Кристина Скай
Перлата на любовта (27)

27.

— Страшно съжалявам, че ви безпокоя, милорд. — Уитби трудно догонваше графа.

— Няма нищо, Уитби. — Морлънд се опита да не показва раздразнението, което изпитваше. — Разбира се, че трябваше да ме уведомиш.

Не, не трябваше. Защо, по дяволите, съобщението пристигна точно сега? Защо просто светът не изчезне?

— Къде е?

— Ето го, милорд. — Уитби протегна запечатаното писмо.

Зловещо предчувствие нахлу в душата на Морлънд, докато пръстите му опипваха тънката хартия, запечатана с восък.

Печатът бе тъмночервен. С цвета на рана, чиято кръв току-що е започнала да се съсирва.

Той пропъди обзелото го глупаво безпокойство и разчупи печата.

Значи го бяха направили. Бяха открили един от членовете на Триадата. Морлънд стисна зъби. Оставаше да успеят да го накарат да проговори. Като се има предвид фанатизма на членовете на Триадата, нямаше да е лесно.

Морлънд бавно се извърна. С вдигната и опряна на рамката на прозореца ръка той се загледа в късния следобеден дъжд.

Пак дъжд. Странно, в Макао като че ли никога не валеше. Там дните се точеха безкрайни, дълги и златни, а нощите се спускаха като черно кадифе.

— Това ли е… Ще пратите ли някакъв отговор, милорд?

Морлънд бавно смачка бележката и я натъпка дълбоко в джоба на халата.

— Отговор ли? — повтори той разсеяно.

— На съобщението на херцога.

— Съобщението… — някакъв мускул заигра по челюстта му. — Да… Вероятно ще трябва. — Очите му потъмняха и той сякаш се върна в действителността. — Би ли казал на прислужника му да почака, Уитби?

* * *

Стаята е чудесна, помисли си Чеси, изпитвайки необяснима празнота. Странно, че не го бе забелязала преди.

Стените бяха покрити със сиво копринено моаре. Дебелата кувертюра на леглото бе с пурпурни пискюли. Офорти на английски офицери, плаващи по бурни морета, както и светли, деликатни акварели, изобразяващи английски военни пунктове по чуждоземни места, висяха но стените. В нишите бяха изложени музейни експонати.

Буца заседна в гърлото й. Вдишвайки дълбоко, тя потърка бузите си. След това прокара бавно ръка по кадифения балдахин, в същия цвят като кувертюрата.

Съвсем като цвета на очите ти, й бе казал Тони само преди час.

Чеси, почувствала се изведнъж много самотна, обгърна с ръце раменете си.

Какво ставаше с нея? Как бе успяла само за един ден да загуби дисциплината, трупана с години?

И то сега, когато съдбата на баща й бе несигурна и зависеше единствено от нейните умения?

Бързо, преди да се е разколебала, Чеси нахлузи черната копринена туника и панталоните. С пантофки в ръка се приближи до вратата и я отвори.

Коридорът беше пуст. Далече, долу, откъм мраморното фоайе долови потропване на обувки.

Премятайки дългата си черна коса зад раменете, тя излезе в коридора. Само след няколко крачки се сепна от шума на изскърцваща врата.

— О, вие ли сте, мис Камърън? — Кръглото лице на мисис Харис грееше от добродушно любопитство. — Сигурно сте изтощена след всичките грижи, които положихте за господаря. Ще изпратя да ви донесат каквото поискате. Овесена каша? Кифлички? Варени яйца може би? Кое предпочитате?

Колко хубаво звучеше всичко. Но не разполагаше с никакво време.

— Може би по-късно, мисис Харис. Тъкмо се каня да…

Какво? Да избяга? Да тръгне преди графът да успее да я намери?

Чеси се намръщи.

— Искам да кажа… Трябва да отида да презаредя чантата. — Тя потупа черната кожена торба, която стискаше под мишница. — Билки…, нали разбирате? Имам да наточа и почистя различни игли.

Тръпки полазиха пълничката сивокоса икономка.

— Игли ли казахте? Господ да ни е на помощ, какво ще измислят още? Но да не ви преча, мис. Вие само пратете да ми съобщят, когато огладнеете. Днес е денят ми за печене и през цялото време ще бъда долу, в кухнята.

Усмихна се за довиждане, обърна се и с шумни стъпки се отправи към задното стълбище.

Тъкмо завиваше на първата площадка, когато почти се сблъска с една прислужница с лъщящи бузи и бяло боне, която тихичко си тананикаше. Съзирайки Чеси, тя бързо направи реверанс и се усмихна.

