Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (13)

Глава втора

Когато седнаха на трапезата, Гайгер каза на Изя:

— Хапни си, моето еврейче. Хапни си, драги мой.

— Аз не съм твоето еврейче — възрази Изя, като трупаше салата в чинията си. — Сто пъти вече съм ти казвал, че съм свой, собствен евреин. Ей го на, твоя евреин — той посочи с вилицата си Андрей.

— А доматен сок няма ли? — недоволно попита Андрей, оглеждайки масата.

— Доматен сок ли искаш? — попита Гайгер. — Паркър! Доматен сок за господин съветника!

На прага на трапезарията се появи снажен, румен юначага — личният адютант на президента. Шпорите му звънтяха леко. Паркър се приближи до масата и с мек поклон постави пред Андрей запотена кристална гарафа с доматен сок.

— Благодаря, Паркър — каза Андрей. — Оставете, аз сам ще си налея.

Гайгер кимна и Паркър изчезна.

— Ей това се казва дресировка! — изфъфли Изя с пълна уста.

— Много приятно момче — рече Андрей.

— А пък у Манджуро на обяд сервират водка — каза Изя.

— Доносник! — укори го Гайгер.

— Че от къде на къде? — учуди се Изя.

— Ако Манджуро се налива с водка в работно време, аз съм длъжен да го накажа.

— Всички не можеш да ги изпозастреляш — каза Изя.

— Смъртното наказание е отменено — уточни Гайгер. — Впрочем не съм съвсем сигурен. Трябва да питам Чачуа…

— А какво стана с предшественика на Чачуа? — невинно попита Изя.

— Беше чиста случайност — каза Гайгер. — Престрелка…

— Между другото той беше голям професионалист — отбеляза Андрей. — Чачуа си знае работата, но шефът!… Той беше феноменален човек.

— М-да, сума поразии направихме тогава… — замислено произнесе Гайгер. — Мислехме, че всичко, което хвърчи, се яде…

— Всичко е добро, щом свършва добре — каза Андрей.

— Още нищо не е свършило! — възрази Изя. — Откъде го измислихте, че всичко е свършило?

— Е, пукотевицата поне свърши — промърмори Андрей.

— Истинската пукотевица още не е започнала — заяви Изя. — Слушай, Фриц, а досега имало ли е покушения срещу тебе?

Гайгер се навъси.

— Що за идиотски въпрос. Разбира се, че не е имало.

— Ще има — обеща му Изя.

— Благодаря — студено отвърна Гайгер.

— Покушения ще има — продължи Изя. — Наркоманията рязко ще се увеличи. Ситите ще се разбунтуват. Вече се появиха хипита, за тях не говоря. Самоубийства в знак на протест ще има, самозапалвания, самовзривявания… Впрочем, вече ги има.

Гайгер и Андрей се спогледаха.

— Ето на — рече Андрей с досада. — Той вече знае.

— Интересно откъде? — каза Гайгер, вглеждайки се в Изя с присвити очи.

— Какво знам? — бързо попита Изя. Той остави вилицата си. — Я, чакайте… А, така значи! Това е било самоубийство в знак на протест, а? То и аз си виках — що за врели-некипели дрънкат? Някакви пияни бомбаджии се шляели с динамит по улиците… Пък то какво било! А аз, честно да ви кажа, си въобразявах, че е било опит за покушение… Сега разбирам… А кой е тоя в действителност?

— Някой си Дани Ли — каза Гайгер след кратка пауза. — Андрей го е познавал.

— Ли… — замислено рече Изя, като размаза разсеяно по ревера на сакото си капките майонеза. — Дани Ли… Чакай малко, един такъв, мършав… Журналист е нали?

— Ти също го познаваше — каза Андрей. — Помниш ли, в моя вестник…

— Да-да-да! — възкликна Изя. — Точно така! Спомних си!

— Само че, моля ти се, дръж си езика зад зъбите — каза Гайгер.

Изя с обичайната си вкаменена усмивка взе да пощипва брадавицата на врата си.

— Ето кой бил значи… — мърмореше той. — Ясно… Ясно… Опасал се с експлозив около себе си и излязъл на площада… И писма сигурно е изпратил до всички вестници този чудак… Тъй-тъй-тъй… И какво смяташ да правиш сега? — обърна се той към Гайгер.

— Вече направих каквото трябва — отвърна Гайгер.

— Ами да, ами да! — нетърпеливо каза Изя. — Засекретил си всичко, подготвил си официалните лъжи, отвързал си синджира на Румер и си го насъскал — ама за друго става дума. Питам те как изобщо преценяваш станалото? Или смяташ, че това е случайност?

— Не-не. Не смятам, че това е случайност — бавно каза Гайгер.

— Слава богу! — викна Изя.

— А ти какво мислиш? — попита го Андрей.

Изя бързо се обърна към него.

— А ти?

— Аз мисля, че маниаци има във всяко порядъчно общество. Дани беше маниак, в това съм абсолютно сигурен. Явно беше мръднал от много философствуване. В Града естествено има и други такива…

— А какво казваше той? — жадно попита Изя.

— Казваше, че му е скучно. Че не сме си поставили истинска цел. Че всичко, което правим, за да повишим жизненото равнище на народа, е глупост и нищо няма да постигнем с това. Какво ли не разправяше, ама той самият нищо свястно не можеше да предложи. Маниак. Истерик и това е.

— Но какво все пак искаше? — попита Гайгер.

Андрей махна с ръка.

— Дрънкаше обичайните глупости като всеки народник. „Ще даде всичко от себе си да изведе на широк и ясен…“

— Не разбирам! — прекъсна го Гайгер.

— Ами смяташе, че задачата на просветените хора е да издигнат народа до своето просветено равнище. Но как да стане това — естествено не знаеше.

