Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Бог е милостив, все пак. Когато на другата сутрин Роина се събуди, стаята беше празна. Не знаеше как би могла да погледне Уорик след изминалата нощ. Най-сетне имаше временен отдих, но не и от спомените.

Когато я връхлетяха, тя изпъшка и зарови глава под възглавницата. Толкова беше сигурна, че ще устои и няма да се моли. Кръвта й бушуваше от страстта и думите, които той копнееше да чуе, се бяха изплъзнали от устните й. Тогава всичко й беше безразлично. Вълнуваше я единствено неописуемото удоволствие, което й доставяше. След това ужасът и самоомразата я бяха погълнали, заплашващи да останат вечно у нея. Все още не можеше да понесе мисълта, че ще го погледне и ще види подигравателното му изражение.

Тя ще умре от срам, а той само ще се изсмее. Слабостта й не означава нищо за него. Интересува го единствено неговият триумф. Да, той ще се смее, а тя ще го намрази още повече и…

— Измъквай се от завивките, момиче, и сложи това!

Роина изпъшка и се извъртя. До леглото стоеше Уорик.

Държеше собственото й бельо, сукмана и обувките, оставени в тъкачницата. Намръщен, продължи:

— Да не мислиш, че можеш цял ден да мързелуваш само защото снощи ми достави удоволствие? Положението ти не се е променило. Задълженията, които тази сутрин пренебрегна, си остават. Понеже вече закусих, ще ми прислужваш на вечеря. Сега върви да хапнеш и се захващай за работа!

Тръгна си, преди да е успяла да му отговори. Наистина мързелуваше, и то в неговото легло.

После й мина през ум, че го беше погледнала и беше оцеляла. Значи няма да й се подиграва? Не го разбираше. Беше пропуснал идеална възможност отново да я унижи.

Изгледа дрехите. Объркването й стана още по-голямо. Ясно й беше, че трябва да носи дрехи на прислужница, за да не забравя положението си. Но не разбираше защо й е позволено да носи финото си бельо.

Гледаше смаяна към вратата. Този жесток човек не позволяваше да гладува и да настива, като й показваше, че го прави заради бебето. Но сега не искаше кожата й да се жули, а това не беше заради детето. Жесток е, наистина, но и до мозъка на костите.

Господи, как можа да си го помисли? Уорик дьо Шавий изобщо не е способен на никаква любезност. Без съмнение е намислил друго, за да я измъчва.

Роина се облече и въздъхна от облекчение, като почувства до тялото си меката тъкан. Червената й риза беше дълга до глезените, както се полага на една дама. Усещането беше толкова приятно, че когато влезе в сана, почти се усмихваше. Стана й още по-весело, защото нямаше Уорик да я изнервя с погледа на студените си сребристи очи. Потърси с очи Милдред, но край огнището седяха само дъщерите на господаря и наставницата им. Явно учеха нови бодове. Докато стигне до стълбата към кухнята, тя повече не ги погледна. Не забеляза каква омраза имаше в очите им.

— Не й обръщайте внимание, скъпи — посъветва ги лейди Роберта. — Дамите не се занимават с жени от нейния тип.

— Но тя е прекарала нощта в дневната — подчерта тринадесетгодишната Мелизанд. — Със Селия това никога не се е случвало!

— Селия едва ли е приятна компания с нейната вятърничавост — отбеляза Биътрикс, като подсмръкна презрително.

На четиринадесет, Биътрикс беше по-възрастната, ако е се смяташе незаконородената Ема. Баща й не я признаваше, а сестрите — още по-малко. Мелизанд беше по-хубавата. Косите й бяха руси, а в сивите й очи имаше достатъчно синьо, за да не бъдат надменни като на баща й. Биътрикс имаше кестеняви коси и кафяви очи, а лицето й беше прекалено тясно. Би могла да мине за симпатична, ако изражението й не беше постоянно намусено. Всеизвестен факт беше, че баща й е бил сгоден за майка й много отдавна. Съпругата му не се е отличавала с красота, но Уорик я е взел заради нейната миловидност и милосърдност.

Биътрикс не проявяваше тези качества към сестра си. Тя беше по-голямата и щеше да наследи баща им. Мелизанд щеше да получи зестрата на майка си, но за Биътрикс оставаше всичко друго, след като липсва наследник от мъжки пол. Това беше причината, поради която девойката се ужаси, разбрала за лейди Изабел. Но отскоро се носеха слухове, че е изчезнала, може би мъртва, и тя скрито ликуваше. Толкова дълго баща й беше избирал нова съпруга и така трудно беше подписал брачния договор… Зает с постоянните си войни, едва ли ще намери време отново да си търси друга съпруга.

На Биътрикс определено не й харесваха слуховете относно новата прислужница. Говореше се, че е бременна и че детето е на Уорик. Това не я безпокоеше, защото господарите не се женят за слугини. Според други слухове тази жена имала благороднически произход и просто си е навлякла омразата на Уорик.

Биътрикс не вярваше на това. Дори баща й, който беше безмилостен към враговете си, не би могъл да се отнася така с една дама. Но ако всичко е истина и момичето му роди син, той може и да реши да отиде под венчило с нея.

Биътрикс знаеше колко много баща й жадува за момче, но тя не можеше да понесе мисълта, че трябва да се прости с наследството. За него бе мечтала цял живот. След като няма хубостта на Мелизанд, това е единственият начин да си осигури подходящ съпруг.

— Ето я отново — каза Мелизанд, когато Роина се появи с Енид до нея. — Чудя се откъде е взела тази хубава червена риза?

— Без съмнение баща ни я й е дал, за да я глези — отговори Биътрикс, присвила очи. — Мисля да я извикам и…

— Няма да направиш подобно нещо, млада госпожице! — намеси се рязко възпитателката. — Ако причиниш неприятности на любовницата на баща си, те неминуемо ще се върнат върху собствената ти глава. Помни това и когато се омъжиш!

Биътрикс изгледа възрастната жена, но не възрази. Обикновено не обръщаше внимание на мъдрите й съвети. Когато тази благочестива лицемерка я нямаше, Биътрикс знаеше как да се забавлява.