— Ама вие… Да не сте се изгубили, мис? С удоволствие ще ви помогна, ако е така. Салона ли търсите? Или може би мистър Уитби? — Тя стоеше в очакване.

Чеси преглътна ругатнята, която беше на устата й и също й се усмихна.

— Ами аз… Ъ-ъ-ъ… Имам нужда от… вода. Да, вряла вода.

Каква неправдоподобна история! Жената ще реши, че е малоумна!

Но младата прислужничка продължи да се усмихва и направи нов реверанс.

— Тогава сте на прав път. Надолу по стълбите и после вляво — там ще намерите кухненските помещения. Но аз с удоволствие ще ви помогна. Вряла вода ли казахте? За баня? Ако е така, ще накарам слугите да качат горе медната вана и…

— Не!

Прислужничката леко се намръщи, смутена от отчаянието в гласа на Чеси.

— Тогава…

Мисли глупачке! Чеси курдиса приветлива усмивка на лицето си.

— Не, не е за баня. Трябва ми за… за лекарствата, разбирате ли?

Като чу това, очите на младата жена светнаха.

— О, да. Разбирам, мис. С радост ще ви донеса. Ние всички сме ви толкова благодарни, че спасихте живота на господаря. Той е най-прекрасният мъж. — Тя внезапно се изчерви. — Не, не исках така да прозвучи. Просто исках да кажа… Ами, че той бе толкова добър към майка ми и братята ми, когато треската ги повали миналата зима. Пускаше ме да ги навестявам всеки ден. Дори ми разреши да занеса храна от килера на мисис Харис, за да изкарат зимата. — Тя се усмихна тъжно. — Щяха да умрат, ако не беше той, не се и съмнявам. А той си има своите собствени проблеми, с това негово коляно и всичко. Пък и двете деца, за които трябва да се грижи…

Тя се сепна, опомни се и силно се изчерви.

— О, моля за извинение, мис. Какво съм се разприказвала като латерна! Не исках да… — Тя отново направи бърз реверанс. — Ей сегичка ще ви кача водата, мис. Нямайте грижа за нея.

Чеси хапеше долната си устна, докато стройната фигура се скриваше от погледа й надолу по стълбището.

Това означаваше, че слугинското стълбище нямаше да й свърши работа. Оставаше парадният вход.

И се налагаше да побърза. Само още няколко минути и графът щеше да се върне.

Чеси ускори крачка, внезапно изтръпнала, че може да види нещо по лицето му, пламъче в очите му или стиснати челюсти, които биха издали съжалението или отвращението му от това, което се бе случило между тях снощи.

В крайна сметка тя не бе никаква красавица. Не хранеше подобни илюзии. Тялото й вероятно бе достатъчно привлекателно, но й липсваха маниерите и изяществото, които запленяваха мъжете и ги правеха да изглеждат отнесени.

Не, това, което се случи, бе следствие от болестта му или защото се е чувствал задължен към нея заради грижите, които бе положила. Не означаваше нищо повече. Би било глупаво от нейна страна да смята, че е нещо друго.

А Франческа Камърън бе твърдо решила да не става глупачка заради Тони Морлънд. Не и за втори път.

Ръката й трепереше върху полираното дърво на парапета, докато се взираше в светлата мраморна ниша на входа. Мина някакъв лакей, някъде от коридора достигна тих шепот.

Време е да тръгва. Знаеше, че това е единственият начин, по който трябва да постъпи, но сърцето й все още се съпротивляваше.

Върви.

Тежко въздъхна и тръгна бавно надолу по покритото с дебел килим вито стълбище. Лакеят бе изчезнал и никой не се навърташе около широката, дъбова врата. След минута всичко щеше да е свършило. Тя щеше да си е отишла. Свободна.

Шепотът в коридора прерасна в тихо хихикане. Чеси се обърна, свъсила вежди в издирване на място, където да се скрие, но тъй като бе насред стълбището, можеше да избира само дали да се върне обратно или да продължи надолу.

Над главата си дочу гласа на Уитби.

Значи оставаше само надолу.

Бързо се спусна но последните няколко стъпала, но налетя право на двама, които се промъкваха покрай една от мраморните колони на входа.

Устата на Чеси зяпна от изненада, когато по-едрият се обърна и доближи пръст до устните си, за да й даде знак да мълчи.

— Но кои…

Той бързо я хвана за ръката и я придърпа в сянката, тъкмо когато Уитби мина по площадката и заслиза по стълбите.