— И за това ли се самоуби? — недоверчиво попита Гайгер.

— Нали ти казвам — беше маниак.

— А ти как мислиш? — обърна се Гайгер към Изя.

Изя не се замисли нито за миг:

— Ако можем да наречем маниак онзи човек, който се захваща с неразрешим проблем — съгласен съм, че е бил маниак. И ти — Изя посочи с пръст Гайгер — изобщо не можеш да разбереш това. Ти се отнасяш към хората, които се захващат само с разрешими проблеми.

— Да допуснем — съгласи се Андрей. — Но Дани беше абсолютно сигурен, че този проблем е разрешим.

Изя му махна с ръка да млъкне.

— Вие, двамата, и бъкел не разбирате — заяви той. — Ей на̀, смятате се за технократи и елит на обществото. Думата демократ за вас е псувня. Всяка жаба да си знае гьола. Вие ужасно презирате широките народни маси и страшно се гордеете с това свое презрение. А в действителност сте истински, стопроцентови роби на тези маси! Всичко, с което се захващате, го правите за народните маси. Всичко, над което си блъскате главите, е нужно именно на масите. Вие живеете за тях. Ако масите изчезнат, ще се лишите от смисъла на живота си. Вие сте жалки нищожни приложници. И тъкмо затова никога няма да станете маниаци. Та нали всичко, което е нужно на широките народни маси, може сравнително лесно да се придобие. Затова всички наши задачи са безусловно разрешими. Вие никога няма да разберете хората, които се самоубиват в знак на протест…

— Защо пък няма да ги разберем? — възрази Андрей, ядосан. — Какво има толкова да им разбира човек? Естествено правим това, което иска преобладаващото мнозинство. И даваме или се стараем да дадем на това мнозинство всичко, освен от пиле мляко, което впрочем това мнозинство не иска от нас. Но винаги има едно нищожно малцинство, което смята, че се нуждае тъкмо от това пилешко мляко. Виждате ли, идея фикс имали. Капризи. Поднеси им тъкмо от пиле мляко! Просто защото от пиле мляко никой не може да намери. Ето как се пръкват на бял свят социалните маниаци. Какво има тука толкова трудно за разбиране? Или ти наистина смяташ, че можеш да издигнеш цялото това стадо до равнището на елита?

— В случая не става дума за мен — озъби се Изя. — Да не би аз да се смятам за роб на мнозинството или, другояче казано, за слуга на народа? Никога не съм работил за него и не мисля, че съм му задължен…

— Добре, добре — рече Гайгер. — Всички знаят, че си волна птичка. Да се върнем на нашите самоубийства. Значи смяташ, че самоубийства ще има, независимо каква политика провеждаме, така ли?

— И занапред ще ги има тъкмо защото провеждате определена политика! — каза Изя. — И колкото повече време минава, толкова повече ще стават, защото отнемате на хората грижата за насъщния и в замяна не им давате нищо. На хората започва да им се повдига от всичко това и им става скучно. Затова ще има самоубийства, наркомания, сексуални революции и глупави бунтове за нищо и никакви работи…

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, бе! — искрено развълнуван рече Андрей. — Помисли си само какви ги плещиш, въшлив експериментатор! „Пиперец му липсвал в живота, пиперец му дай!“ Дотам ли я докара? Изкуствени недостатъци ли предлагаш да създаваме? От твоите брътвежи така излиза!…

— Така излиза не от моите брътвежи — каза Изя, като се пресегна през масата с осакатената си ръка, за да вземе купичката със соса. — Така излиза от твоите брътвежи. А това, че нищо не им предлагате в замяна, си е факт. Вашите Велики строежи са глупост. Експериментът с експериментаторите е дивотия, това са празни приказки, на които всички плюят… И престанете да се нахвърляте срещу мен, защото като разправям всичко това, аз не ви осъждам. Просто така стоят нещата. Такава е съдбата на всеки народник, независимо дали е навлякъл тогата на технократ-благодетел, или се е нагърбил с непосилната задача да втълпява на народа някакви идеали, без които според него народът не може да живее… Това са двете страни на една и съща монета — ези или тура. Крайният резултат е или бунт на гладните, или бунт на ситите — всеки може да си избере бунт по свой вкус. Щом сте си избрали бунта на ситите — добре, така да е, ама за какъв дявол се нахвърляте срещу мене?

— Недей да изливаш соса на покривката — укори го Гайгер.

— Пардон… — Изя разсеяно взе да разтрива със салфетка локвата на масата. — Та аритметиката е много проста — каза той. — Нека недоволните са само един процент. Ако в града живеят един милион души, значи недоволните са десет хиляди. Нека дори да са една десета от процента — хиляда недоволни. Ех, как ще се развикат тези хиляда души под прозорците ви!… И после имайте предвид, че напълно доволни никога няма. Има само напълно недоволни. Така или иначе на всеки нещо не му достига. Гледаш го — уж доволен от всичко, ама на — няма автомобил. А защо да няма? Той, нали разбираш, бил свикнал на Земята с автомобил, а пък тука няма и най-важното не се предвижда да има… Представяте ли си колко много такива хора има в Града?

Изя млъкна сам и взе лакомо да яде макарони, обилно полети със сос.

— Ама че вкусна ви е кльопачката — каза той. — С моите доходи само в Стъкления дом мога да се натъпча като хората…

Андрей го погледна как нагъва макароните, прихна и си наля доматен сок. Изпи го и запали цигара. Каквото и да приказва, вечно докарва работата до Апокалипсиса… Седемте чаши на Божия гняв и седемте последни язви… Стадото си е стадо. Естествено, че ще се бунтува, ама нали затова държим Румер. Наистина този бунт на ситите е нещо ново, някакъв парадокс. На Земята май такова нещо още не е имало. Поне докато аз бях там. И класиците нищо не са писали по този въпрос… А бунтът си е бунт… Експериментът си е Експеримент, футболът си е футбол… Пфу!

