Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (47)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Той не идваше. Роина трябваше да роди дъщеря си всеки момент, но той още не идваше. Детето й ще бъде момиче. Това ще е нейното отмъщение. Няма да му роди бленувания син! Молеше се да е момиче. Късметът трябва най-сетне да бъде и на нейна страна! Уорик не идваше. Но защо си е въобразила, че трябва да го направи? Защото й беше върнат Туре и тя от месеци живее там?

Той продължаваше да я иска за съпруга, а тя упорито отказваше. Дори два пъти не пожела да го приеме. Уорик продължаваше да идва. Опитваше се да я убеди, че тя принадлежи единствено на него. Продължаваше да се разкайва, но тя нехаеше.

Уорик беше непоколебим. Дори беше спечелил майка й на своя страна.

— Желанието му да се ожени за теб няма нищо общо с чувството му за вина — много пъти я беше уверявала тя при посещенията си. — Имал е намерение да го стори много преди да разбере, че е сгрешил. Шелдън ми каза, че е взел това решение, преди да те повика при себе си на обсадата.

Шелдън пък бе друга неприятност, защото беше откраднал майка й от нея, спечелвайки доверието й. Възползвал се от нейната безпомощност, я беше направил своя жена преди тя да успее да мигне дори. Сега майка й го обожаваше, въпреки че беше приятел на Уорик.

Последния месец лейди Ан беше намалила съпротивителните сили на дъщеря си до нулата.

— Той те обича. Сам ми призна това, когато го попитах.

— Майко, как можа да го попиташ такова нещо? — беше възкликнала ужасена Роина.

— Защото трябва да знам. Ти никога няма да си направиш този труд!

— Разбира се, че няма да го направя! След като един мъж сам не признава чувствата си…

— Точно там е проблемът, детето ми! Когато го попитах защо не ти се е обяснил в любов, той отговори, че не знаел как.

Уорик бе способен и на това. Колко хитро от негова страна! Да каже на майката точно онова, което би искала да чуе!

Тя не би могла да се предаде и да се омъжи за него. Какво от това, че сърцето й започваше да бие по-силно в негово присъствие, че продължаваше да копнее за тялото му, макар и в това състояние. Желанията й са без значение. Тя няма отново да се превърне в глупачка, като отвори сърцето си за нови рани.

Днес седеше до прозореца. Може и да е отново господарката на Туре, но искаше стаята й да е запазила атмосферата от моминството.

Погали тапицираната пейка под себе си. Усмихна се, като я сравни с твърдата в стаята на Уорик. Наистина, там имаше два прозореца и стъклата бяха скъпи, а нейните бяха счупени при последната обсада. Априлският вятър повяваше омаслената хартия на едното крило. През него едва успяваше да зърне алеята към главната порта. Тя продължаваше да бъде пуста, като се изключи някакъв търговец, мъкнещ куфар със стоки.

Прозорецът не се чупеше за пръв път. Когато беше на девет години, тя случайно го беше направила, но тогава две години никой не постави хартия върху него. Така можеше да наблюдава постройката отпред, която беше с един етаж по-ниска от кулата. Покривът й беше над параклиса, отстоящ на два метра под нея.

Веднъж от този прозорец беше скочила върху покрива на параклиса. Изплашената до смърт прислужница тогава се беше разкрещяла из замъка, че се е убила. А Роина просто искаше да докаже, че стаята й не би могла да бъде затвор за нея.

Младата жена се усмихна, поставила ръка върху огромния си корем. Дъщеря й няма да постъпва така глупаво, а и самата Роина щеше да заповяда да се инсталират метални решетки върху прозореца. Сега разбираше гнева на майка си. Една погрешна стъпка, и би могла да се убие.

— Мечтаеш ли, госпожо?

Роина застина. Не можеше да повярва, че Джилбърт затваря след себе си вратата и пристъпва към нея.

— Как успя да минеш през портите?

Той се разсмя.

— Няма нищо по-лесно от това. Днес е денят, когато от града пристигат търговците, за да изкушават дамите в замъка. Днес аз съм търговецът. Трудно е тук да проникне с армия, за сам човек обаче не е проблем.

— Нима имаш още армия?

Веселостта му някъде се стопи.

— Не, но… О, пресвета Дево! — възкликна Джилбърт, загледан в корема й. — Значи планът успя, все пак?

Роина почти можеше да чуе мислите му, предизвикани от невероятната му алчност.

