Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (19)

Част шеста
Изход

Слънцето бе в зенита си. Медночервен поради прахоляка, дискът висеше в центъра на сивобелезникавото помътняло небе, мизерната сянка се гърчеше и свиваше в краката, ту сива и размазана, ту изведнъж оживяла, придобила резки очертания, наливаща се с чернота, и тогава ставаше особено уродлива. Тук нямаше дори и помен от път — ширеше се неравна сиво-жълта глина, напукана, спечена, твърда като камък и до такава степен гола, че човек изобщо не можеше да проумее откъде се взема тук толкова много прах.

Вятърът, слава богу, духаше в гърба. Някъде далеч на запад той засмукваше неизброими тонове гадни, нажежени прашинки и с тъпо упорство ги влачеше по изгорената от слънцето тераса, притисната между пропастта и Жълтата стена, като ту ги изхвърляше в завихрени протуберанси чак до небето, ту здраво ги усукваше в гъвкави, кокетни като лебедови шии смерчове, ту просто ги овалваше и ги търкаляше на вълни, а после, внезапно побеснял, запокитваше бодливия прахоляк в гърба и в косите, шибаше озверен по мокрия от пот тил, биеше като с камшик по ръцете, по ушите, тъпчеше се по джобовете и се сипеше под яката…

Нищо нямаше тук, отдавна вече нямаше нищо. А може би никога не е имало друго освен слънце, глина и вятър. Рядко само ще профучи, търкаляйки се и подскачайки като кривящ се палячо, бодлив скелет на храст, изтръгнат из корен бог знае колко отдалеч. И нямаше нито капка вода, нито пък някакъв признак на живот. Само прах, прах, прах и прах…

От време на време глината под краката изчезваше някъде и се ширваше гъст каменен трошляк. Тук всичко бе нажежено като в ада. Ту отдясно, ту отляво зад скълбените прашни вихрушки се провиждаха гигантски скални отломъци — побелели, сякаш бяха посипани с брашно. Вятърът и зноят им придаваха чудновати и неочаквани форми и най-страшното бе, че те ту внезапно се появяваха, ту отново изчезваха като призраци, сякаш си играеха на някаква своя, каменна криеница. А чакълът под краката ставаше все по-едър и неочаквано трошлякът свършваше, и под краката пак закънтяваше глината.

Камънакът се държеше много лошо. Едрите късове се търкаляха под краката, гледаха да се забият по-дълбоко в подметката, да я прободат, да се доберат до живо месо. Поведението на глината бе по-прилично, но и тя правеше всичко, каквото може. Изведнъж се възвишаваше в голи хълмове, ни в клин, ни в ръкав се превръщаше в идиотски нанадолнища, разпукваше се в дълбоките стръмни оврази, на дъното на които не можеше изобщо да се диша от застояла хилядолетна жега… Тя също играеше своята игра, своята глинена „замразяванка-отмразяванка“, превъплъщаваше се, доколкото й позволяваше бедната глинена фантазия. Всичко тук си играеше своите глинени игри. И всички играеха на една врата…

— Ей, Андрей — пресипнало му викна Изя. — Андрюша-а!

— Какво искаш? — през рамо попита Андрей и се спря.

Кандилкайки се на разбишканите колелца, количката връхлетя по инерция върху него и го блъсна в коленете.

— Виж!…

Изя стоеше на десетина крачки зад него и му показваше нещо в протегнатата ръка.

— Какво е това? — попита Андрей без особен интерес.

Изя наблегна върху теглича и без да сваля ръката си, задърпа количката към него. Андрей го гледаше как се приближава — страшен, с брада до пояса, гъстата му коса щръкнала, разчорлена, сива от прахта, с невъобразимо дрипава куртка, през дупките на която се виждаше косматото му мокро тяло. Оръфаните крачоли на панталоните му едва покриваха коленете, а съдраната дясна обувка зееше и мръсните му пръсти със счупени черни нокти се подаваха навън… Корифей на духа. Жрец и апостол на вечния храм на културата…

— Гребен! — тържествено заяви Изя, когато стигна до него.

Гребенът беше от най-евтините — пластмасов, с изпотрошени зъби, — дори не гребен, а парче от гребен и в счупения край все още можеше да се различи клеймо от някакъв държавен стандарт, но пластмасата бе избеляла от много десетилетия слънчев пек и жестоко бе проядена от прашните свредели.

— Видя ли — рече Андрей. — А ти само крякаш, че никой не бил идвал тук досега преди нас.

— Изобщо не съм крякал — миролюбиво каза Изя. — Да поседнем, а?

— Да поседнем — съгласи се Андрей без всякакъв ентусиазъм и Изя тутакси, както бе опасан с теглича, се пльосна по задник на земята и се зае да напъха парчето от гребена в горния джоб на куртката си.

Андрей извъртя количката напреки на вятъра, хвърли ремъка и седна, подслонявайки гърба и тила си зад горещите бидони. Вятърът, който до преди миг го брулеше, чувствително намаля, но затова пък сега голата глина безжалостно пареше седалището му през овехтялата тъкан.

— Та къде е този твой резервоар? — с презрение рече той. — Дрънкало такова.

— Тър-ши, тър-ши! — отвърна Изя. — Требе да има!

— Какво те прихваща?

— Не го ли знаеш вица за търговеца? — оживено взе да обяснява Изя. — Отишъл един търговец в публичния дом…

— Хайде пак! — каза Андрей. — Все за тая работа ли мислиш бе, човек? Ей, богу, Кацман, няма да мирясаш!…

— Не мога да си позволя да мирясам — заяви Изя. — Трябва да съм готов при първата възможност.

— Нали и бездруго ще пукнем тук — каза Андрей.

— И дума да не става! Да не си и помислил такова нещо!

— Аз и не го мисля — каза Андрей.

