Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

— Има ли причина да ме чакаш тук, Роина? Защо не си там, където те оставих?

— Избягах! — беше смелият отговор.

— Така ли?

Усмивката и тонът му показваха, че не й вярва. Невъзможно беше да му даде някакви обяснения, без да го разгневи. Затова тя въздъхна и започна:

— Бях принудена да го направя, за да избягна тъмницата. Рискувах да бъда обвинена в престъпление, което не съм извършила.

— Разбирам. Ужасяваш се от мястото, което сама опита като доста удобно.

Дали не намекваше за думите й пред лейди Изабел?

— Не е точно така! Казвам ти самата истина. Нямаше да се върна, ако не ме беше открил най-подлият страхливец на земята. Той отново реши да ме използва, за да превземе Фулкхърст.

Уорик отново не реагира. Това съвсем я ядоса:

— Ако го бях послушала, трябваше да те въведа в крепостта, без да подозираш, че те очаква обсада. Наложи се да разпръсна армията, скрита в гората. За целта си позволих да те обрисувам в ужасни краски.

— Свикнал съм да злоупотребяват с репутацията ми — подхвърли Уорик усмихнат. — Как успя да осъществиш това забележително бягство?

— Не беше лесно — увери го бързо тя.

— Ако бях помислил за това, щях сам да те настаня в тъмнината. Там също мога да те посещавам.

— Върна се навреме, за да спасиш дома и семейството си. Щях да се опитам да обясня на хората ти, че този човек не е никакъв пратеник на краля. Той възнамеряваше през нощта да отвори портите за армията си. Имаше две възможности. Да ми повярват и да го затворят. В противен случай той щеше да плени дъщерите ти, за да иска живота ти в замяна.

Веселието му се изпари и лицето му помръкна.

— Защо имам чувството, че вече не се шегуваш?

— Защото ти говоря истината. Уорик! Ще откриеш вражеските войници в гората на изток оттук, ако вече не са заели позиции за засада. Този подлец е моят доведен брат. Дошъл е да ти отмъсти за разрушаването на Къркбурой. Знаеш какво е отмъщение, нали?

Без да отговори, Уорик я сграбчи и я качи на коня си. Ръцете му се впиха дълбоко в плътта й.

— И ти щеше да му помогнеш?

— Щях да го предам!

— Очакваш да ти повярвам, че ще постъпиш така със собствения си брат?

— Между нас няма кръвна връзка. Толкова го мразя, че с удоволствие бих го убила, ако имам такава възможност!

— Тогава аз ще го направя вместо теб! Кажи ми къде мога да го намеря?

Дали беше време за пълната истина? Не, беше прекалено афектиран, за да я чуе. Роина поклати глава.

— Вече получи достатъчно от мене. Това отмъщение си е мое!

Уорик разгневено я разтърси, но Роина не беше готова да му даде пълна информация. Накрая той изпъшка и я пусна. Тогава се спусна мостът. Тропотът на копитата по него я подсети какво я очаква вътре.

— Не ме попита защо щях да бъда хвърлена в тъмницата, господарю?

— Имаш още признания? — изръмжа лордът.

— Не е признание, а истината, такава, каквато ми е известна. Трябваше да бъде обвинена в кражбата на нещо ценно на една от дамите в крепостта. Предметът трябваше да бъде намерен в твоята стая и вината щеше да падне върху мен. Тогава щяха да ме разпитват и за други кражби. Щяха да ме подредят така, че да се отвратиш от мене. Бебето в утробата ми също бе белязано да умре. Не исках да страдам излишно и напуснах преди да бъда несправедливо уличена.

— Ако наистина си виновна, бързаш да се застраховаш.

— Не аз, а Милдред е чула за този заговор и ме предупреди. Може да я попиташ…

— О, тя би излъгала заради теб! По-добре направи така, че да докажеш своята невинност.

— Сега знаеш защо трябваше да избягам — отговори горчиво Роина. — Не мога нищо да допълня. Трябва да докажеш, че съм невинна, или да ме накажеш, както изисква законът:

Последните й думи явно го смутиха.

— По дяволите! Какво си направила, за да заслужиш омразата на тази жена?

Сърцето й трепна. Значи искаше да й повярва!

— Нищо — отговори простичко тя. — Тя всъщност не държи да нарани мен, а теб.

Спряха пред главната кула. Около тях цареше суматоха. Конниците слизаха, отвеждаха конете, оръженосците и конярите се суетяха. Роина попита:

— Защо се върна толкова скоро, Уорик?

— Няма да променяш темата, драга! Веднага ще ми кажеш коя от дамите иска да ме нарани чрез тебе!

Тя се хлъзна надолу от коня и се обърна да го погледне.

— Не ме питай за това. Ако реши да задейства заговора, сам ще го разбереш.

Дори на оскъдната светлина на фенерите лицето му изглеждаше страшно. Сякаш самият дявол се взираше в нея, гласът му също беше такъв.

— Аз решавам кой трябва да бъде наказан — предупреди я гой. — Не мисли, че можеш да скриеш и това, както криеш името на брат си. Скоро ще имам нужните отговори.

— Ако още веднъж ме заплашиш, кълна се, че ще изсипя оскъдната храна, която войниците ми дадоха, върху краката ти — прекъсна го ядосана Роина. — По-добре се приготви за обсада. Това е по-важно от някаква си затворничка, която благодарение на противния си брат е лишена от всякакви права! След това ще имаш достатъчно време да се занимаваш с бягството, с кражбата, с… моето безочие!

Роина се врътна, без да я е грижа за реакцията му. Не видя усмивката върху устните, нито чу смеха му. Хората на лорд Уорик обаче се зачудиха какво толкова смешно има в заповедите за отбрана.