Той погледна към Гайгер. Отпуснат назад в креслото, Фриц разсеяно и в същото време съсредоточено човъркаше зъбите си с пръсти и Андрей изведнъж беше поразен от простата и тъкмо поради това още по-страшна мисъл: та той не е нищо повече от подофицер от вермахта, недодялан дръвник в лъскава униформа, учил-недоучил, през целия си живот и десет свестни книги не е прочел, а той трябва да решава! Аз, между другото, също трябва да решавам, помисли си Андрей.

— В нашето положение — каза Гайгер на Изя — порядъчният човек просто нямаше избор. Хората гладуваха, всички бяха изтерзани, изпитваха страх и физически мъки — децата, старците, жените… Тъй че бяхме длъжни да им създадем прилични условия за живот…

— Така е наистина, така е — призна Изя. — Всичко разбирам. Подтиквали са ви жалостта, милосърдието и прочие. Ама аз не говоря за това. Да съжаляваш жените и децата, които плачат от глад, е много лесно, това всеки го може. Ама можете ли да изпитате състрадание към някой як като планина, сит мъж с ей такъв — и Изя показа колко голям — полов орган? Към изнемогващия от скука мъжага? Дани Ли явно е можел, а вие способни ли сте на това? Или веднага ще го погнете с камшика?…

Той млъкна, защото в трапезарията влезе руменият Паркър, съпровождан от две хубавички момичета с бели престилчици. Те разтребиха масата и поднесоха кафе със сметана. Изя тутакси се омаца с нея и се заоблизва чак до ушите като котка.

— И изобщо знаете ли какво чувство имам? — замислено рече той. — Щом обществото реши някой свой проблем, моментално пред него се изправя нов, също толкова голям проблем… не, още по-голям. — Той се оживи. — Оттук между другото следва нещо интересно. В края на краищата обществото ще се изправи пред толкова сложни проблеми, че решаването им вече няма да бъде по силите на човека. И тогава така нареченият прогрес ще спре.

— Дрън-дрън-ярина — каза Андрей. — Човечеството никога не си поставя проблеми, които не е способно да реши.

— Тук изобщо не става дума за проблемите, които човечеството си поставя — възрази Изя. — Аз говоря за проблемите, които възникват пред човечеството. Които сами възникват. Човечеството не си е поставяло само проблема за глада. То просто е гладувало…

— Много далеч отидохте! — прекъсна ги Гайгер. — Стига с това словоблудие. Човек може да си помисли, че нямаме никаква друга работа, освен да си чешем езиците.

— Че каква работа имаме? — учуди се Изя. — Аз например сега съм в обедна почивка.

— Както искаш — рече Гайгер. — Щеше ми се да поговорим за твоята експедиция. Но, разбира се, можем да отложим тоя разговор.

Изя замря с кафеника в ръка.

— Ама моля ти се — сериозно каза той. — Защо трябва да го отлагаме? Няма нужда, я колко пъти вече го отлагахме…

— Ами тогава какво сте се раздрънкали? — укори го Гайгер. — Не се траете вече, гади ми се, като ви слушам.

— За каква експедиция става дума? — попита Андрей. — Ще издирваме архивите ли?

— За великата експедиция на север! — тържествено заяви Изя, но Гайгер го спря, като вдигна голямата си бяла длан.

— Това е предварителен разговор — каза той. — Но решението за експедицията вече съм го взел и средствата са заделени. Транспортът ще ви бъде осигурен някъде след три-четири месеца. А сега трябва да набележим най-общите цели и програмата.

— С една дума, експедицията ще бъде комплексна, така ли? — попита Андрей.

— Да. Изя ще си получи архивите, а ти ще направиш наблюденията си на слънцето и всичко останало, което ти трябва…

— Слава богу! — каза Андрей. — Най-сетне.

— Но ще имате поне още една цел — каза Гайгер. — Мисията ви ще бъде и разузнавателна. Експедицията трябва да проникне много дълбоко на север. Колкото може по-дълбоко. Докъдето ви стигнат горивото и водата. Затова хората в групата трябва да бъдат специално и много прецизно подбрани. Ще вземете само доброволци, и то най-добрите. Никой не е наясно какво може да има там, на север. Голяма е вероятността да ви се наложи не само да търсите различни папки и да гледате във вашите тръби, но и да стреляте, да попадате в обкръжение, да пробивате обръча и така нататък. Затова в групата ще има военни. Кои ще бъдат и колко — това ще уточним по-късно…

— Ох, нека бъдат колкото може по-малко! — намръщи се Андрей. — Знам ги аз твоите военни, ще създадат непоносима обстановка за работа… — Той с досада отмести чашата си настрана. — И изобщо не разбирам. Не ми е ясно за какво са военните. Не проумявам за какви престрелки говориш… Та там е пустиня, наоколо са само развалини — как така ще има престрелки?

— Там, братче, всичко може да има — весело рече Изя.

— Какво значи — всичко? Може би там гъмжи от дяволи, тогава какво — попове ли ще ни заповядаш да вземем?

— А може би все пак ще ме оставите да се доизкажа, а? — попита Гайгер.

— Доизказвай се — огорчено рече Андрей.

Винаги става така, помисли си той. Също като в оня виц, дето на човека заедно с оная работа му пораснали големи и ушите. Дори и да ти се изпълни желанието, то става така, че по-добре изобщо да не се е изпълнявало. Ама не, да имат много здраве! Няма да я отстъпя тази експедиция на господа офицерите. Начело на експедицията ще застане Кехада. Той ще отговаря за научната част и за цялата група. Ако не щете, махайте се от главата ми, няма да имате никаква космография и нека вашите фелдфебели командуват само Изя. Експедицията е научна, значи начело ще застане учен… Изведнъж си спомни, че Кехада е неблагонадежден, и това така го ядоса, че пропусна част от въпроса на Гайгер.

