Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Лорд дьо Шавий замина, но Роина не беше хвърлена в тъмницата. Дори не я събудиха, за да изпълнява задълженията си. Намери се сама в огромното му легло.

На зазоряване Уорик се беше сбогувал с нея. Тя си припомни как я беше притиснал силно и я беше целунал нежно, невероятно нежно. Да, не бъркаше. Устните й бяха подпухнали, но не я беше заболяло. Веднага след това беше заспала, прекалено изтощена от нощта, прекарана с него.

Сега си мислеше за тази целувка. Тя беше различна от всичко, получила или дала, през тази дълга нощ. Устните й носеха белега от онези целувки, които изобщо не бяха нежни. Защо Уорик беше толкова ненаситен? Сигурно не защото му беше казала какво иска да направи с тялото му. Вчера следобед я беше открил и завлякъл в стаята си. Беше й показал какво се случва, когато си позволява да го дразни така.

Толкова силно я беше пожелал, че я облада веднага. Малко трудно проникна в нея, но така беше отпуснал юздата на страстта си, че при втория тласък тя вече беше мокра. При третия направо беше като обезумяла. Любеше я бавно, но с разтопяваща жар. Даваше всичко от себе си, без да напомня за войната между тях.

По някое време двамата разбраха, че са гладни за нещо друго, освен един за друг. Той лично тръгна да буди готвача. Това не беше необходимо: в антрето някой беше оставил храна и вана с вода. Възползваха се и от двете, въпреки че бяха еднакво изстинали. След това загубиха представа за времето…

Нито Уорик, нито Роина бяха забравили каква беше причината за тази страстна одисея. Той не беше сигурен дали, след толкова сексуална наслада, би могъл да реагира на предизвикателството й. Оказа се, че не познава себе си.

Два пъти беше загубвал контрол, полудял да я има. Устните й тръгваха от шията, плъзгаха се по рамото и по силните му ръце, обхванали гърдите й. Искаше й се да целуне всяка частичка от тялото му, но едва стигаше до корема, когато той я поваляше по гръб и проникваше в нея. Тя постигна своето, когато го беше изцедила до последната капка. Страните й пламнаха при този спомен. Но не можеше да забрави въздишките на удоволствие, отронвани от устните му. Той беше толкова различен от друг път… Нито веднъж не беше показал жестоката си страна. Тази нощ нямаше да забрави и с това, че го беше накарала много пъти да се смее.

Единствено я безпокоеше това, че не разбираше причината за промяната у него. Дали беше успяла да го прелъсти, или това беше само временно? Уорик щеше да отсъства по-малко от седмица, но тези дни й се струваха цяла вечност. Нямаше търпение да разбере дали планът на Милдред е успял. Дори и да е така, за това време нещата щяха да пропаднат и трябваше да започва всичко отначало.

Роина въздъхна. Стана и започна да се облича. Губеше търпение, защото не можеше да повярва, че за такъв кратък срок е успяла да опитоми Дракона. Но една единствена нощ може ли да промени мъжа? Уорик лесно щеше да си спомни, че е решил да й отмъщава. Все пак бе постигнала някакъв успех. Освен това се беше оказало, че да прелъстиш това мъжище не е толкова противна задача. Напротив, в обятията му беше открила неземно удоволствие.

Когато влезе в салона, разбра, че сутринта е доста напреднала. От прозореца не струяха обичайните слънчеви лъчи. Освен няколко прислужнички нямаше други хора. Една от тях беше Милдред. Тя се спусна след Роина по пътя и към кухнята.

— Сега, като го няма, разрешено ли е да разговаряме? — попита я изненадана младата жена.

— По дяволите заповедта му! Онова, което научих, не може да чака. Но защо не изглеждаш разтревожена от заминаването му?

Роина се усмихна.

— Нали не съм в тъмницата!

— Нямам това предвид. Не знаеш ли къде е отишъл лорд Уорик?

— Той ми каза, че ще отсъства за кратко време. Не би могъл да е отишъл на война, нали?

— Не, но битката си е битка. Джилбърт го е предизвикал!

— Господи, един от двамата ще умре! — пребледня Роина.

Милдред примига с очи. Защо това трябва да тревожи любимката си?

— Но преди това ще се разпознаят!

Младата жена не я чу. В съзнанието й изникна образът на Джилбърт. Той беше огромен, владееше добре меча, но за разлика от Уорик, нямаше да се бие честно. Като си представи Уорик да лежи на земята, облян в кръв, стомахът й я присви.

Изведнъж се намери на стола край огнището. Милдред я разтриваше със студена кърпа.

— Какво ти стана, миличка? Да не е от бременността?

Роина й изгледа отчаяна.

— Не искам той да умре!

— Разбирам! — Прислужничката й седна на табуретка до нея и продължи бързо: — И защо трябва да умира? Той тръгна от тук, приготвен за всякакви капани. Изглежда между тях дори няма да има битка. Но Уорик ще разбере коя си всъщност. Като види Джилбърт, ще му стане ясно, че е един от мъчителите му в Къркбурой. Не те ли е страх от това?

