фигура на леглото. Трябва да си върви, преди да се е събудил, както успя да направи при последното си посещение в дома му!

Тя тръгна към библиотеката, стиснала книгата в разтрепераната си ръка.

В същия миг изохка. Нечии железни пръсти се забиха в дясната й китка и я извиха нагоре. Тони Морлънд навъсено вдигна към очите си покритата й с белези ръка, после обърна към светлината мазолестата й длан.

— Накъде си тръгнал, млади човече? — Гласът му загрубя. — Или трябва да те нарека „приятелко“?

Книгата се изплъзна от другата ръка на Чеси и тупна на пода.

— Да, бях сигурен, че книгата ще те съблазни да се върнеш, скъпа.

Силните пръсти посегнаха към маската върху лицето й. Чеси ахна и отскочи назад.

— Но вие нали…

— Леглото ли? Стар трик, който научих в Пиренеите. — В светлината на свещите лицето на графа изглеждаше сякаш изсечено от камък. — А сега да свалим маската, и без друго знам коя си.

Чеси чу как коприната прошумоля и в следващата секунда маската падна от лицето й.

— Как разбрахте?

— Че си ти ли? — Морлънд мрачно се засмя. — Не можех да забравя за хлапака, който пълзеше по покривите. А когато видях ръцете ти, с всички тези мазоли… — Очите му помръкнаха. — О, не твърдя, че се сетих веднага. Тогава все още си мислех, че сте двама. Но сега, когато хванах ръката ти, със същите мазоли… — Той рязко я пусна, сякаш изпита внезапна болка. — Защо, Чеси? Това е всичко, което искам да знам. И още нещо… как?

Чеси отстъпи встрани, опряла ръце в стената. До вратата имаше още четири, може би пет крачки. Трябва да отвлека вниманието му по някакъв начин…

— Защо? Много просто. — Тя незабележимо пристъпи вляво. — Това бе едно предизвикателство, милорд. Знаете, че никога не съм могла да устоявам на предизвикателствата. — Още две стъпки. — Как? Нека просто да предположим, че се научих на много неща, откакто напуснахте Макао.

— Очевидно. Обучавал те е голям майстор. Това обяснява мазолите по ръцете ти, учудващата сила на ръцете ти. Но къде научи всичко това? — Челото на Морлънд се набразди, защото в същия миг отговорът изплува в съзнанието му. — В Китай! Дори безразсъдният ти баща не би могъл да допусне…

Чеси се усмихна през зъби. Почти бе познал.

— Много сте досетлив, милорд. Да, в Китай. — Внезапно тя се приведе и се хвърли към вратата.

Но не достатъчно бързо.

Морлънд я ритна в коляното и тя се стовари по лице върху персийския килим.

— По дяволите! Пус-с-нете ме!

Твърдото му коляно я прикова към килима, ръцете му стиснаха мятащите й се китки.

— Спри да се съпротивляваш, Чеси! Няма да си тръгнеш, преди да си ми отговорила!

Той рязко я дръпна и след миг тя лежеше по гръб пред него, под искрящия поглед на сапфирените му очи.

— Говори!

— Няма! Мразя ви! Вие сте един надменен, отвратителен, нахален…

— Чакам отговор, Чеси. За пари ли? Или заради някоя каша, в която те е забъркал баща ти?

Тя диво се замята, но стоманеното му тяло не помръдна.

— Вие… вие ще съжалявате за това! — Тя успя да измъкне едната си ръка и с все сила заби мазолестия ръб на дланта си в ключицата му.

Морлънд изруга. За един съвсем кратък миг хватката му загуби силата си.

На Чеси й трябваше тъкмо това. Измъкна и другата си ръка и се изви на една страна. След секунда дясната й ръка разсече въздуха и се вряза в коляното му. В дясното му коляно.

Лицето на Морлънд побеля като платно. Той прехапа устни.

— Милостиви Боже, аз… — Чеси ужасено разбра къде го беше ударила.

Ала блясъкът в очите му й напомни за опасността. След миг тя беше на крака и се хвърли към прозореца.