Момчето — защото това бе момче, както Чеси забеляза — я стискаше за ръката и й правеше отчаяни знаци да мълчи. За момент Чеси изпита чувство на вина, че става съучастник на техните планове.

После отхвърли тази мисъл от главата си. И понеже не приличаха на крадци, не бе нейна работа какво правят тук.

Когато най-накрая Уитби изчезна, момчето въздъхна с видимо облекчение и потупа своя спътник.

Момиче, както забеляза Чеси. Момиченце с естествени златни къдрици и очи с цвета на лятното небе.

Очи със същия цвят като тези на Тони…

Лицето на Чеси стана изключително сериозно.

— И така, какво става тук? Не е хубаво да се криете от Уитби.

Момчето се усмихна накриво, докато побутваше украсената си триъгълна шапка под мишница.

— Не е, нали? Но се налагаше, разбирате ли? Защото той ще отиде и ще каже на нашия… на графа. А пък той, от своя страна, направо ще ни одере кожите, ако разбере, че сме тук.

— На графа? Но кои…

— О, не се занимавайте с нас. Продължавайте да си гледате вашата работа. То и ние май ще тръгваме. — Ако момчето намираше за странно жена да се разхожда из къщата на графа, то бе прекалено добре възпитано, за да каже нещо по този въпрос. — Но може би трябва да ви помогнем да се ориентирате? Преди миг изглеждаше сякаш сте се загубила.

Чеси реши, че истината е най-добрата политика.

— Ами, аз просто се грижех за… графа. Той не беше… много добре.

Момчето се стъписа.

— Не е бил добре ли? Но аз мислех, че…

— Не се тревожи. Ще се оправи съвсем скоро.

Устните на момиченцето се изкривиха.

— Ще умре, нали? Точно както и те направиха! — Раменете й се отпуснаха и тя стисна трогателно парцалената кукла.

Брат й положи ръка на рамото й. В същото време се обърна към Чеси.

— Така ли е? Ще умре ли?

Чеси усети буца да засяда в гърлото й.

— Разбира се, че не. Та той е силен като бик… Просто имаше премеждие и се налага да си почива. До половин час, предполагам, ще се появи, ще крещи, че иска да закуси и ще прави живота на недобре платените си и неуморни прислужници истински ад. — Тя хвърли към децата изпитателен поглед. — Разбира се, стига състоянието му да не се влоши отново, когато ви види.

Лицето на момченцето просветна.

— Сетих се! Вие сте тази, която е спасила живота му, нали? Кочияшът Джем ни разказа за вас. Отначало не му повярвах, да си призная. Мислех, че иска да ни сплаши; като наказание, задето настоявахме да дойдем в Лондон. — Внимателно огледа копринените панталони и туниката на Чеси. — Лечителка, така ви нарече той. Предполагам, че затова носите тези… — Той осъзна, че не се държи прилично и силно се изчерви. — Извинете ме. Какви ги приказвам! — Изпъна прашното си палто, приглади масленозеленото си сако и хвърли поглед към момиченцето до себе си. — Извади си палеца от устата, Елспет — нареди той строго.

След това отново се обърна към Чеси и най-церемониално й подаде ръка.

— Казвам се Джеръми Лангфорд. Това е сестра ми, Елспет. Ние не трябваше да идваме тук, в Лондон. Но нашият… Искам да кажа графът, трябваше да се върне в Севъноукс в края на миналата седмица. А когато не си дойде, започнахме да се тревожим, че нещо пак не е наред. Затова решихме…

В този момент фигурката до него, която пристъпяше от едно краче на друго, не можа да се въздържи повече.

— О, я стига, Дже’ъми. Остави аз да разкажа! Първо се промъкнахме до конюшнята. После склонихме кочияша Джем да ни докара дотук, за да видим какво не е наред. — Тя се взря нагоре в лицето на Чеси с широко отворени очи. — Хубава сте — заяви тя непоколебимо. — Харесвате ми.

Миг след това Чеси усети една пълна ръчичка да се намърдва в нейната.

Метличеносините очи се разшириха още повече.

— Ще се ожените ли за нашия Тони? Ще бъдете ли новата ни мама?

Чеси пребледня като чаршаф. Мили Боже, нищо чудно че очите й се сториха познати! И на двамата — ясни и лазурни!

„Мама“, беше заявило момиченцето. Това трябва да са неговите деца! Защо не й бе казал?

Побиха я тръпки. Затвори очи, неспособна да погледне истината в лицето.

— Ш-ш-ш-т, Елспет! — сряза я остро момчето. — Виж как я разстрои сега! Не можеш ли и една мисъл да премълчиш?