— Няма да успееш да припишеш това дете на Лионс! Ще го отрека, а и Уорик дьо Шавий знае това!

— Сигурно, след като те е притежавал — изсумтя гостът.

— Ти ме даде на него! Или си забравил, че това беше твоя идея? Алчността ти…

— По-тихо — изсъска Джилбърт, озъртайки се към вратата. — Няма значение чие е детето, щом мога да се възползвам от него.

Роина го гледаше, разтворила широко очи.

— Да не мислиш да предявиш права върху Къркбурой? Няма да успееш!

— Трябва да го направя. Онзи негодник ми отне и последното укрепление. Няма къде да отида, Роина!

Без съмнение, търсеше съчувствие и съжаление в нейно лице. Зачуди се дали с постоянното си преследване Уорик не беше размътил мозъка му. Какво прави отчаянието от един мъж, Господи!

Младата жена сви вежди подозрително, а неканеният гост продължи:

— Дойдох да се оженя за теб!

— Ти си луд!

— Не съм. Сега всичките ти имоти са под твое владение и е изгодно да се ожени човек за теб. Съпругът ти е…

— Заклела съм се във вярност към Уорик! — светкавично излъга тя. — Той не би ти позволил да направиш това!

— Нека само се опита да ме спре! Ще бъде принуден да върне твоите замъци. Така мощта му ще отслабне и ще падне в ръцете ми.

— Джилбърт, кога най-сетне ще се предадеш? След като не ти е останало нищо, защо просто не напуснеш тези места? Отиди при Хенри или при Луи, започни отначало!

— Не съм загубил нищо, след като мога да имам теб!

— Но ти нямаш права над мен — увери го спокойно тя — След като няма да се омъжа за Уорик, когото обичам, как мога да го направя с теб, когото толкова много презирам? По-скоро бих скочила от този прозорец! Искаш ли да го направя?

— Не дрънкай глупости! — Джилбърт се подразни от признанието й, че обича врага му, но в момента го вълнуваше повече заплахата й, защото беше седнала близо до прозореца. — Щом не искаш, може и да не спиш с мене, но трябва да се омъжиш за мен. Роина! Нямам друг избор.

— Не, имаш — чу се гласът на Уорик откъм вратата. — Измъкни меча си и ще ти покажа пътя!

Роина беше толкова изненадана от появяването му, че нямаше време да реагира. Джилбърт скочи бързо към нея и опря камата си върху гърлото й.

— Свали оръжието, Фулкхърст, или тя ще умре! — в тона му звъннаха нотки на триумф.

— Уорик, недей, няма да посмее да го направи!

Дьо Шавий не я послуша. Мечът му тупна на земята.

— Сега се приближи! — заповяда Джилбърт.

Роина примига. Уорик запристъпва напред без ни най-малко колебание. Приближаваше се към сигурната си смърт. Не, това няма да стане!

Острието на доведения й брат дори не докосваше гърлото й. Той не откъсваше очи от врага си.

Роина присви колене и жестоко изрита Джилбърт към Уорик. После се прехвърли през перваза. Чу виковете и на двамата, когато краката й сгънаха върху каменния зид Като дете й беше по-лесно да го направи. Но така натежала, беше немислимо да скочи върху покрива на параклиса. Седна и се приготви да изчака края на този кошмарен ден. Джилбърт показа главата си през прозореца.

— По дяволите, Роина, изплаши ме почти до смърт!

„Почти!“ Господи, кога най-сетне ще й се усмихне щастието?

До ушите й достигна звънтенето на метал. Най-сетне се беше сбъднало желанието им да се избият един друг. Какво значение има, че тя седи на ръба, а дворът е на тридесет метра под нея?

Спазъм залюля тялото й и я накара да потърси опора Скокът върху покрива й донесе първата контракция. Роина се присви и хлад прониза тялото й. Не, не сега! Дъщеря й трябва да почака малко!

Обърна се към прозореца и запристъпва по тесния перваз, който обточваше покрива на параклиса. Невъзможно беше да се върне обратно, особено така деформирана.

С левия си крак напипа отвор. През него минаваха стрелците, когато трябваше да мятат стрелите си срещу врага. Той беше на шест метра от пода и можеше да се използва само със стълба.

Роина с мъка се наведе, отвори люка и извика:

— Помощ!

Отчаяният й зов донесе неочакван резултат. Веднага отнякъде дотърча един прислужник. Той беше много дребен и само зяпаше смаян нагоре. Преди да му заръча да донесе стълба, от прозореца се появи Джилбърт.