— Какво, какво? — сепна се той.

— Питам те на какво разстояние от Града може да бъде краят на света?

— По-точно началото — обади се Изя.

Андрей сърдито сви рамене.

— Ти изобщо четеш ли докладните ми? — попита той Гайгер.

— Чета ги — каза Гайгер. — Ти пишеш, че колкото повече отиваме на север, Слънцето все повече ще клони към хоризонта. Очевидно някъде много далеч на север то ще слезе до хоризонта и изобщо ще се скрие. Затова те питам колко далеч е това място — можеш ли да кажеш?

— Не ги четеш ти моите докладни — повтори Андрей. — Ако ги четеше, щеше да разбереш, че цялата тая експедиция съм я замислил именно за да открия началото на света.

— Това го разбрах — търпеливо рече Гайгер. — Аз те питам приблизително къде е. Можеш ли да ми кажеш горе-долу какво е разстоянието дотам? Хиляда километра? Сто хиляди? Един милион?… Сега определяме целта на експедицията, разбираш ли? Ако тази цел се намира на един милион километра оттук, то това изобщо не е цел. Но ако…

— Ясно, ясно — рече Андрей. — Сега вече разбрах какво искаш да кажеш. Нещата стоят така… Цялата трудност идва оттам, че не знаем нито кривината на света, нито разстоянието до Слънцето. Ако имахме достатъчно наблюдения по цялата дължина на Града — нали разбираш? — не в чертите на днешния Град, а от единия до другия край, тогава бихме могли да определим тези величини. Голяма дъга е нужна, разбираш ли? Най-малко неколкостотин километра. А при нас целият материал е събран от петдесеткилометрова дъга. Затова и точността е нищожна.

— Кажи тогава минималното и максималното разстояние — настояваше Гайгер.

— Максималното е безкрайността — каза Андрей. — Ако се окаже, че светът е плосък. А минималното е някъде около хиляда километра.

— Големи сте търтеи — рече Гайгер с отвращение. — Толкова пари пръснах за вас, а полза — никаква…

— Недей така — каза Андрей. — От две години те карам да направим тази експедиция. Щом искаш да знаеш в какъв свят живееш — дай пари, дай транспорт, хора… Иначе нищо няма да излезе. Дъгата, която трябва да обходим, всичко на всичко е някъде към петстотин километра. Ще измерим гравитацията, изменението на яркостта, изменението на височината…

— Добре — прекъсна го Гайгер. — Сега няма да говорим за тези работи. Това са подробности. Трябва само ясно да схванете, че една от целите на експедицията е да се доберете до началото на света. Схванахте ли?

— Схванахме — каза Андрей. — Но не ми е ясно за какво ти е това?

— Искам да знам какво има там — рече Гайгер. — А там има нещо. Нещо такова, от което много работи могат да зависят.

— Например?

— Например Антиградът.

Андрей прихна.

— Антиградът… Ти и досега ли вярваш в него?

Гайгер стана, кръстоса ръцете си на гърба и взе да се разхожда из трапезарията.

— Това не е важно — каза той. — Трябва да знам със сигурност: съществува ли, или не съществува.

— Лично на мен — каза Андрей — много отдавна ми стана ясно, че Антиградът просто беше измислица на старото ръководство…

— Като Червеното здание, а? — тихичко рече Изя, ухилен.

Андрей се навъси.

— Червеното здание няма нищо общо с това. Навремето и Гайгер твърдеше, че старото ръководство смята да установи военна диктатура и затова му е нужна заплаха отвън — ето ви го на и Антиградът.

Гайгер се спря пред него.

— А ти всъщност защо толкова протестираш срещу похода до самия край? На теб например не ти ли е интересно да узнаеш какво има там? Ама че съветници ми е дал господ!

— Абе нищо няма там! — каза Андрей, но всъщност беше леко объркан. — Само зъбите ти тракат от студ, наоколо е вечна нощ, ледена пустиня… С една дума, обратната страна на Луната, разбираш ли?

— А пък аз имам други сведения — възрази Гайгер. — Антиградът съществува. И никаква ледена пустиня няма там, а и да има, тя може да се прекоси. Там има град, също като нашия, но какво става в него — ние не знаем, и какво искат те там — също не знаем. А разказват например, че там всичко било обратно. Когато при нас е добре, там е зле… — Той спря да говори и отново взе да се разхожда из трапезарията.

— Боже мой — каза Андрей. — Ама че дивотия!…

Той погледна към Изя и се запъна. Изя седеше, преметнал ръка през облегалката на креслото, вратовръзката му се бе изместила чак под ухото, а той самият лъщеше като мазно петно на припек и победоносно гледаше Андрей.

— Ясно — каза Андрей. — Мога ли да знам източника на твоите сведения? — попита той Изя.

— Все същият, скъпи мой — отвърна Изя. — Историята е велика наука. А в нашия град тя умее да прави много фокуси. Знаеш ли, освен всичко друго, какво му е хубавото на нашия град? Кой знае защо тук архивите не се унищожават! Войни няма, нашествия няма, написаното на хартия не се заличава с балтия…

— Стига с тия твои архиви… — каза Андрей с досада.

