Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато остана сама, Роина разбра, че двете с майка й ги е спасила разсеяността на Джилбърт. Обсебен единствено от плановете да се отбранява от Фулкхърст, той беше забравил за пленника. Ако Уорик беше останал в оковите си, Роина щеше да се затрудни в обясненията си пред нападателите.

За щастие това отпадаше от грижите й. Тя не смяташе и да изпълни нито едно от указанията на доведения си брат. Имаше намерение веднага да напусне крепостта. Отне й доста време, докато открие, че негодникът беше отвел със себе си всички коне и всички мъже от охраната. Тогава реши, че ще се скрие в града. Само прислугата щеше да посрещне Фулкхърст. Но я спря мисълта, че нападателят беше обзет единствено от мисълта за отмъщение. Със сигурност щеше да изгори селището до основи, за да открие Джилбърт и новата господарка на Къркбурой. Да избяга пък в гората, както заместникът на Лионс, също не вървеше. Без пари и пеша, тя не би могла да спаси майка си, преди Джилбърт да е разбрал за бягството й.

Очевидно нямаше друг изход: ще трябва да изпълни инструкциите на Джилбърт. Абсолютната безпомощност на крепостта щеше да остане тайна. Портите бяха заключени. Решетките на подвижните мостове — спуснати. На пръв поглед Къркбурой изглеждаше силно укрепена крепост. Роина се надяваше да договори приемливи условия за себе си и за прислугата.

Тайно се надяваше да придума Фулкхърст да й помогне. Ако не беше по-лош от Джилбърт, тя щеше да му предложи своето сътрудничество. В ръцете му вече бяха три от нейните имения. Без съмнение нямаше намерение да й ги връща. По-добре да не ги споменава. Другите контролираше Джилбърт. Това също й беше противно. Предпочиташе да помогне на Фулкхърст да превземе и тях. Проблемът беше дали ще й повярва?

Милдред искаше двете да чакат в къщичката на вратаря, но господарката й я убеди да остане в големия салон, за да бъдат по-спокойни прислужниците. Роина взе със себе си четирима от мъжете. Сама не би могла да вдигне решетките. Не им се наложи да чакат много. Гледката, която представляваха петстотинте въоръжени до зъби войници и петдесетте рицари, беше внушителна. Мъжете край нея изпаднаха в паника.

Единственото им желание беше да избягат и да се скрият. Роина не можеше да ги обвинява. Тя беше в плен на същия порив, но нямаше право да му се подчини. Собственият й страх направи тона й леденостуден. Тя обясни на всички, че ако не останат по местата си, ще умрат, защото във всички случаи врагът ще ги открие.

Самата тя си наложи да запази спокойствие. Не беше очаквала толкова много рицари. Мнозина от тях носеха знамена, върху които червен дракон бълваше огън. Същата емблема грееше и върху парадните сбруи на конете. Роина не можеше да се ориентира кой от всички рицари беше Фулкхърт.

Един от мъжете заязди към портата. Явно не беше рицар, тъй като не носеше тежка ризница. Думите му бяха достатъчно ясни, но Роина още не можеше да им повярва. От тях се искаше да се предадат, или щяха да бъдат унищожени. Тя имаше десет минути, за да реши съдбата на крепостта.

Нямаше място за умуване. Дори и да я блъфираха, в което се съмняваше, тя нямаше друг изход. Мъжете до нея веднага се разтичаха и вдигнаха решетките, без да дочакат нейната заповед. Роина не ги спря. Не й оставаше нищо друго, освен да излезе на двора и да посрещне армията.

Рицарите се появиха с извадени мечове. Наоколо нямаше жива душа. Единствено господарката стоеше на стъпалата пред големия салон. Изглежда това не ги изненада. Явно не очакваха някой да им се противопостави.

Трима от рицарите приближиха Роина. Първи те скочиха от конете. Навярно единият от тях беше Фулкхърст. Другият по всяка вероятност беше негов васал. Третият рицар — по-висок от останалите, тръгна към нея. По пътя прибираше меча в ножницата си и не откъсваше поглед от младата жена. Слънцето грееше точно срещу Роина и тя не можеше да види нищо от приближаващия я рицар, освен че беше огромен и беше в пълно бойно снаряжение.

Роина отвори уста да го поздрави, но ръцете му така я сграбчиха, че сигурно щяха да я прекършат.

— Как се казваш?

Гласът му беше режещо студен. Роина беше ужасена. По дрехите й сигурно се беше досетил, че е господарката тук, но се отнасяше с нея като с крепостна селянка.

— Аз съм лейди Роина Бел… Лионс… господарката на този дом — едва успя да изрече тя.

— Повече не си господарка! От този момент си моя пленница.

Какво облекчение! Поне нямаше намерение да я посече тук, на стълбите. Затворничеството не беше съвсем лошо. То беше само временна мярка. На благородниците обикновено им осигуряваха добри условия, според техния сан. Но какво искаше да каже с това, че повече не е господарка?

Мъжът продължаваше да я държи в стоманените си ръце. Какво очакваше? Че тя ще му възрази? От това, което беше чула и видяла, се беше убедила, че този човек е по-лош и от Джилбърт.

Накрая той я пусна, но само за да я хвърли в ръцете на своята стража.

— Отведи затворничката в крепостта Фулкхърст и я затвори в тъмницата! Когато се върна, ако не е там, ще отговаряте с живота си!

Мъжът зад нея пребледня, но Роина не видя това. Самата тя беше близо до припадък, чула тези ужасни думи.

— Какво съм ти направила? — викаше тя след Фулкхърст, но той вече я беше загърбил и влизаше в крепостта.