Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гората не е рай за сама жена. Богатото въображение на Роина превръщаше и най-малкия шум в крадец или убиец, готов за най-гнусно престъпление. По небето пълзяха огромни облаци, които скриваха луната. Така я лишаваха от водител през нощта. Минаха часове, но сънят не идваше. Единствената утеха за Роина беше, че не заваля.

Не очакваше нищо добро от бягството си, а и твърдата земя беше доста неудобно легло. Преоблякла се в собствените си дрехи за по-добра защита, на сутринта отново щеше да се превърне в прислужничка.

Лорд Фулкхърст… Искаше й се да има увереността на Милдред в неговата добронамереност. Може и да не е толкова жесток, за какъвто се изкарваше, но беше способен на най-брутални действия. Роина се съмняваше, че няма да повярва в обвиненията на дъщеря си. Фактът, че му доставя удоволствие в леглото и носи неговото дете, няма да я спаси от наказанието, което очаква всеки крадец. Мнението му за нея, благодарение на Джилбърт, не беше много високо. Не й се искаше да опита бича му или да стане жертва на гнева на дъщеря му.

Заради това момиче беше попаднала в тази ситуация. Една дама не напускаше дома си без ескорт от войници. Дори на прислужниците се разрешаваше охрана, когато биваха изпратени по работа. Сега Роина беше абсолютно сама. Можеше да я защити единствено малката кама, която беше открила в торбата на Милдред. Приятелката й беше пъхнала и някои от хубавите й дрехи. Би могла да ги продаде, ако успее да стигне до някой град. Междувременно биха могли да й се случат куп неприятни неща в тази гора.

Мисълта, че Биътрикс дьо Шавий може да си получи заслуженото наказание, изви устните й в тъжна усмивка и тя се унесе. Когато най-сетне Роина отвори очи в лилавата утрин, над нея стоеше надвесен някакъв мъж. Така внезапно седна, че главата я заболя. Не беше сън! Краката продължаваха да стоят до нея, тропотът на конски копита, които я бяха събудили, също бяха факт. Стреснато се обърна, за да огледа и другите ездачи.

Не искаше да знае кои са. Бързо измъкна камата си и замахна към крака на мъжа. Той изръмжа, но устата му бързо беше запушена от неговия спътник. Роина вече тичаше към гъсталака, където трудно биха я последвали с конете си. Въпреки това го направиха. Трима я настигнаха и я сграбчиха, като се заливаха от смях. Това я хвърли в див ужас. Знаеше какво се случва с жените, хванати в гората или в полето.

През тътена на сърцето си чуваше дрънченето на ризници. Роина се опита да вдигне полите си, за да се измъкне, но залитна и камата се изплъзна от ръката й. Нямаше начин да я вдигне. Успя обаче да се отскубне и отново хукна. Мъжете я настигаха и единият успя да сграбчи края на наметката й. После се просна на земята, като успя да бутне и нея. Ако наметката не беше привързана за раменете й, сигурно щеше да си счупи врата. Така болезнено се приземи, че я прониза болка в гръбнака.

Другите двама вече ги бяха настигнали. Единият мъж стоеше пред нея, а другият — отстрани. Третият се надигаше зад нея. Ядосан от падането си, продължаваше да стиска наметката й.

Едва успяла да се изправи, Роина падна назад и удари главата си. Не беше толкова зашеметена, че да не ритне мъжа пред нея и да не изкрещи. Тримата изведнъж се из плашиха, че вдига много шум, и се спуснаха да запушват устата й. Роина ухапа едната ръка, удари другата, но от третата отнесе болезнен шамар.

— Чакайте, аз я познавам!

— Да не си се побъркал? Как може да я…

— Господи, това е нашата господарка!

Тяхната господарка? Тя си помисли за Туре, но не разпозна липата. Четвъртото, надвесило се в този момент над нея, изглади недоразумението.

— Роина?

Заварил тази сцена, доведеният й брат удари един от мъжете. После я вдигна на крака и силно я прегърна.

— Как попадна тук?

Въпросът едва си проби път през съзнанието й, замъглено от страх и гняв. Ако трябваше да я открие някой, защо той да бъде Джилбърт? Не знаеше какво да му отговори, но можа да произнесе през скованите устни:

— Бях пленница в крепостта Фулкхърст, но накрая успях да избягам…

— Той те е пленил? Бях полудял от мъка, а той през цялото време те е държал при себе си? — Джилбърт я отдалечи от себе си, за да я разгледа по-добре. — Мислех те за мъртва! В Къркбурой никой не знаеше какво е направил Фулкхърст с тебе.

Загрижеността му за нея я накара да осъзнае колко много го мрази.

— Това не ме учудва — каза предпазливо тя. — Лордът ме изпрати в тъмницата си веднага. Прислугата още не беше слязла, за да чуе заповедта му.

— Била си затворена в неговата тъмница?! — извика неистово Джилбърт. Хората му зашъткаха да бъде по-тих — Този мъж е луд! Не му ли каза коя си?

Роина го изгледа, раздразнена от глупостта му.

— Искаш да му призная всичко, след като знам намеренията му спрямо теб? Той вече завзе моите владения само защото ги държиш ти! Мислиш ли, че ще се поколебае да ме убие, за да получи и останалото? Казах му само това, което вече знаеше: че съм лейди Къркбурой. — После трябваше да потвърди неговото подозрение, че Уорик е дошъл в Къркбурой заради него. — Хвърли ме в тъмница, ядосан, че не е открил тебе!

