Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

За Роина този първи ден в господарската стая продължи безкрайно. Дьо Шавий излезе веднага, щом свърши с нея. Точно както беше правила и тя. Разбира се, не забрави да я остави окована в леглото. Ако се придържаше точно към сценария, този ден не би трябвало да я докосва повече. Роина се учудваше, че не беше я потърсил в полунощ. Тогава Джилбърт я беше отвел при него.

Онзи първи път… Колко я беше боляло, когато му беше отдала своята девственост! Справедливостта изискваше да се каже, че и той беше страдал, докато се бореше с нея. Тогава тя не беше усетила нищо хубаво, а днес той отново си беше получил мъжкото удоволствие.

Ако наистина мисли да се отнася по същия начин с нея, би трябвало да я държи в това легло три нощи. През втората нощ би трябвало да я насили три пъти. Третата нощ ще бъде същата, ако успее сам да се възбуди. Ако ли не… Не й се мислеше какво може да й се случи.

Минаха часове, без някой да я безпокои. Постепенно ръцете й загубиха своята чувствителност. Когато ги протегна, я заболя. Кръвта отново започна да тече из тях с неприятни тръпки. После периодично ги разклащаше. Можеше да си представи какво ще стане, когато заспи.

Сънят обаче бягаше от нея. В стаята започна да притъмнява, но очите й не се затваряха. Ако някой влезеше в стаята му и я видеше така… Господи, не бяха го отвързвали дори да се облекчи! Милдред беше имала грижата за това. Представяйки си тази сцена, Роина изтръпна. Това за него е било друго унижение, а тя дори не е подозирала за него. Дори и да се беше замислила, как би могла да го предотврати? Джилбърт не искаше никой освен нея и Милдред да знаят за присъствието му в крепостта. Не би могла да изпрати прислужник, който да облекчи страданията му.

Сякаш прочел мислите й, в стаята влезе господарят на Фулкхърст. Водеше прислужничка с поднос в ръце. Приближи се до леглото. Като видя Роина, очите на жената се разшириха от ужас. Голотата на пленничката не беше покрита с нищо!

— Остави това, Енид! Донеси всичко, което смяташ за необходимо.

Енид не се поколеба и излетя от стаята. Господарят й не забеляза това, защото гледаше Роина. После бавно прокара пръст но стъпалото й. В погледа й прочете цялата омраза, която беше успял да вдъхне у нея.

— О, какво виждам? Най-сетне показваш и нещо различно от страх? — Усмихна се, но без хумор. Явно жадуваше за още постижения. — Забележи, че антипатията ти не ме дразни. Дори мога да кажа, че ми е приятна.

Тя затвори плътно очи, за да не го забавлява.

— Погледни ме! — заповяда дрезгаво той. Когато Роина мигновено се подчини, продължи: — Така е по-добре. Когато съм с теб, винаги ще ме гледаш, освен ако не заповядам друго! Не ме принуждавай да повтарям!

Друга заплаха. Този път тя му отговори с друг отровен поглед. И защо да не го прави, след като му беше приятно?

Уорик бързо мина на въпроса.

— Изглежда трябва да направя и друг компромис заради пола ти. Вместо жена, трябваше да доведа мъж. Бих го направил, но освен за твоите, той ще се грижи и за своите нужди. Не е възможно да те погледне някой нормален човек и да не те пожелае. Енид ще прави това. Тя е свикнала да гледа болни. Освен това не може да клюкарства. Езикът й е изтръгнат много отдавна, когато друг е бил господар на Фулкхърст.

Изражението му отново стана жестоко. След като тя явно не беше причина за този гняв, без съмнение това беше мисълта, че друг е държал крепостта. А тя си беше въобразила, че само двамата с Джилбърт са смъртните му врагове. Младата жена веднага съжали този друг, ако изобщо беше жив.

Мрачното му изражение не продължи дълго. Върху лицето му се появи усмивка.

— Няма да се задоволя, докато не изживееш всички мои унижения. Докато Енид се грижи за тебе, ще бъда тук, а ти ще ме гледаш. Няма да отместваш поглед от мен, иначе ще съжаляваш! Ясен ли съм?

Роина беше прекалено сащисана, за да може дори да поклати глава. Въпреки това в ума й изникнаха безброй ругатни по негов адрес. Така разбра още едно от униженията му: невъзможността да изругае или поне да отговори.

Енид бързо се завърна. Без да чака заповед, започна да действа. Роина не откъсваше поглед от Уорик, който се беше облегнал на леглото. Но тя не го виждаше. В съзнанието й беше образът на прислужницата. Въпреки сивите си коси, тя сигурно нямаше и четиридесет години. Носът й беше малко дълъг, но иначе кожата й беше абсолютно гладка, а чертите — правилни. Движенията й бяха леки и сръчни. Роина щеше винаги да й бъде благодарна за това.

