Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (12)

Глава първа

Водата се лееше блудкаво топла и гадна на вкус. Фунията на душа беше поставена неестествено високо, та човек да не може да я стигне с ръка, и слабите струйки поливаха всичко друго, само не и това, което трябваше.

Каналът както винаги беше запушен и краката му шляпаха във водата. И изобщо беше отвратително, че се налага да чака. Андрей се ослуша: в съблекалнята все още се чуваха боботене и глъчка. Май че някой спомена и неговото име. Той се наведе и раздвижи гърба си с надеждата, че ще успее да го подложи под струйките, подхлъзна се, хвана се за грапавата бетонна стена и тихо изруга. Дявол да ги вземе всичките, все пак можеха да се сетят да направят отделна баня за правителствените сътрудници. Стърчи сега тука като пън…

На вратата току под носа му беше надраскано „Погледни надясно“ и Андрей машинално погледна надясно. Там беше надраскано „Погледни назад“. Андрей се усети. Знаем го, знаем го още от училище тоя номер, и ние сме го писали… Той спря водата. В съблекалнята беше тихо. Внимателно открехна вратата и надникна. Слава богу, бяха си отишли.

Излезе, като се стараеше да не докосва мръсните плочки с пети и гнусливо повдигаше пръсти, и закрета към дрехите си. С крайчеца на окото забеляза някакво движение в ъгъла, погледна изпод вежди и откри там нечии обрасли с черни косми, мършави седалищни части. Нищо чудно, обичайна картинка: застанал на колене върху пейката, някакъв гол мъж зяпа през пролуката към женската съблекалня. Толкова внимава да не изтърве нещо, та чак се е вдървил.

Андрей взе кърпата и започна да се бърше. Кърпата беше евтина, държавна, вмирисана на карбол, вместо да попива водата, по-скоро я размазваше по кожата.

Голият продължаваше да зяпа. Позата му беше неестествена, като на обесен човек: явно дупката в стената бе пробита от някое хлапе — на ниско и неудобно място. По едно време, изглежда, там вече нямаше какво да се гледа. Голият шумно си пое дъх, седна, свали си краката и видя Андрей.

— Облече се — съобщи той. — Красива жена.

Андрей не каза нищо. Сложи си панталона и взе да се обува.

— Ето на, пак мазола си разчоплих… — отново съобщи голият, като разглеждаше дланта си. — За кой път вече. — Той разгъна кърпата и взе да я оглежда от двете страни със съмнение. — Едно нещо не разбирам — продължи той, бършейки си главата. — Защо не вземат да докарат тук един екскаватор? Та нали нас всичките могат да ни заменят с един-единствен екскаватор. Пък ние ровим тука с лопатите като…

Андрей сви рамене и промърмори нещо неясно и за самия него.

— А? — попита голият, подавайки ухо изпод кърпата.

— Казвам, че в града има всичко на всичко два екскаватора — ядосан рече Андрей. Връзката на дясната му обувка се скъса и сега вече не можеше да избегне разговора.

— Че нали това казвам — да докарат тука единия! — възрази голият, като енергично разтриваше косматите си пилешки гърди. — А ние — с лопатите… С лопата, ако искате да знаете, човек трябва да умее да работи, а откъде, питам аз, ние да умеем, след като сме от градското планово управление?

— Екскаваторите са нужни на друго място — промърмори Андрей. Проклетата връзка не щеше да се завърже.

— Че на какво друго място? — тутакси се хвана за думите му голият от плановото управление. — Та нали това тука, доколкото разбирам, е Великият строеж. А къде са тогава екскаваторите? Да не би на По-великия? Не съм чувал за такъв.

За какъв дявол се хванах да споря с тебе, ядно си помисли Андрей. И защо съм седнал наистина да споря с него? Трябваше да му кажа, че е прав, а не да споря. Ако бях се съгласил, щеше да ме остави на мира… Не, пак нямаше да ме остави на мира, щеше да започне за голите мацки да разсъждава — колко е полезно за него да им се любува. От такива няма отърваване.

— И за какво хленчите всъщност? — каза той, изправяйки се. — Всичко на всичко един час в денонощието ви карат да поработите, а вие сте се разциврили, сякаш ви бъркат в задника с молив… Мазола, виждате ли, бил си разчоплил! Производствена травма…

Стъписан, голият човек от градското планово управление го гледаше със зяпнала уста. Беше хилав, космат, с подути от подагра колене и остро коремче…

— Та нали за себе си го правите! — продължаваше Андрей, като ожесточено затягаше вратовръзката си. — Не за някой друг, а заради вас самия ви молят да поработите. Не, пак са недоволни, пак не е тъй, както трябва. Преди Обрата сигурно лайната е извозвал, а сега е на служба в градското планово управление и въпреки това хленчи…

Той облече сакото си и взе да сгъва комбинезона. И тогава човекът от плановото управление най-сетне се обади:

— Но моля ви се, уважаеми господине! — обиди се той. — Та аз съвсем не в този смисъл! Само имах предвид кое е по-рационално и по-ефективно… Пък вие накъде биете! Хубава работа! Аз, ако искате да знаете, ей с тия ръце съм превземал кметството!… И аз ви казвам, че ако това е Великият строеж, то всичко най-хубаво трябва да бъде тук… И бъдете така добър да не ми крещите!…

— Май нещо много се разприказвахме с вас… — каза Андрей и като зави в движение комбинезона във вестника, излезе от съблекалнята.

Селма вече го чакаше малко настрана. Седеше на пейката, привично сложила крак връз крак — свежа и розова след душа, — и замислено пушеше, загледана в изкопа. Жегна го мисълта, че твърде възможно бе онова космато недоносче да е зяпало тъкмо нея през дупката и да са му текли лигите. Той се приближи, спря до нея и сложи ръка на прохладния й врат.

— Да тръгваме ли?

Селма вдигна очи към него, усмихна се и потърка бузата си в дланта му.

— Да изпушим по една цигара — предложи тя.

— Добре — съгласи се той, седна и също запали цигара.