— Върни се обратно! — извика той, преди да скочи на перваза.

Роина не помръдна. Беше като парализирана. Появата на доведения й брат означаваше, че Уорик е мъртъв! Джилбърт отскочи към нея и леко я блъсна. Изтощен от битката с Уорик, единият му крак се подгъна и той загуби равновесие. Тялото му хлътна в отвора на люка, но някак си успя да се задържи. Ранен и задъхан, Джилбърт с мъка се заизмъква нагоре.

Роина стоеше като вкоренена. Не можеше да свикне с мисълта, че Уорик е мъртъв. Но защо не бутна доведения си брат в дупката, въпреки че лесно би могла да го направи? Защо не захвърли и сабята му към стената. Просто стоеше като онемяла, докато… Уорик не изникна пред нея.

Смаяна, тя отстъпи крачка назад. Той й се усмихна окуражително и се нахвърли срещу Джилбърт, който вече беше измъкнал меча си.

Облекчението й беше прекъснато от нова болка. Тя не беше така остра, но бе по-дълбока от предишните. Роина не й обърна внимание, впила поглед в биещите се мъже.

Лавирайки, те отскачаха напред и назад по тясното пространство и я принуждаваха да се пази от тях. Роина продължи да не обръща внимание на болките. Когато двамата се отдалечиха от отвора, тя можа да погледне надолу. Помощ беше дошла. Слугите държаха едно платно и с жестове я призоваваха да скочи.

Какви идиоти! Как кадифето от олтара ще издържи тежестта й? Не й остана много време да се колебае. Отстъпвайки назад, Джилбърт неволно я блъсна и Роина усети само въздух под краката си. Той веднага я хвана с едната си ръка. Тежестта й явно го затрудни, защото хвърли меча си и я сграбчи с двете. Обърнал гръб към Уорик, Д’Амбре мислеше единствено да спаси живота на заварената си сестра.

Тя се беше вкопчила в него разтреперана. Не го пусна и когато вече я беше измъкнал и изправил на крака.

Забравен за момент. Уорик напомни за себе си.

— Свали ръцете си от нея, Д’Амбре!

Заплахата в гласа му, както и насоченият към гърдите на врага му меч, приканваха към подчинение. Вместо да я пусне. Джилбърт още по-здраво я сграбчи. Роина веднага отгатна мислите му.

— Няма да ти повярва, че ще ми направиш нещо лошо Ти току-що спаси живота ми, Джилбърт!

Разочарованото изражение на Уорик беше почти смешно. Той наистина не искаше да пусне врага си, но нямаше желание и да го убива. Винаги си заслужава да пощадиш нечий живот. Този живот Роина продължаваше да намира за презрян и окаян. Ако Уорик беше решил да прощава… Да прощава? Нима северния Дракон се беше променил толкова много?

Така беше, но защо ли това не го правеше щастлив? Думите му приличаха на ръмжене.

— Ще пощадя живота ти, но не искам повече да ме безпокоиш!

Джилбърт веднага се вкопчи в златната си възможност.

— Върни ми Амбре!

Роина зяпна от безочието му.

— Уорик, недей! Той не заслужава…

— Аз трябва да реша колко струва живота ги, Роина — прекъсна я дьо Шавий. Сто замъка не могат да се сравнят с онова, което означаваш за мен! — Тези думи я оставиха без глас много след като Уорик се обърна към Джилбърт: — Трябва да се закълнеш, че ще бъдеш мой васал!

Джилбърт не се поколеба, въпреки че го развесели нелепостта в цялата тази ситуация. Врагът му щеше да го защитава!

— Дадено! А Роина…

Уорик прибра меча си и безапелационно заяви:

— Веднага щом получа съгласието й. Роина ще стане моя жена. Каквото и да се случи, ти никога повече няма да бъдеш неин настойник. Не ме изкушавай да променя решението си, Д’Амбре! Взимай, каквото ти давам, и се считай щастливец, че не искам тотално отмъщение!

Роина бе освободена и веднага се намери в ръцете на Уорик Тялото й се сгърчи от нова контракция.

— Ако вие двамата сте свършили, дайте възможност на дъщеря ми да се роди! Не искам да е върху покрива! — Мъжете зяпаха в нея, без да помръднат. — Побързай, Уорик!

Това донесе резултат. Всъщност създаде паника. Понякога мъжете са направо досадни…