— Не съвсем. Сега съм сигурна, че няма да ме убие, за да си присвои мой имот. Ще свърша в тъмницата, защото съм го залъгвала с мълчанието си.

Милдред тъжно се усмихна.

— Това ще стане по-бързо, отколкото си го представяш.

Прислужницата се огледа, за да се увери, че са сами.

— Лейди Биътрикс изпадна в истерия, като разбра, че трябва да се задоми в семейство Малдюи. Бясна е на баща си, че я е дал на някакъв младеж, който според нея не е достоен за ръката й. И има намерение да му го върне чрез тебе!

Очите на Роина се разшириха.

— Чрез мене? Има ли тази власт в отсъствието на баща си?

— Е, донякъде, но е достатъчно умна, за да не прекалява. Снощи ги чух да разговарят със сестра си. Наистина планът си го бива. Тя не знае с какво си навлякла гнева на Уорик, но е дочула, че става дума за кражба.

— Значи ще твърди, че съм откраднала нещо от нея?

— Да, най-скъпото й бижу. Перлената огърлица, подарена й от Уорик. Мелизанд ще твърди, че ти последна си влизала в стаята й, преди да са забелязали липсата. Биътрикс ще настоява да претърсят тъкачницата и стаята на Уорик. В това време ще я пъхне някъде, за да се потвърди вината ти.

— Тогава дори няма да настоява да ме хвърлят в тъмницата. Като се върне Уорик, ще повярва на думите й. Толкова често ме е наричал „крадла“! Ще бъде принуден да ме накаже, този път свирепо. Може би ще ме набият с камшик…

— Биътрикс иска чрез теб да нарани него.

Роина се намръщи.

— Но Джон Джифърд…

— …не е тук. Замества го някакъв, който обича да измъчва затворниците.

Роина пребледня.

— Познавам го!

— Това не е всичко. Дъщеря му ще нареди да те разпитват дали не си откраднала и още нещо. Можеш да се досетиш как разпитва този човек…

— Подлага затворниците на мъчение?

— Да. Малката кучка разчита на това. Ще бъдеш толкова наранена и използвана, че Уорик никога не би те поканил повече в леглото си. Нещо повече, ти ще загубиш и детето си. Така Биътрикс иска да го накаже, защото е известно желанието му да има син, макар и незаконороден.

— Лошо ми е!

— Напълно те разбирам — потупа я по ръката съчувствено Милдред, но младата жена хукна към тоалетната.

Милдред я чакаше с влажна кърпа, която Роина пое с благодарност.

— Колко време имам, преди да са задействали заговора срещу мене?

— Докато Биътрикс слезе за вечеря. Тогава ще е поискала да си сложи огърлицата и няма да я е намерила. Незабавно напускай тази къща! Приготвила съм храна и дрехи. Скрих торбата в пивоварната, докато те чаках да се появиш…

— Успах се.

— Значи планът ни проработи?

— Да, но идеята беше твоя… — Роина се изсмя тъжно. — Сега това вече няма значение.

— Не е вярно. Ще проличи веднага със завръщането на Уорик. Не е необходимо да ходиш далеч. На километър оттук има гъста гора. В нея може да се скрие цяла армия. Ще го изпратя да те открие, след като му разкажа за заговора.

— Не може ли да дойдеш с мен, Милдред?

— Ще открият, че ме няма, и тогава ще се усъмнят в отсъствието ти. Ако обаче мислят, че си тук, спокойно ще отправят обвинението. По-разумно е да тръгнеш сама. Аз ще подготвя Уорик за лъжите, измислени от дъщеря му.

— Забравяш, че не слуша обяснения, особено от нас. Май е по-добре изобщо да не се връщам. Туре не е много далеч…

— Не ли? Само три-четири дена пеша! — възкликна Милдред.

— Там ще ме скрият и ще ми помогнат да освободя майка си от Амбре.

— Роина, не можеш да ходиш толкова далеч пеша! Довери се на Уорик! Дай му време! Чувствам, че ще бъде на твоя страна!

— Не съм толкова сигурна като тебе. Сега, като се замисля, не искам за моето дете да се грижи мъж, възпитал такива злобарки!

— Негова е грешката, че ги е пренебрегвал, но те не са имали майки. Ти…

— Милдред, сега не е време да обсъждаме този въпрос. Покажи ми как да изляза от тези порти?

— На задната има само един войник. Ще отвлека вниманието му, а ти ще се промъкнеш навън. Ако искаш да избягаш за добро, чакай в гората ден, по-добре два. За това време паниката ще премине. После ще се присъединя към тебе.

Роина я прегърна успокоена.

— Благодаря ти!

— Като си ми толкова благодарна, послушай ме и не ходи чак в Туре — сряза я Милдред.