В изкопа пъплеха стотици хора, пръстта летеше от лопатите и слънцето проблясваше в излъсканите метални остриета. Върволицата от натоварени с пръст каруци се проточваше по отсрещния склон, а към натрупаните панели прииждаше и се тълпеше поредната смяна. Вятърът извиваше вихрушки от червеникава прах, донасяше откъслеци от маршове от високоговорителите, окачени на циментовите стълбове, и разклащаше огромните шперплатови табла с избелелите лозунги: „Гайгер каза: трябва! Градът отвърна: ще го направим!“, „Великият строеж — удар по нечовеците!“, „Експеримент — с експериментаторите!“.

— Ото обеща днес да докара килимите — каза Селма.

— Чудесно — зарадва се Андрей. — Вземи най-големия, ще го постелем на пода в гостната.

— На мен ми се иска да го окачим в кабинета ти. На стената. Помниш ли, още миналата година ти говорих за това, тъкмо се бяхме нанесли?…

— В кабинета ли? — замислено рече Андрей. Той си представи кабинета, килима и оръжието. Изглеждаха добре. — Правилно — каза Андрей. — Шест плюс. Нека да е в кабинета.

— Само че непременно се обади на Румер. Нека да изпрати човек.

— Ти му се обади — каза Андрей. — Аз няма да имам време… Впрочем добре, ще му се обадя. Къде да го пратя? В къщи ли?

— Не, направо в базата. За обяд ще се прибереш ли?

— Сигурно. Между другото, Изя отдавна се натиска да ни дойде на гости.

— Ами много хубаво! Още днес го покани на вечеря. От сто години не сме се събирали. И Уан трябва да поканим с Мейлин…

— Ъхъ — каза Андрей. За Уан не беше се сетил. — А освен Изя смяташ ли да поканиш още някой от нашите? — предпазливо попита той.

— От нашите ли? Ами полковника можем да поканим… — нерешително рече Селма. — Той е чудесен… Изобщо, ако искаш днес да поканим някои от нашите, първо трябва да са Долфусови. Вече два пъти ходим у тях, става неудобно.

— Ако можеше да поканим Долфус без жена му… — каза Андрей.

— Изключено е.

— Знаеш ли какво — предложи Андрей, — засега не им се обаждай, а довечера ще видим. — Съвсем наясно беше, че Уан и Долфусови никак не си подхождат. — Дали няма да е по-добре да поканим Чачуа?

— Гениално! — каза Селма. — Ще го насъскаме срещу Долфусището. На всички ще им е приятно. — Тя захвърли угарката. — Тръгваме ли?

Като вдигаше облаци прах, от изкопа към банята се заточи поредната тълпа Велики строители — потни, шумни, гръмогласни работяги от Стоманолеярния завод.

— Тръгваме — каза Андрей.

По оплютата пясъчна алейка между двата реда тънички, наскоро посадени липи стигнаха до автобусната спирка, където вече чакаха два претъпкани, олющени автобуса. Андрей погледна часовника си: според разписанието до тръгването оставаха седем минути. От предния автобус зачервени жени избутваха някакъв пияница. Пияният дрезгаво ревеше, а жените крещяха истерично.

— С простаците ли ще пътуваме, или ще вървим пеш? — попита Андрей.

— А ти имаш ли време?

— Имам. Да вървим, ще минем край пропастта. Там е по-прохладно.

Селма го хвана под ръка, те свърнаха наляво, в сянката на стара пететажна сграда, цялата в дървено скеле, и по павираната уличка се насочиха към пропастта.

Този район беше затънтен и изоставен. Празните порутени къщички се бяха килнали на разни страни, а паважът бе обрасъл с трева. Преди Обрата и веднага след него просто бе опасно човек да минава по тия места не само нощем, но и денем — наоколо беше пълно с вертепи, свърталища и бърлоги, тук се заселваха контрабандисти на алкохол, прекупвачи на крадени вещи, професионални спекуланти със злато, проститутки, служещи за примамка на гангстерски шайки, и каква ли не още паплач. После дойде и техният ред: някои изловиха и ги изселиха в блатата — да работят като ратаи във фермите, останалите — по-дребни мошеници — просто ги разгониха, едни се запиляха, накъдето им видят очите, на други в суматохата им видяха сметката, а всичко ценно, което намериха тук, реквизираха в полза на града. Кварталите опустяха. Отначало продължаваха да държат в района патрули, но после разбраха, че това не е нужно, и ги махнаха, а неотдавна официално беше обявено, че тези коптори подлежат на събаряне, а на тяхно място в чертите на града покрай пропастта ще бъде изграден парк — общонароден комплекс за разходки и развлечения.

Селма и Андрей отминаха последната съборетина и тръгнаха покрай пропастта, газейки избуялата до колене трева. Тук беше прохладно — от пропастта прииждаше на талази влажен хладен въздух. Селма кихна и Андрей я прегърна през раменете. Гранитният парапет още не достигаше дотук и Андрей инстинктивно се стараеше да върви поне на пет-шест крачки от края на пропастта.

Над пропастта всеки човек изпитваше странно усещане, у всички тук, изглежда, възникваше еднаквото чувство, че светът, гледан от ръба на пропастта, сякаш ясно и отчетливо се дели на две равни половини. На запад — необозрима, синьо-зелена пустота, не море, нито небе дори, а именно синкаво-зеленикава пустота. Синьо-зелено Нищо. На изток — необозрима, вертикално извисяваща се жълта твърд с дълъг, тесен праг, по който се е проточил Градът. Жълта Стена. Жълта абсолютна Твърд.

Безкрайна Пустота на запад и безкрайна Твърд на изток. Човек не бе способен да проумее тези две безкрайности. Можеше само да свикне с тях. Тези, които не можеха или не успяваха да свикнат, гледаха да не минават край пропастта, затова тук рядко можеше да се срещне някой. Сега насам идваха само влюбени двойки, и то най-вече нощем. Нощно време пропастта се озаряваше от слаба зеленикава светлина, сякаш там, в бездната, нещо бавно гниеше век подир век. Черният й нащърбен край изпъкваше ясно на фона на това сияние, а тревата наоколо беше удивително висока и мека…

— А когато построим дирижаблите — неочаквано рече Селма, — тогава накъде ще тръгнем: ще се издигнем нагоре или ще се спуснем в пропастта?

— Какви дирижабли? — разсеяно попита Андрей.

— Как какви? — учуди се Селма и Андрей се сепна.

— А, аеростатите ли? — каза той. — Надолу. Надолу, разбира се. В пропастта.