Така си беше. Мисълта за смъртта, която, разбира се, неизбежно ги очакваше, много рядко вече го спохождаше. Един дявол знае на какво се дължеше това. Дали остротата на чувството за обреченост вече съвсем се бе притъпила, или плътта му дотолкова бе изсъхнала и изнемощяла, та беше престанала да крещи и да ридае и едва-едва хриптеше, тъй че вече почти не я чуваше… А може би количеството най-сетне бе преминало в качество и бе започнало да му действува постоянното присъствие на Изя с неговото почти неестествено равнодушие към смъртта, която постоянно обикаляше наоколо, ту се приближаваше досами тях, ту пак се отдръпваше, но никога не ги изпускаше от очи… Така или иначе от много дни насам, ако Андрей все пак се сещаше да отвори дума за неизбежния край, правеше го само за да се убеди за сетен път, че равнодушието му към него расте и расте.

— Какво казваш? — попита той Изя.

— Казвам: най-важното е да не се страхуваш, че ще пукнеш тук…

— Че ти вече сто пъти си ми го казвал. Аз вече забравих откога не се страхувам, а ти продължаваш да си пееш същата песен…

— Ами добре — кротко рече Изя и протегнал крака. — С какво ли да я вържа тая подметка? — дълбокомислено рече той. — В най-скоро време ще се откъсне…

— Отрежи от въжето на теглича и я вържи… Да ти дам ли ножче?

Известно време Изя мълчаливо съзерцаваше щръкналите си пръсти.

— Хубаво — рече той накрая. — Като се откъсне съвсем, тогава… Да сръбнем по глътка, а?

— Да не се смръзнем, нали? — подхвърли Андрей и моментално се сети за чичо Юра. Трудно вече си спомняше за чичо Юра. Той беше от друг живот.

— Не е ли време да се посгреем? — оживено подхвана и Изя, вглеждайки се въпросително в очите на Андрей.

— На! — каза Андрей и с удоволствие му показа среден пръст. — Знаеш ли каква водичка ще си сръбнеш? От онази, дето беше прочел за нея. Излъга ме за резервоара, нали?

— Що не се таковаш, бе! Аз да не съм ти гувернантка — да те залъгвам?

— Ами тогава значи твоят ръкопис е излъгал…

— Глупак — презрително рече Изя. — Ръкописите не лъжат. Това да не са ти книгите. Трябва само да можеш да ги четеш…

— Тогава ти не можеш да четеш…

Изя само го погледна, тутакси се размърда и се надигна.

— Вчерашно лайно пък ще ме учи мен… — изломоти той. — Я ставай! Нали искаш резервоар? Тогава какво си седнал тук… Ставай, ти казвам!

Ликувайки, вятърът ги шибна с бодлите си по ушите и като зарадвано куче весело запраши на вихрушки над плешивата глина, а тя с усилие тръгна насреща им и известно време беше мирна, сякаш набираше сили, а после взе да се смъква, превръщайки се в нанадолнище…

Да можех поне веднъж да разбера накъде ме носят дяволите, помисли си Андрей. Цял живот ме е завявало нанякъде — голям глупак съм, не мога да седя на едно място… Важното е, че сега вече няма никакъв смисъл. По-рано все пак винаги е имало някакъв смисъл. Нека да е бил и най-нищожен, може дори лъжовен, но поне, когато са ме били, да речем, по мутрата, винаги съм можел да си кажа: няма нищо, знам в името на какво е, това е борба…

… Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя. (Тогава бяха в Кристалния дворец, току-що бяха хапнали пилета, печени под налягане, и лежаха на пъстроцветните синтетични дюшеци край басейна с прозрачна, осветена отдолу вода.) Всичко на този свят струва колкото едно лайно, каза Изя, като си човъркаше зъбите с добре измити пръсти. Заедно с всички тези ваши орачи, с всички тези стругари, с всички ваши блуминги, крекинги, пшеници с много класове, лазери и мазери. Всичко това е смет, боклук, оборски тор. Всичко това минава и заминава. Или просто си отива безследно и завинаги или отминава, защото се превръща в нещо друго. Всичко това изглежда важно само защото мнозинството го смята за важно. А мнозинството го смята за важно, защото се стреми да се натъпче до насита и да си достави плътска наслада с цената на възможно най-малко усилия. Но ако си помислиш, кой се интересува от мнозинството? Аз лично нямам нищо против него, аз самият в известен смисъл съм мнозинство. Но мен не ме е грижа за мнозинството. Историята на мнозинството си има начало и край. Отначало мнозинството плюска каквото му дадат. А накрая то цял живот се занимава с проблема на избора, не би ли могло да избере нещо по такова за плюскане? Нещо, каквото още не е плюскало?… Е, има още много време, докато стигнем дотам, каза Андрей… Това време не е чак толкова далеч, колкото си въобразяваш, възрази Изя. А дори и да има доста време, работата изобщо не е там. Важното е, че има начало и има край… Всичко, което има начало, има и край, рече Андрей… Така е, правилно, нетърпеливо каза Изя. Ама аз говоря в мащабите на историята, а не в мащабите на Вселената. Историята на мнозинството има край, а пък историята на малцинството ще приключи само заедно със свършека на Вселената… Мръсен елитарист такъв, лениво подхвърли Андрей, надигна се от своята хавлиена кърпа и цопна в басейна. Дълго плува, пръхтя в прохладната вода и гмуркайки се до дъното, където водата беше ледена, жадно пиеше там от нея като риба…

… Не, не пих, разбира се. Ала сега бих пил. Господи, как бих пил! Целият басейн бих изпил. Нищо не бих оставил на Изя — нека той да си търси резервоара…

Вдясно, зад сиво-жълтите кълбета прах стърчаха някакви руини — полусрутена сляпа стена, покрита с четина от прашни растения, и останки от нескопосна четвъртита кула.

— Ето на, моля — каза Андрей, като се спря. — А ти разправяше, че никой преди нас…

— Абе никога не съм казвал такова нещо, дръвник такъв! — изхриптя Изя. — Аз твърдях…

— Слушай, а може ли резервоарът да е тука, а?

— Много е възможно — каза Изя.

— Да идем да видим.

Хвърлиха тегличите и се затътриха към развалините.

— Ха! — рече Изя. — Норманска крепост! От девети век…

— Вода, вода търси — каза Андрей.