Покатери се на перваза и бутна рамката. Измъкна единия си крак. Чу мрачно проклятие зад гърба си, но си забрани да мисли за болката, която току-що му беше причинила.

Беше необходимо. Както много други неща, които бе правила, без значение дали бяха правилни или не, а просто — необходими.

Но тази мисъл не я успокои, защото отново чу как Морлънд стене от болка и се влачи по земята.

Тогава тя се устреми към тъмнината, към нощта навън, към свободата. Ала когато й оставаше още само една крачка, усети как железните му мазолести пръсти я сграбчват. Те безжалостно се сключиха около коляното й.

Преди Чеси да успее да мигне, Морлънд я дръпна навътре и я притисна до гърдите си.

Каза си, че трябва да го удари. Заповяда на ръцете си да го пернат по врата или ключицата.

Но не можа.

А после беше твърде късно.

Погледът му беше леден, безпощаден. Този път той реши дори да не хаби думите си. Просто я вдигна на ръце и я събори по гръб на леглото.

Устните му бяха плътно стиснати.

— Първо, за книгата, Чеси. Защо пое такъв риск заради нея?

Чеси го изгледа разярено и се дръпна към края на леглото, който беше най-близо до прозореца. Той присви очи.

— Няма да успееш. И няма да си тръгнеш от тази стая, преди да си ми отговорила.

— Нищо няма да ви кажа!

Морлънд сви рамене.

— В такъв случай, нощта ще бъде дълга. — Той свали ризата си от фин син плат и заобиколи леглото, без да откъсва очи от Чеси. — За пари ли? Толкова ли си загазила?

Чеси се отдръпна още по-встрани.

— Някакъв нов безумен проект на баща ти ли?

Никакъв отговор.

Чеси внимателно опипваше леглото, търсейки нещо, което можеше да й послужи за оръжие. Но не намери нищо. Нищо освен колосани ленени чаршафи и копринена нощна риза.

— Няма да ви кажа нищо. С каквото и да ме заплашвате! — Внезапно тя се изви като лък и го ритна в ребрата.

Ако бе вложила всичката си сила, такъв удар щеше да извади врага й от строя. Но Чеси искаше само да го задържи на прилично разстояние.

Той помръкна и отскочи, след което се опита да я заобиколи.

Вторият й ритник се заби в бедрото му и болката се стрелна надолу по целия му крак.

Тя видя как Морлънд се преви и се хвана за крака, а сетне бавно изправи гръб.

Ярост гореше в очите му.

— Ще трябва още малко да се понапънеш, скъпа. Аз съм готов да остана тук цяла нощ.

Ала Чеси забеляза болката, която сковаваше челюстите му и изостряше погледа му.

Пръстите му, които се опитваха да разтъркат коляното.

Усети как стомахът й се свива от представата за това колко го боли. По дяволите, защо не се предаде и не я остави на мира?

— Заради баща ти е. Те са го отвлекли, нали?

Чеси онемя. Гледаше го, неспособна да отрече.

— Е?

— Откъде… откъде знаете?

— Имам си шпиони, скъпа. — Той горчиво се засмя. — Поне този път сведенията им се оказаха верни. Откога го няма?

Чеси преглътна.

— Три… три месеца.

— Боже! И затова ли дойде в Лондон? Да го намериш?

Чеси се намръщи и стисна устни.

— Говори, по дяволите!

— Защо? Какво ви засяга това?

— Защото искам да ти помогна, малка глупачке. Но не знам откъде да започна ако не ми кажеш какво точно се е случило.

— Нищо не можете да направите — каза Чеси горчиво. — Отвлякоха го в Макао преди три месеца. Ако се опитате да се намесите, само ще влошите положението. Тези хора са страшни. Не биха се спрели пред още една смърт, за да постигнат целта си.

— Кой? Кои са тези хора?

— От Триадата, струва ми се. Или от която и да е друга тайна организация, с каквито е пълно в Китай и в цяла Азия. Да, почти съм сигурна, че е Триадата. Бичът на Изтока. А сега явно са се прехвърлили и в Лондон.