Сред повечето граждани, които всекидневно отработваха своя час на Великия строеж, беше разпространено мнението, че уж се строи гигантски завод за дирижабли. Гайгер смяташе, че това мнение засега трябва всякак да се поддържа, без обаче да се твърди нищо конкретно.

— А защо надолу? — попита Селма.

— Ами как да ти обясня… Опитахме се да издигнем въздушни балони — без хора естествено. Ама нещо става с тях там, горе — взривяват се без видима причина. Нито един не е успял да се издигне на повече от километър.

— А какво може да има там, долу? Ти как мислиш?

Андрей сви рамене.

— Нямам представа.

— Ех, и ти си ми един учен! Господин съветник…

Селма намери в тревата парче прогнила дъска с крив, ръждясал гвоздей и го запрати в пропастта.

— Да халосам там някой по тиквата — каза тя.

— Не се дръж като хъшлачка — миролюбиво рече Андрей.

— А аз съм си такава. Забрави ли?

Андрей я погледна от горе на долу.

— Не съм забравил. Искаш ли сега да те катурна в тревата?

— Искам — каза Селма.

Андрей се огледа. На покрива на най-близката съборетина, провесили крака, пушеха двама с каскети. До тях, килната към камарата боклук, стърчеше грубо скована тринога с чугунен бойник, провиснал на разкривена верига.

— Зяпат — каза той. — Жалко. Щеше да видиш ти, госпожо съветничке.

— Хайде търколи я бе, какво чакаш! — провикнаха се от покрива. — Мухльо…

Андрей се направи, че не ги чува.

— Направо в къщи ли си отиваш? — попита той.

Селма погледна часовника си.

— Трябва да се отбия във фризьорския салон — каза тя.

Изведнъж Андрей почувствува, че го обзема някакво непознато вълнуващо усещане. Внезапно някак много ясно осъзна, че ето на — той е съветник, отговорен служител в личната канцелария на президента, уважаван човек, има си жена, красива жена, и дом — богат дом, охолна къща — и ето сега жена му отива на фризьор, защото довечера ще посреща гости, няма безобразно да пиянствуват, а ще дават истински прием и гостите ще бъдат не кои да е, а все солидни, важни, нужни хора, най-нужните в града. Може би усещането се дължеше на това, че неочаквано осъзна своята зрелост, собствената си значимост и отговорност. Той беше станал възрастен човек, солиден, самостоятелен, семеен. Беше зрял мъж, твърдо стъпил на краката си. Липсваха само деца — всичко останало бе както при истинските възрастни хора…

— Здраве желая, господин съветник! — рече вежлив глас.

Оказа се, че вече са излезли от изоставения квартал. Отляво се виеше надалеч гранитният парапет, под краката им се появиха бетонни плочи на фигурки, вдясно и напред се издигаше сивобелезникавата грамада на Стъкления дом, а на пътя им стоеше, изпънат и долепил два пръста до козирката на формената си фуражка, млад, спретнат негър полицай в светлосинята униформа на външната охрана.

Андрей разсеяно му кимна и се обърна към Селма:

— Извинявай, ти нещо ми каза, но се бях замислил…

— Напомням ти: да не забравиш да се обадиш на Румер. Нали сега вече човекът ще ми трябва не само за килима. Вино трябва да донесе, водка… Полковникът обича уиски, а Долфус — бира… Май ще взема направо цяла каса…

— Да! Нека да сменят плафона в тоалетната! — каза Андрей. — А ти направи месото по бургундски. Да ти изпратя ли Амалия?…

Разделиха се до напречната пътечка, водеща към Стъкления дом. Селма продължи нататък, а след като я проследи с поглед (с удоволствие), докато се отдалечи, Андрей свърна и тръгна към западното стълбище.

Обширният, застлан с бетонни плочи площад около сградата беше пуст, само тук-таме се мяркаха светлосините мундири на охраната. Под гъстата сянка на дърветата, обкръжаващи площада, както винаги стърчаха зяпачи от новопристигналите — те жадно поглъщаха с очи вместилището на властта, а пенсионери с бастуни им даваха разяснения.

Пред входа вече стоеше таратайката на Долфус, предният й капак както обикновено бе вдигнат и откъм двигателя се подаваше пристегнатата в блестящи хромови гамаши и ботуши долна половина на шофьора. Съвсем наблизо смърдеше мръсен, пристигнал направо от блатата фермерски камион — зад страничните му капаци неугледно стърчаха моравочервените крайници на някакво одрано говедо. Над прясното говеждо се виеха мухи. Фермерът — собственик на камиона, се караше на висок глас с постовия пред вратата. Те явно се препиряха доста отдавна, защото вече се бе появил дежурният началник на охраната с трима полицаи, а двама други спокойно се приближаваха, изкачвайки се по широките стълби откъм площада.

Фермерът се стори познат на Андрей. Беше дълъг като върлина, кльощав селянин с провиснали мустаци и от него лъхаше на пот, на бензин и на бъчва. Андрей показа пропуска си и влезе във вестибюла, но успя да долови, че селянинът настоява лично да се срещне с президента Гайгер, а охраната му втълпяваше, че това е служебен вход и той, селянинът, като външен човек трябва да заобиколи сградата и да си опита щастието на гишето в приемната. Гласовете на спорещите постепенно се извисяваха.

Андрей се качи с асансьора на петия етаж и влезе във вратата, на която се мъдреше златисто-черен надпис: „Лична канцелария на президента по въпросите на науката и техниката“. Щом влезе, седналите до входа куриери станаха и с еднакво движение скриха зад гърбовете си димящите цигари. Никой друг не се мяркаше по широкия бял коридор, обаче зад вратите, също както някога в редакцията, звъняха телефони, делови гласове диктуваха и тракаха пишещи машини. Работата в канцеларията вървеше с пълна пара. Андрей отвори вратата с табелка „Съветник А. Воронин“ и влезе в своята приемна.

Тук също станаха на крака да го посрещнат: дебелият, вечно потящ се началник на геодезичния сектор Кехада; апатичният, с неизменно печален вид и воднисти очи завеждащ отдел „Кадри“ Варейкис; една пъргава застаряваща лелка от финансовото управление и някакво непознато момче със спортна фигура — вероятно новак, който очакваше да го представят. А от малкото бюро с портативната машинка до прозореца чевръсто стана и му се усмихна личната му секретарка Амалия.