— Я върви на майната си с твоята вода! — тросна се Изя. Очите му се разшириха, опулиха се и с отдавна забравения жест той бръкна в брадата си да търси своята брадавица. — Норманите… — промърмори Изя. — Гледай ти… Интересно, с какво ли са ги примамили тука?

Като си закачаха дрипите за тръните, те преодоляха дупката в стената и се озоваха в затишие. На четириъгълната гладка площадка се въздигаше ниска постройка с рухнал покрив.

— Съюз на меча и гнева… — измърмори Изя, спускайки се стремително към входния отвор. — Ама там е работата, че нищичко не разбирам, що за съюз е това… откъде се е пръкнал тука някакъв си меч… Как да проумееш такова нещо?…

Домът бе съвсем запуснат, напълно и от древни времена. От памтивека. Срутените покривни греди се бяха размесили с отломки от изгнили дъски — остатъци от дълга маса, заемаща средата на дома от единия до другия край. Всичко бе потънало в прах, скапано и изтляло, а до стената отляво имаше дълга прашна и прогнила скамейка. Като не преставаше да мърмори, Изя взе да се рови в тази тленна камара, а Андрей се измъкна навън и тръгна да обиколи наоколо.

Много скоро се натъкна на това, което някога е било резервоар — огромна кръгла яма, облицована с каменни плочи. Сега каменната повърхност беше суха, като самата пустиня, но нямаше никакво съмнение, че някога тук е имало вода: твърдата като цимент глина край ръба на ямата бе съхранила дълбоки отпечатъци от обути крака и кучешки лапи. Лоша работа, помисли си Андрей. Предишният ужас за миг го прониза, но веднага след това усети облекчение: на отсрещния край на ямата като звезда над глината се бяха разперили широките мъхнати листа на „женшена“. Андрей се затича в тръс натам покрай ямата, като в движение напипа ножа в джоба си.

Като пъхтеше и се обливаше в пот, той няколко минути яростно чопли вкаменената глина с ножа и с нокти, изгребваше бучките и отново чоплеше, а после, обхванал с две ръце дебелата основа на корена — хладна, влажна, могъща, — задърпа силно, но внимателно, не дай боже, да се счупи някъде по средата.

Коренът беше от едрите — някъде към седемдесет сантиметра дълъг и дебел колкото юмрук — бял, чист и лъскав. Като го притисна с две ръце до бузата си, Андрей се отправи към дома, но по пътя не издържа — впи зъби в сочното хрупкаво месо и взе да дъвче с наслада, като се мъчеше да не бърза и колкото може по-добре да сдъвче хапката, за да не отиде на вятъра нито една капка от тази омайна ментова горчилка, от която в устата и по цялото тяло се разнасяше свежест и прохлада, сякаш дишаше утринен планински въздух, а главата ставаше бистра и човек вече от нищо не се страхуваше и можеше планини да повдигне…

После те седнаха на прага на къщата и радостно гризаха и хрупкаха и мляскаха, намигайки си весело един на друг с пълна уста, а вятърът разочаровано фучеше над главите им, без да може да ги достигне. Пак го бяха излъгали — не му дадоха да си поиграе с костите им върху плешивата глина. Сега отново можеха да си премерят силите.

Те пийнаха по две глътки вода от горещия бидон, впрегнаха се в количките и закрачиха нататък. И да вървят сега им бе по-леко, Изя вече не изоставаше, а бодро маршируваше до Андрей, шляпайки с отпраната подметка.

— Там между другото забелязах още едно храстче — каза Андрей. — По-мъничко. На връщане…

— Не биваше да го оставяме — рече Изя. — Трябваше и него да излапаме.

— Малко ли ти беше?

— А защо таз благинка да отиде на вятъра?

— Няма да отиде — каза Андрей. — На връщане ще ни свърши добра работа.

— Абе никакво връщане няма да има!

— Това, братле, не се знае — рече Андрей. — Те по-добре друго ми кажи: има ли вода напред?

Изя вирна глава и погледна към слънцето.

— В зенита е — съобщи той. — Или почти в зенита, а? Ти как смяташ, господин астроном?

— Така ми изглежда.

— Скоро ще започне най-интересното — каза Изя.

— Че какво толкова интересно може да има тука? Да предположим, че се прехвърлим през нулевата точка. И ще потеглим, да речем, към Антиграда…

— Ти откъде знаеш?

— За Антиграда ли?

— Не. Защо си мислиш, че просто така ще се прехвърлим и ще потеглим?

— Изобщо не си напрягам ума с такива неща — каза Андрей. — Аз си мисля за водата.

— Чавка му изпила ума! В нулевата точка е началото на света, ти разбираш ли? А той седнал за вода да ми говори!…

Андрей не отвърна. Заизкачваха поредното възвишение, вече се вървеше трудно и тегличите се врязаха в раменете. Хубаво нещо е „женшенът“, помисли си Андрей. Откъде разбрахме за него?… Май че Пак ни разказа?… А, не! Фъфлата един ден домъкна в лагера няколко корена и взе да си хрупка, а войниците й ги взеха и те да опитат. Да. После всички се разхождаха като петли и цяла нощ, чак до сутринта обръщаха Фъфлата… А Пак след това обясни, че този „женшен“ е като истинския женшен, много рядко се среща, расте по онези места, където някога е имало вода, и много помага за възстановяване на силите. Само дето не може да се съхранява, трябва да се изяде веднага, защото след час, а дори и по-малко коренът повяхва и става едва ли не отровен… Около Павилиона имаше много от този „женшен“, цяла градина… Там ядохме на корем и всички рани на Изя заздравяха за една нощ. Хубаво беше в Павилиона. Там Изя през цялото време дрънкаше за зданието на културата…