— Извинявай, Роина! Не мислех, че ще те нарани! Изобщо не биваше да те оставям там, но в онзи ден като че ли бях загубил разсъдъка си.

„Кога ли си бил нормален, след като все ламтиш за чуждо?“ — искаше да го попита тя, но премълча. Доведеният й брат я водеше натам, откъдето беше избягала.

— Какво правиш тук, Джилбърт? Не мислиш да обсадиш тази силна крепост, предполагам?

— Не, но до полунощ ще имам контрол над нея.

— Как ще го направиш?

— Предизвиках го. Ако не е глупак, ще очаква капан и ще вземе повечето мъже със себе си. — После я попита възбуден: — Можеш ли да ми кажеш всъщност колко хора е взел със себе си?

— Не го видях да напуска, нито имах време да преброя колко са останали в крепостта.

Джилбърт не скри разочарованието си, но продължи да я тегли след себе си.

— Няма значение. Сигурен съм, че ще вземе повечето войници със себе си. Защо да ги оставя, след като и ти подчерта, че Фулкхърст е добре укрепена крепост? Тя може да бъде задържана и с шепа мъже.

— Тогава как смяташ да я превземеш?

Той се обърна към нея, нагло ухилен.

— С шепа мъже!

— О, разбира се. Колко съм глупава!

Доведеният и брат я дръпна силно, за да покаже, че не харесва сарказма й.

— Имам намерение да потърся подслон на свечеряване.

— Ще те отпратят в селището — предупреди го тя.

— Няма да го направят, защото ще нося съобщение с печата на Стивън.

— А това вярно ли е?

— Кое?

— Че изпълняваш поръчка на краля?

— Не, разбира се, но съобщението е истинско. Имах късмет да попадна на него. Приносителят му загина.

— Ти ли го уби?

— Защо трябва да ми приписваш всички гнусни дела на света?

— Не всички, само онези, на които си способен! — сряза го Роина.

— Какво значение има как съм го открил? — попита намръщен Джилбърт. — Съобщението ще ми помогне да вляза във Фулкхърст. Да не би да предпочиташ да върна избягала затворничка? — добави заплашително той.

Искаше й се да го направи. Така би успяла да предупреди за противните намерения на този подлец.

Роина замълча и Джилбърт реши, че я е изплашил. Отведе я при другите мъже и конете. Няколко от тях й бяха познати от Къркбурой. Рицарите на Лионс сега трябва да служат на брат му, а не на Джилбърт.

Дали знаят истината? Или Джилбърт ги е уверил, че това е последната воля на Лионс? Би трябвало да са наясно с това, че господарят им е мъртъв, след като са се връщали в Къркбурой. Дали брачният договор ги обвързва? Но този съюз отпада, след като Лионс не бе успял да консумира брака. Никой не знаеше това, освен нея, Милдред и… Уорик. Джилбърт със сигурност няма да каже на тези мъже истината. Дали не ги е уверил, че вече и детето е на път?

Зачуди се защо не я беше попитал за това. После изведнъж прозря истината: Джилбърт владееше това, което му осигуряваше нейният брак — армията на Лионс. Имаше намерение и да превземе най-брутално дома на Уорик и да похити дъщерите му. Беше на път да спечели войната между тях двамата и щеше да го направи с нейна помощ. Доведеният й брат имаше възможност да действа бързо и нищо нямаше значение за него, дори детето й.

Уорик щеше да бъде опустошен. Джилбърт можеше да иска всичко от него, за да освободи дъщерите му. Дори и неговия живот…

О, не, тя трябва да направи нещо! Не можеше да забрави смеха му, неговата страст, нито нежната целувка на прощаване. Не би понесла да го види мъртъв, нито път Джилбърт — победител!

Прииска й се да изкрещи на хората на Лионс, че те с нищо не са задължени към Джилбърт. Но ако го направи, този подлец неминуемо ще я пребие до смърт. Тогава няма да успее да измисли нищо. Как да постъпи? Да предупреди хората в замъка? Да разкаже истината на войниците на Лионс, без Джилбърт да разбере за това?

Мъжът, когото беше ранила, и другият, запушил устата му, явно се бяха върнали в техния лагер.

— Само това ли е твоята армия? — понита невинно тя. — Мислех, че брачният договор ти осигури по-многочислена?

— Не ставай глупава! Хората ми са разпръснати из гората. Два часа след като се стъмни, ще се съберат около замъка и ще чакат мой сигнал.

— Все още мисля, че няма да те пуснат вътре. В отсъствието на господаря им, ще бъдат предпазливи. А Фулкхърст е умен мъж. Той знае колко си хитър и може да ги е предупредил.

— Да ме ядосаш ли искаш?

— Разбира се. Да не мислиш, че съм забравила какво ми причини?

— Тихо! — изсъска той, като я издърпа настрани, за да не ги чуват. — След като е толкова свежа паметта ти, помни че още държа в плен майка ти!

Раменете на Роина увиснаха от отчаяние. Как е могла да помисли, че може да попречи на този човек? Той винаги знае как да я покори, оставяйки я напълно беззащитна.