— Здравейте, здравейте, господа! — гръмогласно рече Андрей с най-благодушната усмивка, на която беше способен. — Моля да ме извините! Проклетите автобуси са претъпкани догоре, та се наложи да дойда с кракомобил чак от строежа…

Той започна да се ръкува — стисна потната ръка на Кехада, мекия отпуснат плавник на Варейкис, снопчето сухи кости на финансовата лелка (За какъв дявол е довтасала при мен? Какво може да й е дотрябвало тук?) и чугунената лопата на начумерения новак.

— Мисля да дадем предимство на дамата… — предложи той. — Мадам, моля заповядайте (към финансовата лелка)… Има ли нещо спешно (по-тихо към Амалия)? Благодаря (той взе подадената му телефонограма и отвори широко вратата на кабинета си)… Моля, мадам, моля…

Пътьом разгърна телефонограмата, отиде зад бюрото си и загледан в листа, посочи с ръка креслото на лелката, после седна и сложи телефонограмата пред себе си.

— Слушам ви.

Лелката задърдори. Леко усмихнат само с крайчеца на устните си, Андрей я слушаше внимателно, като потропваше с молива по телефонограмата. Всичко му стана ясно още от първите й думи.

— Извинете — прекъсна я той след минута и половина. — Разбрах ви. Всъщност при нас не е прието да назначаваме хора по протекции. Но вашият случай безспорно е изключение. Щом вашата дъщеря наистина толкова се интересува от космография, че самостоятелно се е занимавала с нея още в училище… Моля ви, обадете се по телефона на моя завеждащ отдел „Кадри“. Аз ще поговоря с него. — Той стана. — Безспорно такива амбиции у младежите трябва да се приветствуват и насърчават… — Изпрати я до вратата. — Това е напълно в духа на новото време… Няма защо да ми благодарите, мадам, аз просто изпълнявам дълга си. Всичко най-хубаво…

Андрей се върна на бюрото си и прочете телефонограмата. „Президентът кани г-н съветника Воронин в своя кабинет в 14,00 часа.“ По какъв въпрос? Защо? Какво трябва да нося със себе си? Странна работа… По всяка вероятност на Фриц просто му е доскучало и иска да си поприказваме. Точно в четиринадесет часа — тогава започва обедната почивка. Значи ще обядваме при президента… Той вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Амалия, изпратете ми Кехада.

Вратата се отвори и Кехада влезе, като водеше за ръката младежа със спортната фигура.

— Искам да ви представя, господин съветник — започна той още от прага, — този младеж… Дъглас Качър… Новак е, пристигнал тук само преди месец и му е скучно да седи на едно място…

— Е — засмя се Андрей, — на всички ни е скучно да седим на едно място. Приятно ми е да се запозная с вас, Качър. Къде сте роден? От кое време идвате?

— Далас, щата Тексас — с неочаквано дълбок бас проговори младокът, като стеснително се усмихна. — От шестдесет и трета година.

— Завършили ли сте нещо?

— Обикновен колеж. После работех при геолозите. Търсехме нефт.

— Чудесно — каза Андрей. — Тъкмо това ни трябва. — Той повъртя молива. — Може би не знаете, Качър, но тук, при нас, е прието да питаме: защо? Избягахте ли? Или търсехте приключения? Или проявихте интерес към Експеримента?…

Дъглас Качър се навъси, пъхна палеца на лявата си ръка в юмрука на дясната и се загледа през прозореца.

— Може да се каже, че избягах — промърмори той.

— Там, в неговия град, застреляли президента — поясни Кехада, бършейки с кърпа лицето си. — Точно там…

— Аха, това било значи! — рече Андрей разбиращо. — И стана така, че ви заподозряха?

Хлапакът поклати отрицателно глава, а Кехада каза:

— Не, работата е друга. То е дълга история. Те там възлагали големи надежди на този президент, той им бил кумир… с една дума — психология.

— Проклета страна — каза хлапакът. — Няма спасение за нея.

— Да, да! — кимна съчувствено Андрей. — Но нали знаете, че ние вече не признаваме Експеримента?

Хлапакът сви мощните си рамене.

— Все ми е едно. На мен тук ми харесва. Само че не обичам да се заседявам на едно място. В града ми е малко скучно. А мистър Кехада ми предложи да тръгна на експедиция…

— Искам на първо време да го изпратя в групата на Сон — каза Кехада. — Момчето е яко, има известен опит, а вие знаете колко трудно се намират хора за работа в джунглите.

— Че защо не — каза Андрей. — Радвам се за вас, Качър. Вие ми допадате. Надявам се, че така ще е и занапред.

Качър непохватно кимна и стана. Кехада също стана, пъшкайки.

— И още нещо — добави Андрей, вдигайки пръст. — Искам да ви предупредя, Качър. Градът и Стъкленият дом имат интерес да продължите образованието си. На нас не са ни нужни прости изпълнители, такива с лопата да ги ринеш. Ние имаме нужда от подготвени кадри. Сигурен съм, че от вас може да излезе отличен инженер — специалист по нефтодобива… Как е той с коефициента, Кехада?

— Осемдесет и седем — ухилен рече Кехада.

— Ето на, виждате ли… Имам всички основания да бъда сигурен във вас.

— Ще се постарая — промърмори Дъглас Качър и погледна към Кехада.

— Друго няма — каза Кехада.

— Аз също нямам. Всичко най-хубаво… И кажете на Варейкис да влезе.

Както обикновено Варейкис не влезе, а се промъкна в кабинета на части, като постоянно се обръщаше и надничаше през пролуката на открехнатата врата. После затвори плътно вратата, безшумно се домъкна, преплитайки крака, до бюрото и седна. Скръбта се изписа още по-ясно на лицето му и ъгълчетата на устата му съвсем се отпуснаха.

— Да не забравя — каза Андрей. — Преди малко при мене беше оная жена от финансовото управление…

— Знам — тихо продума Варейкис. — За дъщерята.

— Да. Та значи, аз не възразявам.

— При Кехада — не се разбра дали пита, или просто отбелязва Варейкис.

— Не, мисля, че е по-добре при изчислителите.

— Добре — каза Варейкис и измъкна бележник от вътрешния джоб на сакото си. После тихо рече: — Инструкция нула седемнадесет.