… Останалото е само гора от строителен материал край стените на храма. Всичко най-хубаво, което човечеството е измислило за сто хиляди години, всичко най-важно, което е разбрало и до което е стигнало с ума си, служи за изграждането на този храм. През хилядолетната си история, докато воюва и гладува, докато попада в робство и въстава, докато плюска и се сношава, без само̀ да подозира, човечеството носи този храм върху мътния гребен на своята вълна. Случва се то изведнъж да забележи, че мъкне този храм, да се сепне и тогава или започва да го руши тухла по тухла, или суетно му се кланя, или пък строи друг храм, в съседство, за да го охули, да го направи за посмешище, но никога не може да проумее наистина с какво всъщност се е сблъскало и загубило надежда, че някога би могло да използва храма по един или друг начин, много скоро си отклонява вниманието към своите, така наречени насъщни нужди: започва да дели отново нещо, вече тридесет и три пъти разделяно, някого да разпъва, някого да превъзнася — а храмът едно си знае: постоянно расте и расте, век след век, хилядолетие след хилядолетие и човек нито може да го разруши, нито пък веднъж завинаги да го унизи… И най-смешното в тази работа е, разправяше Изя, че всяка тухла в този храм, всяка вечна книга, всяка вечна мелодия, всеки неповторим архитектурен облик на сграда съдържат в себе си пресования опит на същото това човечество, неговите мисли и собственото му мнение за себе си, идеите за целите и противоречията на собственото му съществуване; че този храм, колкото и да ни се струва отделен от всичките минутни интереси на това стадо самоизяждащи се свине, в същото време и винаги е неотделим от това стадо и е немислим без него… А още по-смешно е, казваше Изя, че всъщност никой не строи съзнателно този храм. Изграждането му не може предварително да бъде запланувано на хартия или в нечий гениален мозък, той расте от само себе си, като събира всичко най-хубаво, породено от човешката история… Ти може би си мислиш, подигравателно го питаше Изя, че поне самите непосредствени строители на този храм не са свине. Божичко, да знаеш само какви свине са понякога! Крадецът и подлецът Бенвенуто Челини, пияницата Хемингуей, не знаещ мярка и граници, педерастът Чайковски, шизофреникът и черносотникът Достоевски, обесникът Франсоа Вийон… Господи, та порядъчните хора сред тях са по-скоро рядкост! Но те са като кораловите полипи — не знаят какво сътворяват. С цялото човечество е така. Поколение след поколение плюскат, отдават се на наслади, държат се като хищници, убиват, издъхват — и хоп! — ето че израсъл цял коралов атол, прекрасен атол! Непоклатим!… Е, добре, каза му тогава Андрей. Да речем, че този храм е единствената непреходна ценност. Така да е. Но тогава ние всички какво общо имаме с него? Аз какво общо имам с него?…

— Стой! — рече Изя, като хвана теглича. — Чакай малко. Виж какви камъни има.

Наистина тук камъните бяха подходящи — валчести и плоски, като втвърдени кравешки „питки“.

— Поредния храм ли ще градиш? — рече Андрей и се ухили.

Той захвърли теглича, пристъпи встрани и вдигна най-близкия камък. Беше точно такъв, какъвто трябва за темел — отдолу извит и грапав, а отгоре гладък, полиран от прахта и вятъра. Андрей го сложи върху сравнително равния сипей от каменен трошляк, разкърши рамене и го заби по-надълбочко, после тръгна за следващия.

Докато слагаше основите, тоя изпитваше някакво своеобразно задоволство: така или иначе все пак това беше работа, не безсмислено движение на краката, а работа, вършена с определена цел. Човек може да оспорва тази цел, да обяви Изя за психопат и маниак (какъвто той, разбира се, си беше)… А може и ето така, камък по камък да гради колкото може по-равно площадка за основите.

До него Изя сумтеше и пъшкаше, мъкнеше най-големите камъни, спъваше се и подметката му съвсем се отпра, а когато фундаментът беше готов, той изтича на подскоци до количката си и измъкна оттам поредния екземпляр на своя „Пътеводител“.

Когато в Кристалния дворец за сетен път се увериха и почти повярваха, че никога и никого няма да срещнат по пътя на север, Изя седна зад пишещата машинка и със свръхестествена бързина натрака „Пътеводител в налудничавия свят“. После сам размножи този „Пътеводител“ на необикновения копирен автомат (в Кристалния дворец имаше най-различни и чудновати автомати), собственоръчно залепи всичките петдесет екземпляра в херметични пликове от странен, прозрачен и много здрав материал, наречен „полиетиленово фолио“, и натовари догоре своята количка, като едва остави място за торбата със сухарите… Ето че сега от тези пликове вече му бяха останали само десетина, а може би и по-малко.

— Колко имаш още от тях? — попита Андрей.

Намествайки плика в средата на фундамента, Изя разсеяно отвърна:

— Знам ли… Малко са. Давай камъни.

И те отново взеха да мъкнат камъни и скоро над плика израсна пирамида почти колкото човешки бой. Тя беше доста странна в тази безлюдна пустиня, но за да стане още по-странна, Изя заля камъните с отровночервена боя от една грамадна туба, която намери в склада под Кулата. После се отдръпна от количката, седна и почна да стяга с връв отпралата се подметка, като час по час поглеждаше към своята пирамида и съмнението и колебанието, изписани на лицето му, постепенно се превръщаха в задоволство и постоянно растяща гордост.

— А?! — рече той на Андрей, вече съвсем надут и наперен. — Даже и най-големият глупак, като мине оттука, ще се сети, че това не е току-така…

— Аха — каза Андрей и клекна до него. — Много голяма полза ще имаш, ако някой глупак разкопае пирамидата.

— Нищо, нищо — промърмори Изя. — Глупакът също е разумно същество. Той може и да не разбере, но ще разкаже на други… — Внезапно Изя се оживи. — Вземи например митовете! Както е известно, преобладаващото мнозинство от хората са глупаци, а от това следва, че свидетел на всяко интересно събитие обикновено е тъкмо глупакът. Ерго: митът е описание на действително събитие, така както го е възприел глупакът и както сетне го е обработил поетът. Какво ще кажеш, а?!