Внезапно всичко му стана ясно. Черните дракони и Червените тигри… всяка една от фанатизираните тайни организации би разполагала както със средствата, така и с възможността да отвлече Джеймс Камърън. Той и по-рано бе имал вземане-даване с тях, когато се опитваха да му отнемат някое току-що открито съкровище.

Тогава той ги побеждаваше. Но този път явно се бе провалил.

— Каква е цената за освобождаването на баща ти?

Чеси се смрази. Нещо й пречеше да отговори.

— Несъмнено, нещо много ценно. — С едно светкавично движение той сграбчи китката й и я изви нагоре. — Мили Боже, Чеси, какво ли е минало през главата ти, откакто за последен път те видях! — Очите му потъмняха. — Беше страхотна на покрива. Дяволски добра. — Той мрачно се засмя. — Боже, когато прескочи улицата, имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне.

Чеси преглътна.

— И аз имах такова чувство.

Пръстите на Морлънд стиснаха ръката й.

— Ти си абсолютна глупачка, Чеси Камърън! Можеше да загинеш. Ако не тогава, то сигурно поне още стотина пъти през онази нощ. По дяволите, ако тогава имах револвер в себе си, аз самият щях да те застрелям!

Чеси сви рамене с привидно пренебрежение.

— Неизбежният риск. Човек свиква с него.

Ненадейно Морлънд притихна.

— Ти си била там, нали? Когато Жермен и аз… — не довърши той.

Чеси кимна, благодарна, че й бе спестил по-нататъшното описание.

— И видя… чу…?

Тя отново кимна.

Не би проговорила, дори ако самият император Ция Цин се бе изправил на прага. Морлънд не помръдна.

— По дяволите! Точно това не биваше да…

Докато мислите хаотично се стрелкаха в съзнанието му, Чеси се помъчи да се освободи.

— Пуснете ме. Нали ви отговорих. Повече нямам какво да…

Морлънд помръкна. Изруга, когато кракът на Чеси отново блъсна коляното му.

— Не още, скъпа. Не си ми казала цената за освобождението на баща ти.

Чеси се заизвива, но този път той беше подготвен. Премести се така, че десният му крак да е извън обсега на ритниците й и я притисна с тялото си. Твърдите му бедра я приковаха плътно към леглото. А ръцете му…

Милостиви Боже, те бяха като от стомана. По-здрави не бе срещала дори в Шао Лин.

— По-добре ще е да ми кажеш. И без това скоро ще изтръгна истината от теб…

Тя мислеше как отново да го изрита в коляното. Личеше си, че все още го боли. Ала разбиранията й за чест не й го позволяваха. Затова тя се извъртя и се опита да го обезвреди с удар в слабините.

Той мрачно се усмихна.

— Да не си посмяла. Резултатът няма да ти хареса, уверявам те.

Чеси леко се изчерви, внезапно осъзнала интимната близост на телата им, леката ласка на един златен кичур, докоснал тила й зад ухото.

Доказателството за растящата му възбуда, притиснато до стомаха й.

Морлънд тихо, но грубо изруга. Пръстите му се впиха по-надълбоко.

— Цената е книгата, нали?

Чеси настръхна. Надяваше се, че ще разполага с повече време. Ала разбра, че мигновената й реакция я е издала.

Неохотно кимна.

— Боже, трябваше да се сетя!

— Пуснете ме. Сега вече научихте всичко — рязко се дръпна Чеси. Мъжът, притиснал я с тялото си, потръпна.

Сега беше моментът да се измъкне. Трябваше да го удари в едно от стотиците уязвими места, както я бяха обучавали.

Но не го направи. Не можеше.

Лежеше под него, спомняйки си как той се мяташе в кошмара си. Как се мъчеше да скрие болката.

И Чеси осъзна, че би искала да го притисне по-силно в прегръдките си и завинаги да го освободи от болката.

Но „завинаги“ бе нещо непостижимо. Тя нямаше никакво време, не и докато баща й бе пленник на Триадата.