Беше си въобразила, че най-лошото е минало. Колко се беше заблуждавала! Оскверняването на нейната интимност беше по-лошо и от изнасилване. С извратения си ум Уорик й беше осигурил двама свидетели на унижението, вместо един.

Колкото и да се опитваше да го оправдае, не успяваше. Веднага щом извадиха кърпата от устата й, тя изригна с цялата си горчивина и ярост:

— Ти си най-презреният и жесток човек на земята! Хиляди пъти си по-лош и от Джилбърт!

В отговор той нареди на прислужницата:

— Не желая да я слушам, Енид! Дръж устата й постоянно пълна с храна! Не й давай време дори да я сдъвчи.

— Негод…

Роина една не се задуши. В устата й се изля една огромна лъжица. Преди да е успяла да я сдъвчи, последва друга. Енид много точно спазваше указанията на своя господар. Преди да е успяла да си поеме дъх, друга кърпа зае мястото на старата.

Прислужницата веднага беше освободена. Уорик се приближи до нея и се наведе над леглото. Лицето му отново беше почти красиво.

— Глупачка — прошепна почти любезно той. — Присъствах тук, но изобщо не гледах какво става в стаята. Твоето неподчинение ти спечели ново наказание. Досещаш ли се какво ще бъде?

Пръстите му болезнено се напъхаха в сухата й горещина и останаха там. Липсата на отговор от нейна страна не го ядоса този път.

С бавни и уверени движения едната му ръка започна да разкопчава панталоните. Другата остана между краката й. Според заповедта му тя трябваше да го наблюдава.

— Бори се, малка крадло! — изкомандва тихо той. — Бори се, за да разбереш, че тялото не обръща внимание на чувства като гняв, омраза и срам. То е изтъкано единствено от инстинкти. Най-силният от тях е създаването на поколение.

От издутината между краката му Роина разбра, че е напълно готов. Мисълта за това обля пръстите му с влага. Тя изпъшка, защото вече беше разбрала какво означава това. Дрезгавият му смях потвърди подозренията й.

Не я докосна никъде по тялото. Просто се качи върху нея и много лесно проникна в тялото й. Това беше наказание, а не част от отмъщението му. Иначе не би трябвало да го прави до сутринта. Тялото й не се интересуваше от това. Въпреки че вече беше изпълнило основния инстинкт за създаване на потомство, то нехаеше. Роина крещеше възмутена в парцала, но не можеше да отрече и удоволствието, което й носеха силните тласъци. Уорик я наблюдаваше. Чувствеността й достигна своята кулминация и избухна в пулсиращи вълни. Той яростно поглъщаше пълното й отдаване на майсторските му движения. Този път и тя го наблюдаваше. Когато собственото му удоволствие го грабна, за момент под маската на жестокостта пред нея се разкри един наистина красив мъж.

Роина не искаше да вижда това. С риск отново да я накаже, тя затвори очи. Той падна върху нея. Челото му се опря на възглавницата й, страната му пареше слепоочието й. Затрудненото му дишане играеше в ухото й. Сега не я напусна така бързо, както първия път.

Когато го направи, дишането му беше нормално. Маската на суровостта отново беше върху лицето му. Бързо оправи дрехите си, като не откъсваше поглед от пламналото й лице. Пръстите му погалиха вдигнатата й ръка.

— Може би в бъдеше с готовност ще ми се подчиняваш? — Тогава жестоките му устни се извиха в самодоволна усмивка. — Ще признаеш, че аз повече се съпротивлявах от тебе, нали? Нямам намерение да идвам през нощта при теб и да не се наспивам, както правеше ти. Все още ли си ужасена, малка крадло, или намираш отмъщението ми не толкова противно?

Ако не беше запушена устата й, сигурно би се изплюла в лицето му. Очите й му казаха това и той се изсмя.

— Отлично! Няма да ми е приятно да очакваш посещенията ми с удоволствие, за разлика от мен. В твоята крепост единственото ми желание беше да стисна нежното ти гърло и да отнема последния дъх от крехкото ти тяло!

Когато сега ръката му направи точно това, Роина не се разтревожи. Той не би си позволил да я умъртви толкова скоро Беше прекалено безмилостен, за да го направи. Уорик видя, че върху лицето й няма изписан страх. Тогава ръката му грубо стисна гърдата й.

— Мислиш, че вече достатъчно ме познаваш, така ли? — Сега наистина беше разярен. — Бъди сигурна, че никога няма да ме опознаеш достатъчно, за да предвидиш моите действия. И се моли отмъщението да ми доставя удоволствие. Ако ми омръзне, наистина ще пожелаеш смъртта!

Ако искаше да я сплаши с тези свои думи, беше успял.