Андрей не отговори. Той гледаше пирамидата. Вятърът предпазливо се промъкваше към нея, колебливо виеше прахта наоколо, просвирваше между камъните и пред очите на Андрей ясно изплуваха безкрайните километри, останали назад, и проточилата се през тези километри доста рехава пунктирана линия от ето такива пирамиди, оставени на произвола на вятъра и времето… И той си представи как към някоя такава пирамида пълзи на четири крака съсухрен като мумия пътник, умиращ от глад и жажда… как бясно разбутва, чупейки си ноктите, и преобръща тези камъни, а в болното си въображение вече вижда там, под камъните, тайник с храна и вода… Андрей внезапно прихна истерично. Аз — на негово място — непременно бих се застрелял. Не бих могъл да го преживея…

— Какво ти става? — подозрително попита Изя.

— Нищо, нищо, всичко е наред — рече Андрей и се изправи.

Изя също стана и известно време критично оглежда пирамидата.

— Не виждам нищо смешно! — заяви той. После потропа с крак, омотан с мъхнатата връв, и заяви: — На първо време става. Да тръгваме, а?

— Да тръгваме.

Андрей се впрегна в количката, а Изя все пак не издържа и още веднъж обиколи своята пирамида. Явно сега и той си представяше нещо, виждаше някакви въображаеми картини, които блазнеха душата му, и крадешком се усмихваше, потриваше ръце и шумно сумтеше в мустаците си.

— Да можеш да се видиш само на какво приличаш! — не се сдържа Андрей. — Същинска крастава жаба. Снесе си хайвера и сега от гордост не можеш да дойдеш на себе си. Пъстърва нещастна.

— Млъкни! — рече Изя, като провря ръката си през теглича. — Тихоокеанската пъстърва след тази работа умира…

— Нали това ти казвам — подметна Андрей.

— Млъкни бе! — заплашително рече Изя и те продължиха нататък.

После Изя ненадейно попита:

— А ти ял ли си такава пъстърва?

— Цели тонове — каза Андрей. — С водка знаеш ли как върви? Или пък на сандвичи с чай… Защо питаш?

— Така… — рече Изя. — А пък моите дъщери не успяха изобщо да я опитат.

— Дъщери ли? — смая се Андрей. — Значи ти имаш дъщери?

— Цели три — каза Изя. — И нито една от тях не знае какво е пъстърва. Обясних им, че пъстървата и есетрата са едни такива видове измрели риби. Също като ихтиозаврите. А те ще разказват същото на своите деца за сельодката…

Той продължи да разправя още нещо, но поразен, Андрей не го слушаше. Ха сега де! Три дъщери! Изя имал три дъщери! От шест години го познавам и даже и през ум не ми е минало такова нещо. Как тогава се е решил да тръгне? Виж го ти него… Брей какви хора има на тоя свят… Не, момчета, помисли си той. Наистина никой нормален човек няма да стигне до тази пирамида. Нормалният човек, щом стигне до Кристалния дворец, ще си остане там до края на живота. Видях ги аз там — нормалните хора… Кое им е мутрата, кое им е задникът — не можеш да разбереш… Не, момчета, ако някой успее да се добере дотука, той може да бъде само някакъв Изя номер две… И щом разрови тази пирамида, щом отвори плика, веднага ще забрави за всичко — така ще си умре тука, четейки в захлас… Макар че, от друга страна, нали и мен вятърът ме довея чак тука?… Защо ли? На Кулата ни беше добре. В Павилиона още по-добре. А пък в Кристалния дворец… Никога не съм живял така, както в Кристалния дворец, и няма вече да живея… Добре де — думата ми беше за Изя. Той има въгарец в задника, не го свърта на едно място. Ами ако с мен не беше Изя, дали щях да тръгна оттам, или щях да остана? Ха сега де!…

