Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Стражите така се бяха устремили към нея, че Роина веднага разбра всичко. Въпреки че нямаше нужда да й обясняват каквото и да било, те смутено обясниха:

— Получихме съобщение от господаря, госпожо. Наредено ни е отсега нататък да сте в тъмницата.

Знаеше, че ще кажат точно това, но искаше да е сигурна.

— Каза ли за колко време?

— Отсега нататък.

Това можеше да означава завинаги.

— Спомена ли защо?

„Глупав въпрос! Защо трябва отново да се измъчвам?“

Тя знаеше, че това ще се случи! Уорик е разбрал, че Джилбърт Д’Амбре е нейният доведен брат. Когато има тази възможност, тя сама трябваше да го уведоми. Ако й беше достигнала смелост, щеше да посрещне гнева му. Щеше да се опита да го успокои и да обясни мотивите за мълчанието си. Оставен сам, той си беше помислил най лошото. Сега искаше възмездие. Настъпил беше часът на заключителното му отмъщение.

Стражите само поклатиха глава при въпроса й, после я подканиха да ги последва. Направи го. Какво друго й оставаше? Поне беше сама в салона. Нямаше я Ема да протестира, нито Милдред да ридае.

Да, беше предполагала, че Уорик ще постъпи точно така. Но дълбоко в себе си се беше надявала да греши.

Противният тъмничар я посрещна с мазната си усмивка и я увери, че е щастлив, понеже трябва да се грижи отново за нея. Роина се обърна, преди да е повърнала. Не бебето беше причина за това. Буцата в гърдите й заплашваше да се пръсне. Искаше да се разплаче, но сълзите не идваха.

Когато час по-късно се появи Джон Джифърд и я увери, че поема грижите за нея. Роина му зададе само един въпрос:

— Уорик ли заповяда да дойдеш?

— Не, господарке. Слухът за затварянето ти бързо се разнесе. Веднага щом разбрах, дотичах.

Тогава вече неутешимо се разплака. Уорик вече никога нямаше да се поинтересува от нея и тя ще остане вечно в тъмницата.

Малко по-късно откъм стаята на стражата се чу гюрултия. Роина позна гласа на Милдред. Напоследък те двамата с Джон се бяха сприятелили, но явно сега нещо бяха объркали конците. Когато настъпи тишина, Роина разбра, че Джон е победил. Нито щеше да пусне Милдред да я види, нито щеше да освободи затворничката против волята на господаря си.

След два часа Джон отвори вратата и съобщи:

— Променил е мнението си, господарке! Знаех си аз, че ще стане така! Само че, трябва да те заключа в стаята му. Отвън ще има стража.

— А какво ще стане, ако остана тук?

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив!

Джон въздъхна.

— Стражите са получили вече заповедта. Те ще те замъкнат дотам дори и да се съпротивляваш.

— Тогава да тръгваме!

— Дай си смелост, Роина…

— Не, Джон! Сърцето ми отдавна е изстинало и вече не боли!

Господи, защо не беше така наистина? Молеше се, за да бъде като вцепенена, за да не я боли толкова. Но никой не трябваше да разбира това, дори Джон. Особено пък Уорик!

Със смяната на затвора надеждата не идваше. Уорик просто трябва да си е спомнил, че тя носи неговото дете, за което явно беше забравил в първоначалния си яд. Роина не си и въобразяваше, че е облекчил положението й заради нея самата.

Нямаше право да се вижда с никого. Някакъв войник й носеше храна всеки ден. Когато го заприказваше, в отговор получаваше глухо изръмжаване. Престана да го прави. Наистина предпочиташе да е в тъмницата с Джон.

Често сядаше край прозореца. Така можеше да наблюдава двора. Там сега не цареше оживление, но все пак беше нещо. Шиеше дрешки за детето и бельо за Ема. Каквото беше приготвила за Уорик, го разкъса, за да приготви бебешки камизолки.

Никой не й беше казал как е приключила обсадата на Амбре. Дали Джилбърт е пленен? Или е убит? Дали майка й е добре, или Уорик беше затворил и нея?

Роина броеше дните. За всеки издълбаваше малка дупка в таблата на леглото с ножа си за хранене. Вече имаше двадесет и пет. Преди да е издълбала следващата, се появи Уорик.

Никой не я предупреди за това. Той прекоси стаята и застана до нея край прозореца. Ръцете й лежаха положени върху корема. Опитваше се да разбере дали потрепването там беше предизвикано от детето.

— Значи великият пълководец се завърна — горчиво произнесе тя. Не я беше грижа дали харесва тона й, или не. — Уби ли Джилбърт?

— Не съм го намерил още, въпреки че го търсих.

— Значи затова не се върна? Защото нямаше смисъл да бързаш, нали? Достатъчно беше да изпращаш заповедите си.

— Господи, как смееш…

Уорик млъкна, защото тя безучастно гледаше през прозореца. Не изглеждаше нито изплашена, нито разкаяна. Не беше очаквал това, но всъщност не бе имал и време да се замисля. Цялата му енергия беше съсредоточена за откриването на Д’Амбре. Сега нейното поведение не му беше неприятно. Гневът, породен но време на срещата с майка й, беше започнал да бледнее.

Уорик седна срещу нея.

— Каква измяна се крие в тази невинност — отбеляза студено той.

Роина го изгледа в упор.