— Така ли?

— Завърши поредният конкурс — все така тихо продължи Варейкис. — Разкрити са осем сътрудници с коефициент на интелигентност под изискваните седемдесет и пет.

— Защо седемдесет и пет? Според инструкцията най-ниският коефициент е шестдесет и седем.

— Съгласно разяснението от личната канцелария на президента по кадрите — устните на Варейкис едва помръдваха — най-ниският коефициент на интелигентност за сътрудниците в личната канцелария на президента по науката и техниката е седемдесет и пет.

— Виж ти каква била работата… — Андрей се почеса по темето. — Хм… Е, какво пък, логично е.

— Освен това — продължи Варейкис — петима от осемте не набират и до шестдесет и седем. Ето списъка.

Андрей взе списъка и го прегледа. Двама мъже и шест жени, имената и фамилиите му бяха полупознати…

— Един момент — каза той навъсен. — Амалия Торн… Та това е моята Амалия! Какви са тия номера?

— Петдесет и осем — рече Варейкис.

— А миналия път?

— Миналия път още не бях тук.

— Но тя е секретарка! — каза Андрей. — Моята. Моята лична секретарка!

Варейкис мрачно мълчеше. Андрей още веднъж прегледа списъка. Рашидов… Този май беше геодезист… Някой веднъж го хвали. Или го руга?… Татяна Постник, оператор. А, онази операторка с къдриците, една такава мила муцунка, дето имаше нещо с Кехада… май не е тя, тази трябва да е друга…

— Добре — каза той. — Ще проуча внимателно списъка и после пак ще си поговорим. Няма да е лошо, ако вие, по своите канали, поискате разяснения за такива длъжности като секретарка, оператор… изобщо относно помощния персонал. Не можем да предявяваме към тях същите изисквания, както към научните сътрудници. В края на краищата в нашия щат има и куриери…

— Слушам — каза Варейкис.

— Нещо друго има ли? — попита Андрей.

— Да. Инструкция нула нула три.

Андрей се намръщи.

— Тя за какво беше?

— Пропаганда на Експеримента.

— А — каза Андрей. — Е, и?

— Постъпват системни сигнали по повод на следните лица.

Варейкис сложи на бюрото пред Андрей още един лист. В списъка имаше само три имена. Всичките бяха мъже. И тримата началници на сектори. На основните сектори: космография, социална психология и геодезия. Съливан, Бътс и Кехада. Андрей взе да барабани с пръсти по бюрото. Ама че напаст, помисли си той. Пак захвана старата песен на нов глас. Впрочем, я запази спокойствие. Не се изсилвай. Този дръвник и без това с нищо не можеш да го трогнеш, а с него още има да работиш и да работиш…

— Неприятна работа — рече той. — Много неприятна. Предполагам, че информацията е проверена, нали? Не може да е станала грешка.

— Информацията е подлагана на кръстосана проверка и многократно потвърдена — с безцветен глас съобщи Варейкис. — Съливан твърди, че Експериментът с Града продължава. Според него Стъкленият дом, макар и не по своя воля, не престава да осъществява линията на Експеримента. Той смята, че Обратът е само един от етапите на Експеримента…

Светата истина, помисли си Андрей. Изя казва същото и на Фриц това никак не се харесва. Само че на Изя му е позволено, а Съливан, горкичкият, не бива да говори така.

— Кехада — продължаваше Варейкис. — Пред подчинените си се възхищава от научно-техническото могъщество на хипотетичните експериментатори. Принизява значението на дейността на нашия президент и на президентския съвет. Два пъти е сравнявал тази дейност със суетня на мишки в картонена кутия за обувки…

Андрей слушаше със затворени очи. Изражението на лицето му си оставаше каменно.

— И накрая, Бътс. Прави враждебни изказвания лично за президента. В нетрезво състояние е нарекъл съществуващия политически строй диктатура на посредствеността над кретени.

Андрей не издържа и изпъшка. Кой дявол ги кара да дрънкат такива работи, ядосан си помисли той, като бутна листа настрана да не го гледа. И това ми било елит — сами ринат кал върху гърба си…

— И вие знаете всичко това — рече той на Варейкис. — И на вас всичко това ви е известно…

Не биваше да го казва. Глупаво беше. Варейкис печално го зяпаше в очите, без да мига.

— Чудесно работите, Варейкис — похвали го Андрей. — Вие сте моят ангел-хранител… Предполагам, че тази информация — той потропа с пръст по листа — вече е изпратена по съответните канали?

— Днес ще бъде изпратена — прошепна Варейкис. — Длъжен бях предварително да ви уведомя.

— Чудесно — бодро отвърна Андрей. — Изпратете я. — Той забоде с топлийка двата листа един към друг и ги сложи в синята папка с надпис „За доклад на президента“. — Ще видим какво ще реши по този въпрос нашият Румер…

— Доколкото информация от този род не постъпва за първи път — каза Варейкис, — предполагам, че господин Румер ще даде препоръка тези хора да се свалят от ръководните постове.

Андрей се загледа във Варейкис, като съсредоточи погледа си някъде по-далеч зад гърба му.

— Вчера бях на предварителна прожекция на един нов филм — каза той. — „Голите и босите“. Одобрихме го, така че скоро ще се появи по екраните. Много е хубав, непременно го гледайте. Та там значи…

Той започна търпеливо и подробно да обяснява на Варейкис сюжета на тази отвратителна пошлост, която впрочем наистина много се хареса на Фриц, пък и не само на него. Варейкис слушаше мълчаливо, като от време на време кимаше на най-неочакваните места — сякаш се сепваше.

Лицето му както и преди не изразяваше нищо друго, освен скръб и печал. Личеше, че отдавна е изгубил нишката и вече бъкел не разбира. В кулминационния момент, когато Варейкис очевидно схвана, че ще се наложи да изслуша всичко докрай, Андрей внезапно млъкна, открито се прозя и рече добродушно:

— И така нататък, все в същия дух. Съветвам ви на всяка цена да го гледате… Между другото, с какво впечатление останахте от младия Качър?

Варейкис трепна.

— Качър ли? Ами засега впечатлението ми е, че с него всичко е наред.

— И аз така мисля — каза Андрей. Той вдигна телефонната слушалка. — Имате ли още нещо, Варейкис?