… Защо трябва да вървим напред? — попита Изя в Плантацията, а мургавите момичета — всичките засукани, едрогърдести — седяха около нас и кротко ни слушаха. Защо ние все пак и въпреки всичко трябва да вървим напред? — философствуваше Изя, галейки разсеяно най-близката по атлазеното коляно. Ами защото зад нас е или смъртта, или скуката, която също е смърт. Нима това простичко разсъждение не ти е достатъчно? Та нали ние сме първите, не разбираш ли това? Нали нито един човек още не е пребродил този свят от единия до другия му край: от джунглите и блатата чак до нулевата точка… А може изобщо цялата тази измишльотина само за това да е измислена, за да се намери такъв човек?… Само за да извърви пътя оттука дотука ли?… Защо? — мрачно питаше Андрей. Откъде да знам защо? — възмущаваше се Изя. — А защо се гради храмът? Ясно е, че храмът е единствената видима цел, а защо — това е некоректен въпрос. Човек трябва да има цел, той не може да бъде без цел, нали затова му е даден разумът. Ако няма цел, той сам си я измисля… Ето и ти измисли, рече Андрей, че непременно трябва да извървиш пътя оттук дотук. Страшна цел! Голяма работа!… Аз не съм я измислял, тя ми е една-едничка. Нямам друг избор. Остава ни или тази цел, или безцелното съществуване — ето в какво положение сме ние с тебе… А защо ми надуваш главата с твоя храм, каза Андрей, какво общо има той с това?… Много общо има даже — с удоволствие, сякаш само това и чакаше, отби нападката Изя. — Храмът, драги мой Андрюша, това не са само вечните книги и вечната музика. Иначе ще излезе, че са започнали да градят този храм едва след Гутенберг или, както са ви учили вас, след Иван Фьодоров^[1]. Не, миличък, храмът се гради още и от постъпки. Дори ако щеш, храмът се циментира от постъпките, на тях се държи, върху тях стои. Всичко е започнало от постъпките. В началото са били постъпките, после — легендите, а едва след това — всичко останало. То се знае, че думата ми е за необикновените постъпки, излизащи извън обичайните рамки, необяснимите, ако щеш. Ето това е първият камък в градежа на храма — нетривиалната постъпка!… Накратко, героичната — подметка Андрей, като се усмихна презрително… — Е, нека е така, нека е героичната — милостиво се съгласи Изя… С други думи, излиза, че ти си нашият герой, каза Андрей, значи се напъваш да станеш герой. Синдбад Мореплавателя и могъщият Одисей… Леле, колко си ми глупавичък — рече Изя. Каза го ласкаво, без да има намерение да го оскърби. — Уверявам те приятелю, че Одисей не се е напъвал да стане герой. Той просто е бил герой — такъв си бил по природа и не можел да изневери на себе си. Ето на, ти не можеш да ядеш лайка — повдига ти се, а на него му се повдигало да си седи цар в своята благоуханна Итака. Виждам, че май ме съжаляваш — леле, какъв маниак, дъската му хлопа… Виждам, виждам. А не трябва да ме съжаляваш. Трябва да ми завиждаш. Защото аз знам със сигурност: че храмът се гради, че освен него в историята не се случва нищо сериозно, че аз имам само една задача в живота си — да опазя този храм и да увелича неговите богатства. Аз, разбира се, не съм Омир, нито Пушкин и няма да поставя тухла в стената. Но аз съм Кацман! И този храм е в мен, което значи, че и аз съм част от храма, чрез моето самоосъзнаване храмът се увеличава с още една човешка душа. И това вече е прекрасно. Дори да не вложа нито трошица в стената… Макар че естествено ще се постарая да вложа, можеш да бъдеш сигурен. Това несъмнено ще бъде много малко зрънце, нещо по-лошо — след време това зрънце може би просто ще се отрони, ще се окаже ненужно за храма, но аз така или иначе знам: храмът е бил в мен и е бил непоклатим, и аз също… Нищо не мога да разбера — каза Андрей. — Много объркано говориш. Прилича ми на някаква религия: храм, душа… Има си хас — рече Изя, — щом не е бутилка водка и не е креват за двама, то непременно е религия. Какво се пениш? Та нали ти самият ми проглуши ушите, че си загубил почва под краката, че висиш в безвъздушното пространство… Така е, наистина висиш. И то трябваше да стане. В края на краищата това се случва с всеки що-годе мислещ човек… Затова и аз ти давам почва. Най-твърдата, която изобщо може да съществува. Ако искаш — стъпвай с двата крака, ако не щеш — върви на майната си! Но тогава недей да ми мрънкаш!… Ти не ми даваш почва — каза Андрей, — ти ми хързулваш някакъв безформен облак! Е, добре. Да речем, че съм разбрал всичко за твоя храм. Но какво ме засяга мене? Аз не ставам за строител на твоя храм — право да си кажем и аз не съм Омир… Но ти поне имаш храм в душата си и без него не можеш — нали те виждам как тичаш на воля, същинско кутре, жаден си всичко да помиришеш, докопаш ли се до нещо или го облизваш, или го опитваш със зъби! Пък и как четеш те гледам. Та ти можеш двадесет и четири часа в денонощието да четеш… и между другото всичко да запомниш… А на мен изобщо не ми се удават тия работи. Обичам да чета, но все пак с мярка. И музиката ми допада. Много обичам да слушам музика. Но и на нея не мога да издържа двадесет и четири часа! И паметта ми е най-обикновена — не съм в състояние да я обогатя с всичките съкровища, които е натрупало човечеството… Даже само с това да се занимавах, пак нямаше да мога. От едното ми ухо влиза, от другото излиза. Така че каква работа ми върши сега твоят храм?… Така е, вярно е — каза Изя. — Не споря. Храмът не е за всяка уста лъжица… Не отричам, че той е достояние на малцина, на онези, които имат природни заложби… Но виж какво. Сега ще ти обясня как си го представям аз. Храмът си има — Изя взе да брои на пръсти — строители. Това са тези, които го въздигат. След това, да речем, м-м-м… пфу, дяволите да го вземат, не мога да намеря точната дума, в устата ми се върти все религиозната терминология… Е, добре, нека бъдат жреци. Това са тези, които носят храма в себе си. Тези, чрез душите на които той расте и в душите на които съществува… Има и потребители — те пък са тези, които, така да се каже, вкусват от него… Така че Пушкин е строител. Аз съм жрец. А ти си потребител… И недей, глупако, да ми правиш кисели физиономии! Та това е чудесно! Нали без потребители храмът щеше да бъде лишен от всякакъв човешки смисъл. Ти, глупчо, си помислил колко ти е провървяло! Имаш ли изобщо представа, че трябва години и десетилетия специално да те обработват, да ти промиват мозъка, да те лъжат чрез най-хитроумни системи за въздействие, за да те насъскват тебе, потребителя, да тръгнеш да рушиш храма… А такъв, какъвто вече си сега, изобщо не биха могли да те тласнат към това пагубно дело, освен ако не те подкарат пред дулата на пушките си!… Размърдай си мозъка бе, мухлясала тикво, та нали такива като тебе — а те са малцина, една шепа хора! На мнозинството само му намигни, само му разреши — с железни пръти и крясъци ще се втурнат да рушат, с факли ще се втурнат да палят… имало е такива случаи, много пъти е ставало така! И сигурно ще се случва още неведнъж… А ти се оплакваш! Та нали, ако изобщо може да се постави въпросът, за какво е този храм, отговорът може да бъде един-единствен: за тебе!…

— Андрюша! — викна му Изя с познатия противен тон. — Да вземем да пийнем по глътка на крак, а?

Бяха стигнали до самия връх на грамадното възвишение. Отляво, където беше пропастта, всичко бе забулено в плътна, непрогледна пелена от прашни вихрушки, а отдясно, кой знае защо, се бе прояснило и се виждаше Жълтата стена — тук тя не беше равна и гладка както в чертите на Града, а бе осеяна с могъщи гънки и бръчки като кора на исполинско дърво. Пред тях, долу, в подножието на хълма, започваше равно като тепсия бяло каменно поле — не трошляк, а гладък камък, плътен монолит — и това после се простираше, докъдето поглед стига, и над него се поклащаха, някъде на около петстотин метра от възвишението, два тънки смерча, единият — жълт, а другият — черен…

— Това май е нещо ново — рече Андрей и присви очи. — Я виж, камъкът става плътен…

— А? Да, така изглежда… Слушай, дай да пийнем по чашка — вече четири часа минаха…

— Добре — съгласи се Андрей. — Ама първо да слезем долу.