— Спри! Ето Фриц ми е свидетел! Кой намери въглищата? Триста хиляди тона въглища в подземното хранилище! Да не би твоите геолози да са ги намерили? Не, моля, Кацман ги намери. При това, забележи, без да излиза от кабинета си…

— Накратко казано — Гайгер отново се настани в креслото си, — науката си е наука, архивите са си архиви, а аз искам да знам следното. Първо. Какво има в тила ни? Може ли там да се живее? Можем ли да извлечем нещо полезно оттам? Второ. Кой живее там? По цялата дължина на маршрута: оттук — той потропа с нокът по масата — до края на света или до началото му, или дотам, докъдето стигнете… Що за хора са това? Хора ли са? Как са попаднали по тия места? От какво живеят?… И трето. Интересува ме всичко, което успеете да изясните за Антиграда. Това е политическата цел, която искам да си поставите. И това е истинската цел на експедицията, Андрей. Държа добре да разбереш това. Ти ще застанеш начело на експедицията, ще проучиш всичко, което ти заръчах, и ще ми докладваш резултатите тук, в тази стая.

— Какво, какво? — попита Андрей.

— Ще ми докладваш. Тук. Лично.

— Мен ли смяташ да изпратиш там?

— Естествено! А ти какво си мислеше?

— Ама моля ти се… — слиса се Андрей. — От къде на къде?… Изобщо не съм имал такова намерение… Че аз съм затънал до гуша в работа, на чий гръб ще стоваря всичко?… Пък и никъде не искам да ходя!

— Как така — не искаш! Че за какво ми надува главата досега? Ако не пратя тебе, кого ще пратя?

— Господи — възкликна Андрей. — Прати когото щеш! Сложи за началник Кехада… той е най-опитният ни разузнавач… Или Бътс например…

Втренченият поглед на Гайгер го накара да млъкне.

— Нека по-добре да не отваряме дума нито за Кехада, нито за Бътс — тихо каза Гайгер.

Андрей млъкна и настана неловко мълчание. Гайгер си наля от изстиналото кафе.

— В този град — все така тихо рече той — аз имам доверие буквално на двама-трима души. От тях само ти можеш да застанеш начело на експедицията. Защото съм сигурен, че ако те помоля да стигнеш до края, ти ще стигнеш до края. Няма да зарежеш всичко насред пътя и да се върнеш и никому няма да позволиш да плюе на всичко насред пътя и да хукне назад. А когато ми представиш отчета, ще мога да повярвам на този отчет. Бих могъл да повярвам например и на отчета на Изя, но Изя не струва и пукната пара като администратор, да не говорим пък, че е абсолютно негоден като политик. Разбираш ли ме? Така че решавай. Или ти ще застанеш начело на експедицията, или експедиция изобщо няма да има.

Отново се възцари тишина. Изя смутено рече:

— Бре-бре-бре-бре… Може би трябва да изляза, господа администратори?

— Стой си на мястото — заповяда Гайгер, без да се обръща към него. — Нагъвай пасти.

Андрей трескаво си мислеше какво го очаква. Трябва да захвърля всичко. Селма. Домашния уют. Добре уредения спокоен живот… За какъв дявол ми е притрябвало? Амалия. Да се мъкна нанякъде. Жега. Кал. Плюскането — скапано… Май взех да остарявам? Ако бяха ми предложили такова нещо преди две години щях да хвърча от радост. А сега не искам. Ама никак не искам… Всеки ден да поглъщам Изя в баснословни дози. Военните. Сбирщината от войници. И отгоре на всичко да бъхтя пеш, всичките тези хиляда километра — пеш, при това с раница на гърба и тя няма да е празна, мамицата й… И оръжие трябва да мъкна. Майко мила, та може да се наложи да стрелям!… За какъв бяс ми е дотрябвало да се тикам под куршумите? На гол корем — пищови. На комар — ботуши. За какъв дявол ми е всичко това? Вятър работа… Ще трябва непременно да взема чичо Юра — на тия военни никаква вяра им нямам… Жега… И мазоли… И воня… А пък на самия край, за проклетия, сигурно е кучешки студ… Добре, че поне през цялото време слънцето ще бъде зад гърба ни… И Кехада трябва да взема, без Кехада няма да тръгна и толкоз — много важно, че ти му нямаш доверие, затова пък с Кехада ще бъда спокоен за научната част. И толкоз време без жени — човек може да се побърка. Ама и на теб тъпкано ще ти го върна. Първо, ще отпуснеш нови щатни бройки за моята канцелария — в отдел „Социална психология“… и в „Геодезия“ няма да е лошо… Второ, здравата ще шибнеш Варейкис през пръстите. И изобщо при мене, в науката, не искам и помен да остане от всичките тия идеологически ограничения. В другите отдели — моля, там не ме интересува… Ами че то там вода няма, да му се не види макар! Нали Градът, кой знае защо, непрекъснато се мести на юг — на север водоизточниците пресъхват. Е, и вода ли ще трябва да мъкнем със себе си? На хиляда километра оттук?…

— И водата ли на гръб ще мъкна? — ядосан попита той.

Гайгер учудено повдигна вежди.

— Каква вода?

Андрей се сепна.

— С една дума, добре — каза той. — Само че военните сам ще ги подбера, щом толкова настояваш за тях. Ако оставя на тебе, кой знае какви глупаци ще ми набуташ… И да се разберем отсега, държа на единоначалието! — той заплашително вдигна пръст. — Цялата работа ще ръководя аз!

— Ти, ти — успокои го Гайгер. Той се отпусна в креслото и се усмихна. — Изобщо ти ще си подбереш хората. Единственият човек, когото ти налагам, е Изя. Всички други оставям на теб. Погрижи се да намериш добри механици, лекар си избери…

— Между другото, някакви транспортни средства ще имам ли?