Варейкис стана.

— Не. Това е всичко. Разрешете да напусна?

Андрей благосклонно му кимна и се наведе към слушалката:

— Амалия, има ли още някой?

— Елизауер, господин съветник.

— Кой е пък този Елизауер? — попита Андрей, като наблюдаваше как Варейкис внимателно, сякаш на части, се измъква от кабинета.

— Заместник-началникът на транспортния отдел. Във връзка с темата „Аквамарин“.

— Нека почака. Донесете ми пощата.

След малко Амалия се появи на прага, а през това време Андрей си разтриваше мускулите на ръцете и разкършваше кръста си, навсякъде усещаше приятна тъпа болка след този час усърдна работа с лопата в ръце и както винаги разсеяно си помисли колко хубава гимнастика е това за човек, който води заседнал живот.

Амалия затвори плътно вратата след себе си и, като чукаше по паркета с високите си токове, се приближи до него и сложи папката с кореспонденцията на бюрото. Той я потупа по навик с едната си ръка по тесните твърди бедра, обгърната от прохладна коприна, а с другата отвори папката.

— Я да видим какво има тук? — рече той бодро.

Амалия направо се топеше в прегръдката му, дори дъхът й секна. Смешно момиче и е вярна като куче. И си знае работата. Той я изгледа отдолу нагоре. Както винаги, когато я даряваше с милувки, лицето й беше станало бледо и изплашено, а щом очите им се срещнаха, тя нерешително сложи тясната си пареща длан на врата му под ухото. Пръстите й трепереха.

— Е, малката — нежно рече той. — Има ли сред тези боклуци нещо важно? Или ние с тебе сега ще заключим вратата и ще сменим позата?

Те си имаха такова кодово обозначение за развлеченията в креслото или на килима. За Амалия той никога не би могъл да разкаже каква е в леглото. Нито веднъж не бе спал с нея в легло.

— Тук е проектът за бюджета… — с прималял глас изрече тя. — След това различни молби… И накрая са личните писма, тях не съм ги отваряла.

— И правилно си постъпила — каза Андрей. — Току-виж, че попаднеш на любовно писъмце от някоя красавица…

Андрей я пусна и тя леко въздъхна.

— Почакай — рече той. — Не си отивай, ей сега ще свърша.

Той взе първото попаднало му писмо, скъса плика, хвърли един поглед по диагонал и се намръщи. Операторът Евсеенко донасяше, че прекият му шеф Кехада „си позволява изказвания по отношение на ръководството и лично по адрес на господин съветника“. Андрей познаваше добре този Евсеенко. Много странен човек беше той и ужасно не му вървеше — с каквото и да се захванеше, все го довеждаше до злополучен край. Навремето учуди Андрей, като хвалеше живота по време на войната през четиридесет и втора година край Ленинград. „Ех, че хубаво беше тогава — разправяше той дори замечтано. — Живееш си и за нищо не мислиш, а ако ти трябва нещо — наредиш на войниците и те ти го намират…“ Беше стигнал до капитан и през цялата война бе убил един-единствен човек — собствения си заместник по политическата част. Тогава излизали от обкръжение, Евсеенко видял, че немците са пленили помощник-командира и му пребъркват джобовете. Тогава гръмнал иззад храстите, убил заместника си по политическата част и избягал. Много се гордееше със своята постъпка: иначе те щели да го изтезават. Какво да го правя сега тоя глупак? Вече шести донос ми праща. И виж го ти, не пише на Румер, не пише на Варейкис, а на мене. Ама че хитро го е измислил. Страшен психолог. Ако пише на Варейкис или на Румер, Кехада ще загази. А аз няма да пипна с пръст Кехада, всичко знам за него, но няма да го пипна, защото го ценя и му прощавам, това е ясно на всички. Та какво излиза: и гражданския си дълг изпълнява, и човека не го погубват… Голям изрод е все пак, прости господи!…

Андрей смачка писмото, хвърли го в кошчето и взе следващото. Почеркът на плика му се стори познат — много характерен почерк беше, та да не му обърне човек внимание. Адрес на подателя нямаше. Писмото беше написано на машина — не беше оригиналът, а копие и отдолу нещо дописано на ръка. Андрей го прочете, нищо не проумя, зачете го втори път, вцепени се и погледна часовника си. После грабна слушалката на белия телефон и набра някакъв номер.

— Съветникът Румер, спешно! — изграчи той с чужд глас.

— Съветникът Румер е зает.

— Обажда се съветникът Воронин! Казах — спешно!

— Извинете, господин съветник! Съветникът Румер е при президента.

Андрей тръшна слушалката, избута слисаната Амалия и се втурна към вратата. Вече беше хванал пластмасовата дръжка, когато разбра, че е късно, и без друго нямаше да стигне навреме. Ако всичко това беше истина, разбира се. Ако някой не го разиграваше по този идиотски начин…

Той бавно се приближи до прозореца, хвана се за обшитата с кадифе предпазна пръчка и се загледа към площада. Наоколо както винаги беше пусто. Мяркаха се светлосини униформи, а в сянката под дърветата стърчаха зяпачи и една старица се влачеше едва-едва, бутайки пред себе си детска количка. Мина автомобил. Андрей чакаше, вкопчил се в пръчката.

Амалия се приближи зад гърба му и леко го докосна по рамото.

— Какво е станало? — попита тя шепнешком.

— Дръпни се — каза той, без да се обръща. — Седни в креслото.

Амалия изчезна. Андрей отново погледна колко е часът. Според неговия часовник вече изтичаше една минута повече. Разбира се, помисли си той. Не може да бъде. Идиотски номер. Или шантаж… И в този момент откъм дърветата се появи и бавно тръгна през площада някакъв човек. Изглеждаше съвсем мъничък от такава височина и на такова разстояние и Андрей не можеше да го познае. Спомни си, че оня беше възслаб и строен, а този изглеждаше тромав и издут, и едва в последния миг се сети защо има такъв вид. Той стисна очи и се отдръпна от прозореца.

