Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Уорик не спираше да се чуди как тази жена успя. Благодарение на нея вече беше стигнал до решение, за което и през ум не му беше минавало. Тя бъркаше обаче, ако мисли, че със странното си поведение ще промени нещо. Е, може би малко, защото той вече няма желание да я кара да страда. Гъвкавият й ум също беше приятна изненада. Доскоро беше толкова сериозна и решителна. Не очакваше, че може да бъде дяволита и остроумна.

Къркбурой не беше нейният град. За пръв път Уорик се замисли коя е Роина и откъде е дошла.

— Говори ли с госпожицата за Ема?

Уорик се обърна. Досега беше наблюдавал как неговите мъже се съревновават с тези на Шелдън. В първия момент не разбра за кого говори приятелят му. После проследи погледа му. Роина пресичаше двора, носейки кош с пране. Толкова лесно се набиваше в погледа на човек. Златистите й плитки блестяха на слънцето, червената й риза приятно контрастираше със сивия сукман. По някакъв неуловим начин се различаваше прислужниците наоколо. Направо беше смешно да я нарича така, но той ще продължава да го нрави. Подразни го фактът, че е забравил за новата й задача, без съмнение, когато беше наблизо, мислите му се въртяха само около нея.

— Със суматохата около идването на Изабел не можах…

— Замълчи! — прекъсна го гневно приятелят му. — Онзи хлапак Майлз се заблуждава, ако мисли, че ще му се размине. Той открадна годеницата ти и ще плати с живота си за това! Какъв срам! Познавам баща му и…

— За Бога, Шелдън! Не ми приписвай дела, за които дори не съм си и помислял!

Шелдън го изгледа с такова недоумение, че Уорик се изчерви.

— Сигурно не възнамеряваш да оставиш този човек ненаказан? Особено ти? Да не си болен?

Дьо Шавий се намръщи. Приятелят му наистина беше загрижен за здравето му.

— Не разбираш ли, че изобщо не ме интересува загубата на тази жена? Съюзът остава в сила, след като обещах Биътрикс на мое място. Лорд Рийнард е доволен от крайния резултат. След като госпожата не изпитва нищо към мен, аз всъщност трябва да благодаря на Майлз Фергънт!

Шелдън продължаваше да го зяпа.

— Как е ръката ти, приятелю? Да не би и твоят меч да е ръждясал като моя през последните седмици?

Най-сетне Шелдън се засмя.

— Да не би да ме предизвикваш?

— Просто ти правя предложение.

— Тогава да се бием! — Шелдън издърпа меча си. — Само по някое време да не забравиш, че си простил дързостта на хлапака? Последния път, когато ме сбърка с един твой враг, не можах да стана от леглото две седмици!

Уорик също изтегли оръжието си с думите:

— Не е нужно да споменаваш това. Съжаление ли искаш, или едно леко упражнение?

— Спомням си, когато веднъж се упражнява с един… — Шелдън не довърши изречението си, предизвикан от първия удар на Уорик. Звънтенето на остриетата им се сляха с това на останалите мъже. После останаха единствени, защото другите се събраха около тях. Роина ги наблюдаваше през прозореца на пералнята, забравила за чаршафите. До вътрешната порта стоеше пратеник. Явно носеше важно съобщение, но също беше погълнат от схватката, която изглеждаше на живот и смърт.

От една кула Биътрикс също гледаше баща си, който според нея се правеше на глупак. Толкова му беше ядосана, че беше зашлевила две прислужници и беше разплакала любимата си Мелизанд.

Ужасното разочарование на лорда, предизвикано от пристигането на годеницата му, беше последвано от нещо по-лошо. Тя самата трябваше да се сроди с обичното му семейство Малдюи. То беше източник на повече сила, на повече богатство и благородническа титла. Бяха я сгодили за някакъв юноша, току-що ръкоположен в рицарско звание. След година тя трябваше да живее в замъка на своя свекър. Баща й щеше да съжалява, че й е причинил това!

Уорик седна бавно на земята. Гордостта беше наранена повече от гърба му. Шелдън стоеше над него разсмян. Никога досега приятелят му не беше проявявал такава несъобразителност. Сякаш беше обикновен оръженосец, който се дуелира с дървен меч. По дяволите тази русокоса вещица и червената й риза! Да не говорим за гъвкавото тяло в нея… Достатъчно беше само да я зърне, за да се разсее Шелдън веднага го беше повалил на земята. Сега тази хубавица стоеше на двора, загледана в унизителната му поза, и по всичко личеше, че едва се сдържа да не се изкикоти.