— Ще имаш — каза Гайгер. — И то истински. Такива тук още никой не е виждал. Няма да се наложи нищо да влачиш на гръб освен оръжието… Остави ги тия работи сега, това са дреболии. По-късно, когато си подбереш началниците на подразделенията, подробно ще обсъдим всичко… Вижте на какво искам да ви обърна внимание сега. Секретността! Нея трябва да ми я осигурите вие, момчета. Естествено едно такова начинание не може да остане съвсем скрито, затова ще се наложи да пуснем слух, че отивате например да търсите нефт. На двеста и четиридесетия километър. Но политическите цели на експедицията трябва да бъдат известни само на вас. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна Андрей умислен.

— Изя, това се отнася най-вече за теб. Чуваш ли?

— Ъхъ — каза Изя с пълна уста.

— А защо всъщност е нужна чак такава секретност? — попита Андрей. — Какво толкова се каним да правим, че трябва да се крием?

— Не ти ли е ясно? — попита Гайгер и устата му се изкриви.

— Не ми е ясно — рече Андрей. — Не виждам абсолютно нищо, което може… да заплашва системата.

— Не системата бе, хапльо! — каза Гайгер. — Тебе! Ти ще бъдеш в опасност! Не можеш ли да проумееш, че те се страхуват от нас точно толкова, колкото и ние от тях?

— Кои те? Твоите антиграждани ли?

— Ами те, разбира се! Щом като най-после сме се сетили да изпратим хора на разузнаване, защо да не допуснем, че те са направили това много отдавна? Че Градът е претъпкан с техни шпиони? Не ми се усмихвай, не ми се усмихвай, глупчо! Това не ти е шега работа! Като налетиш на засада, всичките ще ви изколят като пилци…

— Тъй да бъде — каза Андрей. — Убеди ме. Млъквам.

Известно време Гайгер го гледаше със съмнение, после рече:

— Е, добре. Значи целите са ви ясни. За секретността също се разбрахме. Всъщност това е всичко. Днес подписвам заповедта за назначаването ти за ръководител на операцията… да речем… м-м…

— „Мъгла и мрак“ — подсказа Изя, невинно опулил очи.

— Какво? Не… Много е дълго. Да речем… „Зигзаг“. Операция „Зигзаг“. Добре звучи, нали? — Гайгер измъкна бележник от горното си джобче и записа нещо. — Андрей, ти можеш да започнеш подготовката. Засега имам предвид чисто научната част. Подбери си хора, уточни задачите… заръчай съоръженията, които ще ти трябват, екипировката… Пък аз ще осигуря зелена улица за твоите поръчки. Кой ти е заместник?

— В канцеларията ли? Бътс.

Гайгер се понамръщи.

— Е, добре — съгласи се той. — Нека да е Бътс. Прехвърли работата в канцеларията на него, а ти се посвети изцяло на подготовката на операция „Зигзаг“… И предупреди твоя Бътс по-малко да плещи! — крясна той изведнъж.

— Виж какво — каза Андрей. — Дай да се разберем…

— Стига, по дяволите! Стига! Сега не желая да разговарям на тази тема. Знам какво искаш да ми кажеш! Но рибата се вмирисва от главата, господин съветник, а ти си ги развъдил едни в твоята канцелария… д-дяволите да ги вземат!…

— Якобинци — подсказа Изя.

— А ти, евреино, млъкни! — изрева Гайгер. — Вървете по дяволите, дрънкала такива! Съвсем ме объркахте… За какво говорех?

— Че не желаеш да разговаряш на тази тема — напомни му Изя.

Гайгер неразбиращо се втренчи в него и Андрей преднамерено спокойно каза:

— Много те моля, Фриц, предпази сътрудниците ми от всичките тия благовидни идеологически глупости. Аз сам съм подбирал хората си и им вярвам, и ако ти наистина искаш да имаш наука в Града, остави ги на мира.

— Е, добре, добре — промърмори Гайгер. — Днес няма да говорим за това…

— Няма — кротко рече Андрей, изпитал умиление към самия себе си. — Ти мен ме познаваш — аз съм изцяло зад теб. Разбери, моля ти се. Тези хора не могат да не мърморят. Такива са си. Който не мърмори, пукната пара не струва. Нека си мърморят! А колкото за идеологическата нравственост в моята канцелария, сам мога да се погрижа за нея. Бъди спокоен. И кажи, моля ти се, на нашия скъп Румер да си запише на павианското чело…

— А не може ли без ултиматуми? — високомерно попита Фриц.

— Може — каза Андрей вече съвсем кротко. — Всичко може. Без ултиматуми може, без наука може, без експедиция може…

Гайгер го гледаше втренчено, като шумно дишаше през издутите си ноздри.

— Не искам сега да говоря на тази тема! — отсече той.

И Андрей разбра, че за днес му стига. Още повече че на такива теми наистина бе по-добре човек да говори на четири очи.

— Щом не искаш, няма — примири се той. — Просто стана дума, а пък Варейкис днес ме уведоми, нали разбираш… Виж какво, искам да те питам още нещо. Според теб какъв товар общо мога да взема със себе си? Макар и приблизително.

Гайгер още няколко пъти изсумтя тежко, после погледна накриво Изя и отново се отпусна в креслото.

— Някъде към пет-шест тона… а може и повече — каза той. — Свържи се с Манджуро… Но имай предвид, че макар да е четвъртият по важност човек в държавата, той нищо не знае за истинските цели на експедицията. Манджуро отговаря за транспорта. От него ще научиш всички подробности.

Андрей кимна.

— Добре. А от военните знаеш ли кого искам да взема? Полковника.

Гайгер трепна.

— Полковника ли? И ти все гледаш да е на баницата мекото? Ами аз с кого ще остана тука? Целият генерален щаб се крепи на полковника…

— Чудесно — каза Андрей. — Значи полковникът същевременно ще направи дълбока рекогносцировка. Така да се каже, лично ще изучи възможния театър на военните действия. Пък и ние с него сме в много добри отношения… Между другото, момчета, днес смятам да дам малка вечеря в тесен, приятелски кръг. Месото ще бъде по бургундски. Вие какво ще кажете?