На площада проехтя гръм — силен и кратък. Рамките на прозореца се разтресоха и задрънчаха, а някъде по-долу със силен звън се посипаха стъкла. Амалия извика сподавено, а на площада проехтяха диви писъци…

Като отстрани с ръка затичалата се към него ли, към прозореца ли Амалия, Андрей се насили да отвори очи и да погледне. Там, където допреди миг стоеше човек, сега към небето се издигаше жълтеникав стълб дим, зад който не се виждаше нищо. От всички страни към това място тичаха светлосините мундири, а по-нататък, под дърветата, тълпата бързо нарастваше. Всичко беше свършило.

С изтръпнали нозе Андрей се върна на бюрото си, седна и отново зачете писмото.

„До силните на деня в този скотски свят!

Ненавиждам лъжата, но вашата истина е още по-лоша от лъжата. Вие превърнахте Града в благоустроена кочина, а гражданите му — в сити свине. Аз не искам да бъда сита свиня, но не искам да бъда и свинар, а трети път във вашия мислещ само за плюскане свят няма. Вие дотолкова сте уверени в своята правота, че сте станали самодоволни и некадърни, макар че някога мнозина от вас бяха свестни хора. Сред вас има и мои бивши приятели, към тях се обръщам преди всичко. Думите не ви трогват и за да им придам по-голяма сила, ще ги подкрепя със смъртта си. Може би ще изпитате срам, може би страх, а може би просто ще се почувствувате неуютно във вашата кочина. Уви, това е всичко, на което вече мога да се надявам. Господ да убие скучния ви свят! Това не са мои думи, но с удоволствие се подписвам под тях. Дани Ли.“

Всичко това беше напечатано на машина и Андрей държеше пред себе си третото, а може би и четвъртото копие. А отдолу беше добавено на ръка:

„Скъпи Воронин, сбогом! Ще се взривя днес в 13,00 часа на площада пред Стъкления дом. Ако писмото не закъснее, можеш да погледнеш от прозореца как ще стане това, но не се опитвай да ми попречиш, защото ще има само излишни жертви. Твоят бивш приятел и завеждащ отдел «Писма на читатели» в бившия ти вестник — Дани.“

Андрей вдигна очи и видя Амалия.

— Помниш ли Дани? — каза той. — Дани Ли, завеждащият писмата…

Амалия кимна мълчаливо, после лицето в изведнъж се изкриви от ужас.

— Не може да бъде! — дрезгаво продума тя. — Не е вярно…

— Взриви се… — Андрей едва помръдваше устните си. — С динамит се е увил сигурно. Под сакото.

— Защо? — каза Амалия. Тя прехапа уста, от очите й бликнаха сълзи, сълзите течаха по дребничкото й бяло лице и се събираха под брадичката й.

— Не знам — безпомощно рече Андрей. — Нищо не разбирам… — Той вторачи безсмислен поглед в писмото. — Та нали скоро се видяхме… Наистина, поскарахме се, поспорихме, ама… — Той отново вдигна очи към Амалия. — Да не би да е идвал в приемните ми часове? Да не би да е чакал, пък аз да не съм го приел?

Закрила лицето си с ръце, Амалия клатеше отрицателно глава.

Изведнъж Андрей усети, че го обзема яд. Дори не яд, а бясна злоба, каквато изпита днес в съблекалнята на банята. Да ги вземат мътните дано! Какво още искат, дявол да го вземе! Какво не им стига още на тия отрепки?… Идиот! И какво доказа с това? Свиня не искал да бъде, свинар не искал да бъде… Скучно му било! Върви тогава на майната си със своята скука!…

— Престани да ревеш! — изкрещя той на Амалия. — Избърши си сополите и върви оттатък.

С един замах той изтика всички, книжа настрани, стана и отново отиде до прозореца.

Площадът гъмжеше от народ. В центъра на тълпата зееше празно сиво пространство, обградено от светлосини униформи, и там сновяха хора с бели престилки. Сирената на линейката виеше истерично, опитвайки се да си проправи път…

… Е добре де, и какво доказа с това? Че не искаш да живееш с нас? А защо трябваше да го доказваш и на кого? Че ни ненавиждаш? Всичко е на вятъра. Ние правим това, което трябва. Не сме виновни, че те са свине. Те са били свине и преди нас, и след нас пак ще си останат свине. Ние можем само да ги нахраним, да ги облечем и да ги избавим от животинските им страдания, а духовни страдания те никога не са имали и не могат да имат. Да не би малко да сме направили за тях? Я виж какъв стана Градът. Навсякъде цари ред и чистота, и помен няма от едновремешния бардак, плюскане — колкото щеш, парцали — колкото си щеш, скоро и зрелища ще има колкото душа ти иска, само малко време е нужно — а на тях какво повече им трябва?… Ами ти, ти какво си направил през живота си? Ето на, след малко санитарите ще изстържат червата ти от асфалта и това ще е всичко, което си постигнал… А ние има да работим и да работим, да управляваме цялата тази колосална машина, защото всичко, което досега сме постигнали, е само началото, всичко трябва да се опази, а опазеното многократно да се увеличи… Защото на Земята може и да няма над хората ни бог, ни дявол, но тук има… Демократ си ти смърдящ, народник-мазник си ти, копеле с копеле такова…

Но Дани постоянно беше пред очите му такъв, какъвто го видя при последната им среща преди месец-два — някак съсухрен, измъчен, сякаш болен, и в печалните му изгаснали очи се таеше някакъв сподавен ужас. И Андрей отново го чу да казва както тогава, в края на хаотичния и глупав спор, след като вече бе станал и хвърлил на сребърния поднос няколко смачкани банкноти: „Господи, какво си взел да се перчиш пред мен? Готов бил да пожертвува живота си… И за какво? За да натъпчеш търбусите на хората до насита! Та нима това може да бъде цел? В затънтената накрай света Дания отдавна вече умеят да правят това. Добре, нека да нямам право, както ти се изразяваш, да се пеня от името на всички. Нека да не са всички, но поне ние двамата с теб отлично знаем, че не това трябва на хората, че истински нов свят така не можеш да изградиш!…“ — „Ами как бе, мамка ти загубена, ще го изградиш, а? Как?!“ — изрева тогава Андрей, но Дани само махна с ръка и повече не обели нито дума.

Иззвъня белият телефон. Андрей с неудоволствие се върна до бюрото си и вдигна слушалката.

— Андрей? Гайгер се обажда.

— Здравей, Фриц.

— Ти познаваше ли го?

— Да.