— Не мога. И пък не искам!

— Нито пък искам — поправи я строго брат й. — И престани да си смучеш пръста като бебе.

— Но аз съм бебе! — Устничките на момиченцето започнаха да треперят. — Ще го направите ли? Ще се ожените ли за Тони?

Чеси инстинктивно протегна ръка и я погали по главата.

— Страхувам се… че няма да мога, скъпа. Но съм сигурна, че ще се намери някоя много по-подходяща от мен да стане ваша майка. Вашият ба… вашият Тони много го бива да намира жени, според мен.

Очите й се замъглиха за миг, след което се изправи.

— И така, сега вече наистина трябва да тръгвам.

— Трябва да се упражнявате, нали? Джем ми каза, че сте страхотна в редица странни неща. Биете се със сенки. Изкусно боравите с шпагата. Каза, че можете да отрежете ухото на човек от десет крачки, само като го погледнете. — Очите на Джеръми светеха от възторг. — Той твърди, че сте спасили живота на графа, като сте използвали магия и специални песни.

Чеси горчиво се усмихна. Бог знае какви приказки се носеха сред прислугата, откакто бе пристигнала!

— Няма никаква магия, повярвайте. А що се отнася до рязането на уши от десет крачки, нека приемем, че понякога ми се иска да можех.

— Боже, готов съм да се обзаложа, че ще успеете да го направите, ако решите!

Чеси откри, че се усмихва на подобно неподправено възхищение.

— Е, наистина трябва да вървя. Трябва… Трябва да забъркам още лекарства и… ами, още хиляди неща — довърши тя неопределено.

Разочарование се изписа по лицето на момчето. То се усмихна тъжно.

Прекалено тъжно за толкова малко момче, отбеляза Чеси. Мисълта я накара да се зачуди какви ли грижи са го накарали да порасне така бързо.

В този момент някаква врата се отвори наблизо. Силен глас прогърмя по коридора.

Глас, който накара стомаха на Чеси болезнено да се свие.

— Кажи му да изчака за отговора, Уитби. И… И ми го донеси тук. Независимо кога ще пристигне.

Толкова с твоите двадесет минути, моето момиче, помисли си Чеси, опирайки се на мраморната колона. Той като че ли изобщо е забравил за теб. Може да е бил доволен, че е имал причина да те забрави.

Тя гордо вдигна брадичката си, отпъди сълзите, които напираха в очите й.

— Извинете, но сега вече трябва да… — Пълните пръстчета стиснаха ръката й по-здраво.

— Но днес е денят за печене на мисис Харис — съобщи развълнувано момиченцето, наречено Елспет. — Тя винаги прави боровинкови кифлички и лимонови торти. Любимите неща на нашия Тони. И на мен. Бихте ли искала… Бихте ли искала да ги опитате?

Очите й бяха огромни, невинни. Пронизваха душата на Чеси.

Очи, сини като яйце на червеношийка. Очи като тропическо море. Очите на Тони.

 

О, Тони, Тони, кога е станало това? Защо не ми каза?

Чеси успя да се усмихне, макар и насила.

— Ех… Ех, да можех, но наистина не разполагам с време.

Момчето я изучаваше мълчаливо.

— Графът май звучеше добре. Гласът му бе силен както обикновено. Но… вие не ми изглеждате добре, мис. Повярвайте, не искам да се меся, но… Искам да кажа, че сте съвсем бледа.

Чеси притвори за миг очи. Обзе я тъга, докато усещаше всичките нюанси на отчаянието. Преди тя не знаеше какво ще й липсва или какво значи да познаваш дълбоката, пронизваща сладост на неговата любов. Но сега… О, сега…

В следващия миг момчето я хвана за ръката с изненадваща сила.

— Това вече решава въпроса. Нямате вид на човек, който може да отиде където и да е. Най-добре да дойдете с нас. Мисис Харис знае какво да направи. Ще ви приготви чаша чай и ще ви сложи да седнете в любимия й стол пред камината. След това ще ви залее с приказки за Йоркшир и за всичките си племенници и племеннички и преди да се усетите, ще сте на крака. На нас винаги ни помага. А и не е редно вие да се поболявате.

— Кой ще се грижи за… за графа тогава?

Младото личице издаваше твърда решимост. И в този миг така напомняше на лорд Морлънд, че направо разкъса сърцето на Чеси.

Тя видя, че няма начин да се отърве, без да създаде точно такава врява, каквато се надяваше, че ще избегне.

Прехапа устни и въздъхна.