На лицето на Гайгер се изписа загриженост.

— Хм… Днес ли? Не знам, приятелю, не мога да ти обещая… Просто не знам… Може би ще прескоча за минутка.

Андрей въздъхна.

— Добре де. Само че ако не можеш да дойдеш, много те моля, не ми изпращай Румер да те замества както миналия път. Нали разбираш, аз не каня у нас президента, а Фриц Гайгер. Така че нямам нужда от официални заместители.

— Е, ще видим, ще видим… — каза Гайгер. — Да пием още по едно кафенце, а? Имаме време. Паркър!

Руменият Паркър изникна на прага, изслуша, наклонил идеално вчесаната си на път глава, нареждането за кафето и каза деликатно:

— Съветникът Румер очаква господин президента на телефона.

— Говорим за вълка, а той в кошарата… — промърмори Гайгер, ставайки. — Извинете ме, момчета, сега се връщам.

Той излезе и веднага се появиха момичетата с белите престилки. Те бързо и безшумно подредиха масата за второто кафе и изчезнаха заедно с Паркър.

— Е, ти поне ще дойдеш, нали? — обърна се Андрей към Изя.

— С удоволствие — каза Изя, като сърбаше шумно кафето и примляскваше. — А кои други ще бъдат?

— Полковникът ще бъде, Долфусови ще бъдат, може би Чачуа… А на тебе всъщност кой ти трябва?

— Долфусището, честно казано, изобщо не ми трябва.

— Нищо, ще насъскаме Чачуа срещу нея…

Изя кимна, а после неочаквано рече:

— Ама ние май много отдавна не сме се събирали, а?

— Така е, братче, ама от тази работа…

— Лъжеш ти, лъжеш, каква работа толкова имаш… Седиш си и си бършеш колекцията… Гледай някой ден да не се застреляш случайно… Добре, че се сетих! Намерил съм ти едно пистолетче. Истински „Смит енд Уесън“, от прерията…

— Наистина ли?!

— Само че е ръждясал, направо е потънал в ръжда…

— Да не вземеш да го чистиш! — развика се Андрей, подскачайки в креслото. — Донеси го както си е, че току-виж си го развалил, като те знам, че са ти вързани ръцете!… И запомни, това не е пистолетче, а револвер. Къде го намери?

— Не е твоя работа — каза Изя. — Като тръгнем на експедицията, ще видиш колко ще намерим — няма да можеш да домъкнеш всичко до вкъщи…

Андрей остави чашката с кафето. За тази страна на експедицията не беше мислил и мигновено усети, че го обзема необикновено въодушевление, представи си уникален комплект от колтове, браунинги, маузери, нагани, парабели, зауери, валтери… и по-нататък — от дълбините на времето — льофоше и льопаж^[1] за дуелиране… огромни абордажни пистолети с щикове… великолепни саморъчно изработени револвери от Дивия Запад… всички тия неописуеми съкровища, за които не смееше и да мечтае, четейки и препрочитайки каталога от частната сбирка на милионера Брюнер, донесен по някакво чудо в Града. Калъфи, кутии, оръжейни складове… Може би ще му провърви да намери чешка „Збройовка“ с шумозаглушител… или „Астра-900“… а може би, дявол да го вземе, и деветмилиметров „Маузер-08“, истинска рядкост, мечта… Да-а…

— А противотанкови мини не събираш ли? — попита Изя. — Или, да речем, кулеврини^[2]?

— Не — рече Андрей, радостно усмихнат. — Само лично огнестрелно оръжие…

— Защото знам, че предлагат една базука — каза Изя. — Не е скъпа, искат само двеста тугрика.

— По базуките, братче, е Румер. Иди при него.

— Благодаря. Вече бях при Румер — усмивката изчезна от лицето на Изя.

По дяволите, ама и аз съм един, смутено си помисли Андрей, но в тоя момент за щастие се върна Гайгер. Беше доволен.

— Я налейте една чаша и на президента. За какво си приказвахте?

— За изкуството и литературата — каза Изя.

— За литературата ли? — Гайгер отпи от кафето. — Я да видим! Какво именно говорят моите съветници за литературата?

— Глупости дрънка, не му обръщай внимание — каза Андрей. — За колекцията ми си приказвахме, а не за литературата.

— А ти какво така изведнъж се заинтересува от литературата? — попита Изя, загледал се любопитно в Гайгер. — Винаги си бил толкова практичен президент…

— Затова се интересувам, защото съм практичен — каза Гайгер. — Хайде да пресметнем — предложи той и взе да сгъва пръстите си. — В Града излизат две литературни списания, четири литературни приложения на вестниците, десетина поредици с приключенски дивотии… и това май е всичко. Да прибавим и отделните книги — някъде към петнайсетина заглавия годишно. При това не се издава нищо, което да е поне донякъде прилично. Вече говорих с хора, които разбират от тия работи. И преди Обрата, и след това в Града не се е появило нито едно що-годе значително литературно произведение. Излиза само долнопробна литература. Според вас каква е причината?

Андрей и Изя се спогледаха. Да, не ще и дума, Гайгер винаги беше способен да смае човек.

— Ама все пак не те разбрах — рече Изя на Гайгер. — Всъщност какво те засяга теб тая работа? Търсиш писател, за да му възложиш твоето животоописание ли?

— Да оставим шегата настрана — търпеливо каза Гайгер. — В Града има един милион души. Повече от хиляда се смятат за писатели. И всички са бездарни. Аз самият естествено не ги чета, но…

— Бездарни са, бездарни са — кимна Изя. — Правилно са те осведомили. Нито някой нов Толстой се е пръкнал, нито нов Достоевски се мярка. Ни Лев, ни дори Алексей…

— Ама защо наистина? — попита Андрей.