Спуснаха се в подножието на хълма, освободиха се от тегличите и Андрей взе да вади нажежения бидон от количката си. Бидонът се закачи за ремъка на автомата, после за сухарената торба, в която бяха останали само трохи, но той все пак успя да го измъкне и като го стисна между коленете си, отвъртя капачката. Изя танцуваше пред него с двете пластмасови чаши, приготвени в протегнатите му ръце.

— Давай солта — каза Андрей.

Изя тутакси престана да танцува.

— Стига бе… — захленчи той. — Защо? Дай така да му цапнем по една глътка.

— Без сол няма да ти дам — уморено рече Андрей.

— Тогава ще направим така — каза Изя, осенен от нова мисъл. Той вече бе оставил чашките на камъка и ровеше в количката си. — Тогава аз направо ще си изям солта, а след това ще си пийна вода…

— Боже мой — остана като гръмнат Андрей. — Ами добре, щом така искаш.

Той наля по половин чашка гореща вода с дъх на желязо и като взе от Изя пакета сол, рече:

— Покажи си езика.

Андрей сипна щипка сол върху дебелия, осеян с налепи език на Изя и го загледа как се мръщи и се дави, протягайки жадно ръка към чашката, а после посоли своята вода и почна да я пие на малки скъпернически глътки, без да изпитва никакво удоволствие. Като лекарство.

— Добре ми дойде! — рече Изя и се изкашля. — Само дето беше малко. Нали?

Андрей кимна. Изпитата вода тутакси се превърна в пот и вкусът в устата му си остана същият, какъвто беше, не почувствува никакво облекчение. Той надигна бидона и го разклати. За още два дни навярно ще стигне, а после… А после все нещо ще се намери, рече си той със злоба. Експериментът си е Експеримент. Да живееш не ти дават, ама и да пукнеш — също… Той стрелна с очи бялото, излъчващо жар плато, ширнало се пред тях, прехапа сухата си устна и почна да намества бидона обратно в количката. Изя приседна и намота отново вървите на подметката си.

— Знаеш ли — изпъшка той, — това място наистина е някак странно… Даже не си спомням за такова нещо… — Той погледна към слънцето, като засенчи очите си с длан. — В зенита е — рече Изя. — Ей богу, в зенита е. Нещо ще се случи… Абе изхвърли, по дяволите, това желязо! Какво си седнал да се занимаваш с него?!

Андрей грижливо наместваше автомата до бидона.

— Без това желязо ние двамата с тебе след Павилиона и кокалите си нямаше да можем да съберем — напомни му той.

— След Павилиона! — възрази Изя. — Оттогава вече пета седмица вървим и дори муха не сме зърнали…

— Добре де — рече Андрей. — Нали не го мъкнеш ти… Да вървим.

Каменното плато се оказа невероятно гладко. Количките се движеха по него леко като по асфалт и само колелцата им писукаха. Но зноят стана още по-страшен. Белият камък с все сила отразяваше слънчевите лъчи и за очите вече нямаше никакво спасение. На стъпалата им пареше, сякаш изобщо не бяха с обувки, а пък прахта, колкото и чудно да им се струваше, никак не намаляваше. Ако и тук не се гътнем, помисли си Андрей, тогава ще живеем вечно… Той крачеше със силно стиснати очи, после съвсем ги затвори. Стана му малко по-леко. Ето така ще вървя, помисли си той. Ще отварям очи, да речем, на всеки двайсет крачки. Или на трийсет… Поглеждам за миг и продължавам…

Избата на Кулата бе зидана с бял камък, който много напомняше на този. Само че там беше прохладно и полутъмно, а до стените бяха подредени много кашони от дебел картон, неизвестно защо натъпкани догоре с всевъзможни дребни железарски стоки. Имаше гвоздеи, винтове, болтове от всякакъв размер, кутии с лепила и бои, стъкленици с разноцветни лакове, дърводелски и шлосерски инструменти, сачмени лагери в намаслена хартия… Там не намериха нищо за ядене, но в ъгъла от гърлото на ръждясала тръба, стърчаща от стената, течеше и отиваше някъде под земята тънка струйка студена и невероятно сладка вода…

… Всичко в твоята система от възгледи е хубаво — каза Андрей, като за двадесети път постави чашката си под струята. — Едно обаче не ми харесва. Не обичам да делят хората на важни и неважни. Не е правилно. Направо е долно. Стои си храмът, а около него гъмжи от безмозъчни говеда. „Човекът е дребна душичка, обременена с труп!“ Дори наистина да е вярно това, пак не е правилно. И това нещо трябва да се промени, дявол да го вземе…

… А нима аз казвам, че не трябва? — подскочи Изя. — Естествено, хубаво би било това положение да се промени. Само че как? Досега всички опити да се променят нещата, да се изравни човешкото поле, хората да се поставят на едно равнище, та всичко да бъде правилно и справедливо, всички тези опити са завършвали с унищожаването на храма, за да не се възвисява, и с отрязването на всички глави, стърчащи над общото равнище. И край. А над изравненото поле със светкавична бързина като раков тумор е започвала да расте зловонната пирамида на нов политически елит, който винаги е бил още по-отвратителен от стария… А трябва да знаеш, че засега други пътища никой не е измислил. Разбира се, всички тези изстъпления не са променяли хода на историята и не са успявали напълно да унищожат храма, но светли умове са били унищожавани предостатъчно.