— Пуснете ме. Знам… знам, че ви боли. Не ме карайте да ви причинявам повече… болка — каза тя с треперещ глас.

В този миг една къдрица се измъкна от плитката на врата й. Блестяща като синьо-черна коприна тя пропълзя и се лепна на бузата й.

Морлънд стисна зъби. Той бавно посегна и прибра кичура отново на мястото му, зад ухото й.

Този жест — толкова нежен и неочакван — накара Чеси да изпъшка. Сърцето й подскочи.

— Какво знаеш ти за болката ми? Освен ако… — Един мускул трепна под кожата на скулата му. — Значи ти си била онази нощ в кабинета ми? Мислех, че е Уитби.

Чеси кимна.

— Беше ли приятна визитата? — Лицето на Морлънд помръкна. — Хареса ли ти представлението?

— Ако си бяхте легнали, когато, трябваше, нямаше да ви обезпокоя!

— Приемете най-искрените ми извинения. Не можех да изкача стълбата до втория етаж. — Гласът му прегракна. — Както най-вероятно си забелязала.

Чеси помисли дали да не отрече, че е видяла състоянието му през онази нощ. Но това би означавало да прояви малодушие.

— Забелязах. Откога сте така?

— Откога съм така ли? — Той сви рамене. — От доста време.

— И постоянно ли ви мъчи? Както тогава?

Морлънд отново сви рамене.

— Да кажем, че винаги го усещам. Но аз нямам нужда от съчувствието ти, Чеси. Нито от сълзите ти. Искам само да ми отговориш.

Лъжеше. Имаше нужда от всичко, което тя можеше да му даде. Искаше всичко. И твърдостта, притискаща слабините й, го доказваше.

Той знаеше, че и тя го усеща. Иначе лицето й не би горяло от вълнение.

Морлънд преглътна ругатнята си. Мисли, глупако! Забрави колко е красива, колко е прекрасна така, легнала под теб. Помни какво трябва да направиш… и защо.

— Значи Триадата е отвлякла баща ти и искат Книгата на насладите. Значи просто трябва да я намерим и да им я дадем — каза мрачно той.

— Тя… тя не е ли у вас? О, Боже, аз се надявах, че…

— Боя се, че не. Дори мислех да открия дирите на оня тайнствен хлапак, който тъй умело се катереше по лондонските покриви. Надявах се, че ще може да ми помогне. Сега съм сигурен, че ти си неканеният нощен гост.

Чеси кимна, в очите й се четеше предизвикателство.

— Дори и в Кралското азиатско дружество ли?

Тя отново кимна.

— Боже, ти си луда! Можеха да те убият! Ами ако те бяха хванали?

— Аз… нямах избор. Бележките посочваха точното място. Пишеше, че…

— Бележки ли? — Морлънд сграбчи ръката й. — Какви бележки?

— Същите, които ме насочиха към този дом… и към всички други места.

Гласът му стана нетърпелив.

— У теб ли са още?

— Разбира се. Но от тях няма полза. Няма нито име, нито някакъв знак кой ги изпраща. — Чеси отново направи опит да се освободи.

Морлънд не й обърна внимание.

— Кой ги донасяше?

— Понякога момчетата, които нощем палят осветлението на улицата, друг път — някой кочияш. Всеки път различни хора. Но никой от тях не знае кой ги е изпратил.

— Така и предполагах. И последната бележка ти заповядваше да търсиш книгата тук?

Чеси кимна с глава.

— Направо е смешно. Явно и те не знаят повече от нас.

— Кой знае — бавно промърмори Морлънд. Очите му се присвиха.

В същия миг се вцепени.

— Тони? Какво…

— Ш-шт!

Тогава и Чеси чу тихото потропване навън, някъде около прозореца. Дали не стържеше някой клон? Или бяха стъпки по керемидите? Звукът се приближи — мек, потаен, бърз.

— Скрий се зад паравана — прошепна Морлънд.

— Но…

— Веднага, по дяволите!