— Кога ти измених? В Къркбурой, където не знаех изобщо кой си? Или пак там, когато дойде с армията си за доведения ми брат, без да знаеш кой е? Може би трябваше тогава да ти кажа истината? И вбесен, че съм роднина на смъртния ти враг, веднага да ме убиеш? Или трябваше да го направя, когато ме извади от тъмницата, за да ми обясниш как възнамеряваш да ми отмъстиш?

— Ти знаеше, че няма да те убия!

— Не и тогава!

Двамата не откъсваха поглед един от друг. Двадесет и пет дена Роина беше потискала гнева си, но неговите очи блестяха от нескривани чувства.

— Как ще се оправдаеш, че по-късно не ми каза истината? Избяга, а Д’Амбре те върна. Да ме шпионираш ли беше задачата ти?

— О, щеше да го направи, ако се беше сетил за това. Но беше прекалено сигурен, че ще влезе в крепостта. Когато ти се появи, той нямаше време да помисли за друго, освен да спасява кожата си. Тогава не ти казах, че Джилбърт е Д’Амбре по същата причина, поради която не го направих и когато ме извика пред обсадената крепост. Нямах сили да посрещна гнева ти или това! — Тя махна с ръка, за да посочи своя затвор.

— Мислиш, че ще ти повярвам? По-вероятно е двамата с Д’Амбре да вървите ръка за ръка в измяната. Остави те в Къркбурой, за да се влюбя в теб и да ти разкрия плановете си!

— Джилбърт допускаше, че ще ми поставиш някои условия. Избяга паникьосан, защото ти приближаваше с петстотин човека, а той имаше само неколцина. Възнамеряваше да се върне с войската на Лионс, която беше изпратил да се бие с теб край Туре. Може да се е надявал, че ще отвлека вниманието ти и ще избягам, кой знае? Но по-вероятно е да ме е оставил, за да не го бавя. В мозъка му тези ден имаше само страх и гняв. Сигурна съм, че е искал да ме остави с теб само докато дойде да ме освободи. Когато ме откри онзи ден в гората, ми каза, че ме е смятал за умряла.

Уорик изсумтя.

— Много умно измислено, но не вярвам на нито една дума!

— Мислиш ли, че ме интересува? Миналия месец — може би да, но не и сега!

— Съдбата ти зависи от това на какво ще повярвам — напомни й той.

— Съдбата ми не може да бъде по-объркана от тази, каквато е в момента.

— Така ли? — В гласа му се появиха нотки на заплаха. — Би трябвало да те накажа истински, а не просто да отнема свободата ти!

При тези думи тя скочи на крака.

— Направи го тогава, да те вземат мътните! Направи го! Това няма да направи презрението ми към теб по-голямо!

— Сядай долу!

Роина заобиколи огнището и седна край другия прозорец, с гръб към стаята. Гледаше невиждащо навън, като стискаше треперещите си ръце в скута. Как само го мразеше! Да, мрази го! Би искала…

Чу го да застава зад нея.

— Не можеш да се оправдаеш с тези думи. Роина. Постъпката ти е равна на предателство. Ако ми беше казала, че Д’Амбре е пред портата ми, щях да го преследвам, въпреки дъжда и нощта. Ако ми беше казала, че си Роина от Туре, щях да направя така, че останалите ти имения…

— Така ли? Значи мислиш, че сега няма да ти помогна да го направиш?

— Замълчи! — сряза я той. — Възмущението ти е излишно! Няма да те оставя свободно да се свързваш с това дяволско изчадие. И ще дам нареждане да се изгони всеки, дошъл след пристигането ти. Бъди благодарна, че не те оставих в тъмницата!

— Наистина съм ти благодарна — за тази гробница… Не съм разговаряла е никого, откакто прояви това благоволение към мене — изсмя се Роина.

Уорик не обърна внимание на това. Беше издал присъдата си, преди да я осъди. Не я беше попитал дори дали чувства виновна. Дяволската болка в гърдите й, която мислеше, че е притъпена, се върна с нова сила.

— Ще изпълняваш първоначалните си задължения, но ще бъдеш наблюдавана! Никога повече няма да имам доверие в тебе!

— Нима някога си ми вярвал? — Болката заплашваше да я задуши.

— Когато споделяше леглото ми, вярвах, че няма да ме предадеш.

— Аз също. Поведението ми беше за самозащита.

— И успя да ме убедиш, че ме желаеш…

— Каквото съм изпитвала в миналото към теб, вече не съществува!

— По дяволите, Роина, не ме карай да съжалявам за постъпките си! Ти беше тази…

— Дай да не се обвиняваме повече взаимно! Не искам да чуя нищо повече от тебе, освен… Какво направи с майка ми?

Той мълча дълго, сякаш нямаше намерение да й отговаря. След това с безизразен тон произнесе:

— За нея се грижи приятелят ми Шелдън дьо Вер. Тя ни помогна да превземем крепостта Амбре. Благодарен съм й за това. Майка ти съдейства и за възвръщане на останалите ти имения. Това трябваше ти да направиш. Хората на доведения ти брат бяха прогонени, без да се пролива много кръв. Той вече не владее онова, което е твое.

Роина не му благодари. Сега той притежаваше нея и всичко нейно. Без да се обръща, тя промълви с пресекващ от отчаяние глас:

— В деня, когато пристигна в Къркбурой, имах намерение да ти предложа да станеш мой настойник. Единственото условие беше да не си толкова жалък като Джилбърт. С това, че ме изпрати в тъмницата, не ми остави много време да се чудя дали да ти призная истината.

Уорик излезе миг преди да се появят предателските сълзи в очите й.