— Добре, сър. Предполагам, че изглеждам ужасно.

— О, не. Не исках…

Чеси се засмя на неговото кавалерство.

— Разбира се, че не си искал. Хайде, води ме, смели рицарю. Нещо ми подсказва, че има дракони за унищожаване и ти ще намериш начин да го направиш.

Момчето изглеждаше изключително доволно от нейното изказване.

— Наистина ли мислите така? Боже, това е първият комплимент, който ми правят. Между другото, аз съм на девет — добави той важно. — Елспет е на пет.

Пълното пръстче излезе от устата на момиченцето.

— На пет и три-четвърти съм.

— Пет и три-четвърти — повтори момчето със страдалческа въздишка. — Вие наистина трябва да слезете долу с нас. Нямам търпение да чуя цялата история. Дори половината от това, което Джем, кочияшът, ни разказа да е вярно, е било невероятно. Но не вярвам… Искам да кажа, не трябва да съм невъзпитан, но ние дори не сме се запознали.

Чеси се усмихна и протегна ръка.

— Мис Франческа Камърън. Можете да ме наричате Чеси.

Джеръми леко стисна пръстите й.

— Толкова се радвам, че той… че графът е бил на вашите грижи, мис Чеси. Само като си помисли човек, че се мотаехме из Севъноукс абсолютно безполезни, а той е бил тук и е имал нужда от нас.

Палецът на момиченцето изскочи от устата й за втори път.

— Казах ти, че трябва да дойдем! Знаех си аз!

Момчето стисна рамото й.

— Този път беше съвсем права, немирнице. Прокл… ъ-ъ-ъ… Ужасно съм доволен, че ме склони. — Лицето му стана сериозно. — Разбира се, сега не бива да безпокоим графа. Трябва да го оставим да си почива. — Лазурносините очи на Джеръми се присвиха. — И на вас малко почивка ще ви е от полза. Изглеждате доста изтощена. — Той се изчерви и се изкашля притеснено. — Не че е редно така да говоря, разбира се. Не исках да кажа… Не че не изглеждате добре. Диамант от първа класа, нали разбирате?

Чеси не успя да се сдържи и се разсмя при такова екстравагантно сравнение.

— Че то си е така, мистър Джеръми.

— А, и хитрувате! — Бузите му станаха още по-алени.

В същия миг пълничките пръсти подръпнаха копринената туника на Чеси.

— Може ли да вървим вече? В кухнята е толкова приятно, когато мисис Харис готви. Тя не използва титли и не ни кара да седим мирно като порцеланови кукли. А аз съм мно-о-о-го гладна. — Брадичката на Елспет потрепери. — Само че на нея няма да й хареса, ако слезем долу сами, тъй като не е редно, че сме тук, нали разбирате? Така че… Мислите ли, че можете да дойдете с нас? За да обясните.

Те ме обезоръжават, повече са на брой и атакуват по всички флангове.

Чеси въздъхна. Е, какво значение можеше да има четвърт час? Особено когато графът седеше отчужден в кабинета си в очакване на важни сведения?

Междувременно Джеръми я хвана за другата ръка и я затегли към задното стълбище.

— Ама наистина, мисис Харис прави чудесни сладкиши! Херцогинята на Кранфорд какви ли не суми е предлагала на Тони, за да й я отстъпи, но той не ще и да помисли за това. Дочух, че самият престолонаследник му е правил предложение… Хиляда лири, каза Джем. Истинско състояние, но графът пак не се е съгласил.

Чеси изведнъж си спомни нещо.

— Не го ли направи? — промърмори тя едва чуто. — Дори за престолонаследника?

— Не — отвърна момчето развеселено. — А най-хубавото на мисис Харис е, че заделя най-вкусното за нас. Нищо, че обича да мърмори, че го прави.

В следващия миг стомахът му се обади доста шумно. Той се усмихна смутено, което го накара да изглежда много малък; нито на ден повече от деветте си годинки.

Чеси си помисли, че е доста привлекателен и уязвим и едва се въздържа да не разроши лъскавата му коса.

— Добре. Водете ни, сър.

Джеръми й се усмихна широко.

— Хайде, Елспет. Не се мотай — подвикна той през рамо, докато поемаше към задното стълбище, водещо надолу към кухнята.

Секунди след това Чеси се озова в светлото мраморно фоайе, разпъната между толкова сериозно изглеждащото деветгодишно момченце, стиснало едната й ръка, и лъчезарното, почти шестгодишно момиченце, увиснало на другата.

За миг Чеси се замисли какво ли още можеше да се обърка през този ден.