… Знам — рече Андрей. — И все пак. Въпреки всичко е гадно. Всеки елит е нещо противно…

… А-а, извинявай! — възрази Изя. — Ако беше казал: всеки елит, който се разпорежда със съдбините и живота на другите хора, е нещо противно, тогава бих се съгласил с теб. Но елитът сам по себе си, елитът от само себе си — на кого пречи той? Той дразни — може дори да вбеси човека, да го разяри! — това е друга работа, но нали да дразни е една от неговите функции… А пълното равенство си е пълно блато, застой. Трябва да благодарим на майка природа, че такова нещо не може да има — пълно равенство… Искам добре да ме разбереш, Андрей, аз не предлагам система за преустройване на света. Аз лично не знам такава система, пък и не вярвам, че изобщо съществува. Твърде много и всякакви системи са били изпробвани, а всичко си е оставало, общо взето, постарому… Аз предлагам само цел на съществуването… пфу, даже не предлагам, виж как ме обърка. Аз открих сам за себе си тази цел — целта на моето съществуване, разбираш ли? На моето и на хората, подобни на мен… Пък и говоря за това само с теб, и то чак сега, защото ми стана жал за теб — виждам, узрял е човекът, изгори всичко, на което се кланяше, а сега не знае пред какво да сведе глава. Пък ти нали без преклонение не можеш, с това си закърмен — имаш нужда да се прекланяш пред нещо или пред някого. Та на тебе завинаги са ти втълпили в главата, че ако не изповядаш идея, за която си заслужава да умреш, то тогава изобщо не си заслужава да живееш. А нали такива като тебе, стигнали до крайната истина и разбрали всичко веднъж завинаги, са способни на страшни неща. Такъв човек или ще си тегли куршума, или ще стане изключителен подлец — убеден подлец, принципен, безкористен подлец, разбираш ли?… Или още по-лошо: ще започне да отмъщава на света за това, че светът е такъв, какъвто е в действителност, и не ще да се нагоди към предначертаните идеали… А идеята за храна между другото е хубава и заради това, че чисто и просто е противопоказно да умираш за нея. За нея трябва да се живее, с всички сили, с пълна пара…

— Да, несъмнено — каза Андрей. — Вярвам, че всичко това е така. И все пак тази идея още не е моя!…

Андрей се спря и сграбчи Изя за ръкава. Изя сепнато отвори очи и попита уплашено:

— Какво? Какво има?

— Млъкни — процеди през зъби Андрей.

Нещо имаше пред тях. Нещо се движеше — не се въртеше като смерч, не се стелеше над самия камък, а се движеше през всичко това. Насреща им.

— Хора — радостно възкликна Изя. — Чуваш ли, Андрюша, хора!

— Тихо бе, говедо — прошепне Андрей.

И той самият вече бе разбрал, че това са хора. Или един човек… Не, май бяха двама. Стоят на едно място. Сигурно също са ни забелязали… Пак нищичко не се вижда от проклетия прахоляк.

— Видя ли! — тържествуващо прошепна Изя. — А ти все се вайкаше, че ще пукнем…

Андрей внимателно се освободи от ремъка и заотстъпва към своята количка, без да сваля очи от неясните сенки в далечината. Д-дявол да го вземе, колко души са все пак тия там? И на какво разстояние са оттук? Дали има сто метра? Или по-малко?… Ръката му зашари в количката, той напипа автомата, издърпа затвора и каза на Изя:

— Обърни количките и легни зад тях. Ще ме прикриваш, ако стане нещо…

Андрей пъхна автомата в ръцете на Изя и без да се обръща, бавно тръгна напред, сложил ръка на кобура. Видимостта беше ужасна. Като нищо ще ме пречука, помисли си той за Изя. Право в тила ще ме гръмне.

Сега вече се видя по-ясно, че единият също е тръгнал насреща — смътен, върлинест силует във вихрушката от прах. Дали има оръжие или не? Ето ти го Антиграда. Кой би могъл да си помисли?… Уф, не ми харесва къде си държи той ръката!… Андрей предпазливо разкопча кобура и стисна грапавата ръкохватка. Големият му пръст легна върху предпазителя. Нищо, всичко ще мине добре. Трябва да мине. Най-важното е да не правя резки движения…

Той понечи да изтегли пистолета от кобура. Пистолетът се закачи някъде. Вълна от страх нахлу в главата му. Дръпна по-силно, още по-силно, накрая с всички сили. Ясно видя рязкото движение на онзи, който вървеше насреща му (снажен, дрипав, изнемощял с мръсна брада до очите)… Глупаво е, помисли си той, натискайки спусъка. Последва изстрел, после пламъчето на насрещния изстрел, после като че ли Изя извика… и той почувствува удар в гърдите, от който слънцето мигом угасна…

— Ето, виждате ли, Андрей — с известна тържественост в гласа рече Наставника. — Преминахте първия кръг.

Лампата под зеления стъклен абажур светеше и в осветения кръг на масата лежеше новият брой на „Ленинградска правда“ с голяма уводна статия под наслов: „Любовта на ленинградчани към другаря Сталин е безгранична“. Радиото бучеше и ломотеше на полицата зад гърба му. В кухнята майка му дрънчеше със съдините и разговаряше със съседката. Миришеше на пържена риба. Навън, в двора-кладенец, вдигаха врява и крещяха хлапетиите, които играеха на криеница. Откъм отвореното малко прозорче духаше влажен, затоплен въздух. Преди минута всичко това съвсем не изглеждаше така, както сега — беше много по-естествено и по-обикновено. То беше без бъдеще. По-точно — беше отделно от бъдещето…

Андрей безцелно прокара ръка по вестника, за да го изглади, и каза:

— Първия ли? А защо първия?

— Защото ви предстои да преминете през още много кръгове — чу се гласът на Наставника.

Тогава Андрей стана и като се стараеше да не поглежда нататък, откъдето идваше гласът, се опря с рамо на шкафа до прозореца. Черният кладенец на двора, в който мъждукаха жълтите правоъгълници на прозорците, беше под тях и над тях, а горе, далеко-далеко, във вече съвсем притъмнялото небе блещукаше Вега. Абсолютно невъзможно беше да напусне всичко това отново и — още повече! — абсолютно невъзможно беше да остане сред всичко това. Сега. След онова, което бе преживял.

— Изя! Изя! — пронизително изкрещя женски глас в кладенеца. — Изя, прибирай се за вечеря!… Деца, не сте ли виждали Изя?

Детските гласове отдолу се провикнаха:

— Иска! Кацман! Майка ти те вика!…

Напрегнат като струна, Андрей залепи лице на стъклото и се взря в тъмнината. Но видя само неясни сенки, сновящи по мокрото черно дъно на кладенеца между накамарените цепеници дърва.