— Изтъкнати писатели няма — продължаваше Гайгер. — Художници няма. Композитори няма. Тези-и… Скулптори също няма.

— Архитекти няма — подхвана и Андрей. — Кинаджии няма.

— Никакви ги няма — каза Гайгер. — На един милион души! Отначало просто се учудих, но после, честно казано, се разтревожих.

— Защо? — моментално попита Изя.

Гайгер се поколеба и прехапа устни.

— Трудно ми е да обясня — призна си той. — На мен лично не ми е ясно за какво е нужно всичко това, но съм чувал, че във всяко порядъчно общество има такива работи. А щом при нас ги няма, значи нещо не е наред… Аз разсъждавам така. Е, добре, преди Обрата животът в Града беше тежък, цареше хаос и, да речем, на хората не им е било до изящните изкуства. Но нали сега животът, общо взето, се нарежда…

— Не — прекъсна го Андрей, замислен. — Това няма нищо общо. Доколкото знам, най-добрите световни майстори са творили тъкмо в обстановка на ужасни безобразия. В тази работа няма никаква закономерност. Творецът може да е сиромах, побъркан, пияница, а може да бъде и напълно осигурен, дори богат човек като Тургенев например… Не знам.

— Във всеки случай — рече Изя на Гайгер, — ако се каниш например рязко да повишиш жизненото равнище на своите писачи…

— Така! Например! — Гайгер отново отпи от кафето и като облиза устни, втренчи в Изя присвитите си очи.

— Нищо няма да излезе от това — каза Изя с някакво задоволство. — Изобщо не си прави илюзии!

— Я чакайте — рече Андрей. — А може би в Града просто не попадат талантливи творци, а? Не се съгласяват да дойдат тук?

— Или, да речем, не им предлагат — предположи Изя.

— Оставете тази работа — рече Гайгер. — Петдесет на сто от населението на Града са младежи. На Земята те не са били никакви. Как може да се определи, дали ще станат творчески личности или не?

— А може би някои умеят да го правят — каза Изя.

— Дори и така да е — съгласи се Гайгер. — Няколко десетки хиляди души са се родили и са израснали в Града. За тях какво ще кажеш?

— Общо взето, май наистина е странно — замисли се Андрей. — В Града има чудесни инженери. И добри учени. Може да не са Менделеевци, но са на стабилно световно равнище. Да вземем например същия Бътс… Безброй талантливи хора има, но все са изобретатели, администратори, занаятчии… изобщо различни приложници…

— Така стоят нещата — рече Гайгер. — И тъкмо това ме учудва.

— Слушай, Фриц — каза Изя. — А защо си създаваш излишни грижи? Появят се, да речем, талантливи писатели. И веднага ще почнат да те хулят в гениалните си произведения — и тебе, и твоя режим и съветниците ти… Ще видиш каква беля ще си навлечеш на главата. Отначало ще тръгнеш да ги придумваш, сетне ще почнеш да ги заплашваш и накрая ще се наложи да ги тикна в затвора…

— Че защо пък непременно ще ме хулят? — възмути се Гайгер. — Може пък, напротив, да ме възпяват, а?

— Не — каза Изя. — Няма да те възпяват. Андрей преди малко ти обясни нещо за учените. И великите писатели са мърморковци. Това е естественото им състояние, защото са уязвената съвест на обществото, за която самото общество може би и не подозира. А тъй като в нашия случай символ на обществото си ти, първо теб ще започнат да замерват с консервни кутии и, вярвай ми, ще те затрупат… — Изя се изхили. — Представям си пък как ще си разчистват сметките с твоя Румер!

Гайгер сви рамене.

— Разбира се, ако Румер има недостатъци, истинският писател е длъжен да ги изобрази. Нали затова е писател — да цери язвите…

— Писателите никога не са церяли никакви язви — възрази Изя. — Просто уязвената съвест боли и толкоз…

— В края на краищата става дума за друго — прекъсна го Гайгер. — Ти ми отговори направо: смяташ ли сегашното положение за нормално?

— А кое трябва да приемем за норма? — попита Изя. — Можем ли да смятаме за нормално положението на Земята?

— Ама че си дървен философ! — намръщи се Андрей. — Просто те питат може ли да съществува общество без творчески таланти? Правилно ли те разбрах, Фриц?

— Аз дори ще задам въпроса си още по-точно — рече Гайгер. — Нормално ли е сред един милион души — независимо къде, тук или на Земята, за десетки години да не се появи нито един талант?

Изя мълчеше, като пощипваше разсеяно брадавицата си, а Андрей каза:

— Ако съдим, да речем, по Древна Гърция, никак не е нормално.

— На какво се дължи това тогава? — попита Гайгер.

— Експериментът си е Експеримент — рече Изя. — Но ако съдим например по монголците, у нас всичко е наред.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително попита Гайгер.

— Нищо особено — учуди се Изя. — Просто те също са един милион, а може би дори и повече. Бих могъл да ти дам и други примери, да речем, корейците… коя да е арабска държава…

— След малко ще кажеш: циганите — недоволно каза Гайгер.

Андрей се оживи.

— А впрочем, момчета — рече той, — в Града има ли цигани?

— Чумата да ви тръшне дано! — сърдито каза Гайгер. — С вас изобщо не може да се разговаря сериозно…

Той се канеше да добави още нещо, но в този миг на прага изникна Паркър и Гайгер погледна часовника си.

— Стига толкова — каза той, ставайки. — Времето лети!… — Гайгер въздъхна и взе да пристяга куртката си. — По местата! По местата, съветници! — заповяда той.