— Нали разбираш, че вестта за победата ми над Драко на…

— Върви по дяволите! — избухна Уорик и стана. После процеди през зъби: — По-добре не прави повече това!

Шелдън продължаваше да се усмихва победоносно.

— Не съм глупак, приятелю! Славата от днешната ми победа…

— Пристигнал е пратеник, господарю — прекъсна го управителят на замъка.

Уорик изгледа човека. Стори му се прекалено чист, за да е пристигнал отдалеч. Разгъна пергамента и изражението му леко се промени. Беше познал печата.

Пратеникът търпеливо чакаше, за да изрече добре заучените думи. Но господарят на Фулкхърст май нямаше нужда от това. Той прочете съобщението и се усмихна самодоволно. Мъжът реши, че той не тълкува правилно предизвикателните думи на господаря му. Страховитият Дракон от севера явно разчиташе на своите войници, за да побеждава.

Пратеникът малко се разколеба в този си извод, когато срещна погледа на студените сиви очи срещу себе си.

— Ако господарят ти бърза да умре, ще се подчиня на искането му, но за свое удоволствие. Скоро ще получиш окончателния ми отговор. — Уорик махна с ръка и освободи мъжа.

Шелдън едва го изчака да се отдалечи.

— Познавам ли този, когото имаш намерение да унищожиш?

— Не си го виждал, но със сигурност си чувал за него: Д’Амбре. Той иска да приключим войната помежду си, като се бием лично на полето Джили след два дена.

Шелдън подсвирна.

— Този човек трябва да е толкова безмозъчен, колкото и баща му! Как може да се заблуждава, че не знаеш коварността на тази местност? Чувал съм, че Уолтър Белем също бил призован там, но по пътя го причакали и убили. Така Д’Амбре превзели крепостта Туре.

— Вече съм превзел тази част от колекцията му. Изкушавам се да му подаря мечтания мир, но след като падне и замъкът Амбре.

— Значи това е следващата ти цел?

— Да, но явно съм отлагал прекалено дълго. Дал съм му време да обмисли ново предателство.

— Трябва да призная, Уорик, че съвсем не е лесно на онзи, който те е спечелил за враг. Всеизвестно е, че никой не е наранил Дракона, без да се изгори. По-лесно е да бъдеш убит от засада, отколкото да се биеш честно с теб. Особено като се знае, че Стивън няма да ти посегне.

— И защо да го нрави? Половината от моите врагове са и негови. Отървава се от тях, без да си мръдне пръстът.

— Сериозно ли говориш, че нямаш намерение да разрушаваш напълно Д’Амбре? — попита озадачен Шелдън.

Уорик вдигна рамене, загледан към мястото в двора, където беше стояла Роина.

— Може би са ми омръзнали постоянните войни. Прекалено много неща съм занемарил. Дъщерите ми имат нужда от истински напътствия, почти не познавам земите си. Знаеш ли, за да стигна до Туре, преминах през Сиксдейл. Не съм и подозирал, че е мое феодално владение. Освен това пренебрегнах факта, че трябва да имам син…

— Да, пък си и прекалено стар! Вече е късно…

— Върви по дяволите, Шелдън!

— Съжалявам за Изабел. С удоволствие я избра за своя жена, а виж какво стана…

Уорик махна с ръка.

— Би трябвало да изпитвам гняв и към нея, и към баща й. Той е знаел, че сърцето й принадлежи на друг, и въпреки това я принуди да се сгоди за мен. Обаче аз се чувствам почти облекчен. Сега разбирам, че тя не ми е подхождала.

— Може би вече имаш друга предвид, която да я замести?

— Ако намекваш за онази малка вещица, грешиш! Никога няма да й направя честта…

— Не казвай голяма дума, защото ако ти роди син…

Уорик си представи Роина с дете в ръце. Сърцето му се изпълни с такъв копнеж, че чак се разтрепери. Но не можеше да забрави, че половината си живот беше изживял с мисълта за отмъщение. Всеки, причинил му зло, трябваше да плати за това. Той поклати упорито глава.

— Немислимо е да…

Шелдън го спря, като вдигна ръка.

— Не говори неща, които после ще опровергаеш с делата си. Ще се видим скоро, приятелю.

Уорик гледаше след него намръщен. Имаше време, когато беше останал съвсем без приятели. Тогава само Шелдън беше редом до него, опознал трагедията на живота му. До този момент беше мислил, че да живееш без приятели наистина е по-добре.