— И какво мислиш за станалото?

— Истерик — процеди Андрей през зъби. — Мекотело.

Гайгер помълча.

— Ти получи ли писмо от него?

— Да.

— Странен човек — каза Гайгер. — Е, добре. Чакам те точно в два.

Андрей остави слушалката и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Селма. Беше много разтревожена. Слухът за взрива беше стигнал от уста на уста до Белия двор, разбира се, изопачен до неузнаваемост, и сега там цареше тиха паника.

— Да, всичко е здраво — успокои я Андрей. — И аз съм жив и здрав, и Гайгер е жив и здрав, и Стъкленият дом е цял и невредим… Ти обади ли се на Румер?

— За какъв дявол да се обаждам на Румер? — възмути се Селма. — Тичах като луда от фризьора до вкъщи — онова Долфусище нахълта там разтреперена, чак мазилката й падаше, и пищеше, че имало покушение срещу Гайгер и била разрушена половината сграда…

— Е, добре — нетърпеливо каза Андрей. — Сега нямам време.

— Можеш ли да ми обясниш поне какво е станало?

— Един маниак… — Андрей се сепна и млъкна. — Тиквеник някакъв мъкнал взрив през площада и, изглежда, го изтървал.

— Сигурно ли е, че не е покушение? — настойчиво попита Селма.

— Не знам бе, човек! Румер се занимава с това, аз нищо не знам!

Селма сумтеше на слушалката.

— Само лъжи ми надрънка нали, господин съветник — каза тя и прекъсна разговора.

Андрей заобиколи бюрото и се върна до прозореца. Тълпата вече почти се бе разпръснала. Санитарите ги нямаше. Линейката от „Бърза помощ“ — също. Няколко полицаи миеха с маркуч пространството около малката вдлъбнатина в бетона. И старицата едва-едва се мъкнеше в обратна посока, бутайки пред себе си детската количка. И толкоз.

Той отиде до вратата и надникна в приемната. Амалия беше на своя пост — строга, със свити устни, абсолютно непристъпна — пръстите й с обичайната главозамайваща скорост сновяха по клавишите, по лицето й нямаше и следа от сълзи, сополи и други емоции. Андрей я гледаше нежно. Жена на място, помисли си той. Ще имаш да вземаш, рече той мислено на Варейкис с огромно злорадство. По-скоро тебе ще те изхвърля оттук като тапа… Неочаквано някой застана между него и Амалия. Андрей вдигна очи. На нечовешка височина над него раболепно се мяркаше сплесканата отстрани физиономия на Елизауер от транспортния отдел.

— А — рече Андрей. — Елизауер… Извинете, но днес няма да ви приема. Заповядайте утре сутринта.

Без да каже нито дума, Елизауер се поклони, като се пречупи на две половини, и изчезна. Амалия вече беше скочила с бележник и молив в ръце, готова да записва.

— Господин съветник?

— Влезте за минута — каза Андрей.

Той се върна на бюрото си и белият телефон отново иззвъня.

— Воронин? — рече гъгнив, попрекалил с пушенето глас. — Румер те безпокои. Как си?

— Добре съм — каза Андрей и помаха на Амалия с ръка: не си отивай, ей сега ще свърша.

— А жена ти как е?

— Всичко е наред. Изпраща ти специални поздрави… Между другото нареди днес двама от отдела за обслужване да отидат в къщи, има нещо да се свърши…

— Двама ли? Добре. А къде да отидат?

— Нека й се обадят по телефона. Тя ще им каже. Още сега да й се обадят.

— Добре — каза Румер. — Готово. Може да не стане веднага, но ще им наредя… Аз тука, нали разбираш, затънах до гуша в тая работа. Официалната версия знаеш ли?

— Че откъде да я знам? — сърдито рече Андрей.

— С две думи. Нещастен случай с експлозив. При пренасяне на взривни вещества. По време на транспортирането им. Подробностите се изясняват.

— Разбрах.

— Вървял си значи някакъв работник-бомбаджия и носел взривен материал… Или, да кажем, го карал някъде там… Пиян.

— Ясно-ясно, разбрах — каза Андрей. — Правилно. Цар си.

— Ъхъ — измуча Румер. — Е, и взел, че се спънал там или… С една дума, подробностите се изясняват. Виновните ще бъдат наказани. Информацийката сега се размножава и ще ти я донесат. Само че ти, виж какво. Нали получи писмо? Някой друг там при тебе чете ли го?

— Никой.

— А секретарката ти?

— Казвам ти: никой. Личните си писма аз винаги сам ги отварям.

— Правилно — каза Румер одобрително. — Точно така трябва да бъде. Въвел си ред в тая работа. А пък то някои, нали разбираш, такава каша са забъркали с тези писма… Който сварил, той ги чел… Значи при тебе никой не го е чел. Много добре. Вдън земя го скрий — по режима за две нули. След малко при теб ще дойде един от моите гавази, дай му го.

— Защо пък?

Румер се затрудни.

— Ами как да ти кажа… — измънка той. — Може и да потрябва… Ти май го познаваше, нали?

— Кого?

— Ами този… — Румер се изхили. — Този работник… с взривния материал…

— Познавах го.

— Е, сега няма да говорим по телефона за това, а моят гавазин като дойде, ще ти зададе един-два въпроса, така че ти му отговори.

— Нямам време да се занимавам с гавазина ти — сърдито рече Андрей. — Фриц ме вика, трябва да отида при него.

— Абе само пет минутки — примоли се Румер. — Нищо няма да ти коства, ей богу… На два въпроса ли вече чак не можеш да отговориш…

— Добре де, добре — нетърпеливо рече Андрей. — Друго има ли?

— Вече съм го изпратил, след малко ще бъде при тебе. Цвирик му е фамилията. Старши адютор…

— Тъй-тъй, разбрахме се.

— Само два въпроса. Никак няма да те забави.

— Друго има ли? — отново попита Андрей.

— Това е. Сега трябва да се обадя на другите съветници.

— Ти гледай да не забравиш да изпратиш хора на Селма.

— Няма да забравя. Записах си. Хайде, със здраве.

Андрей затвори телефона и каза на Амалия:

— Имай предвид: ти нищо не си видяла и не си чула.

Амалия го погледна уплашено и мълчаливо посочи с пръст към прозореца.

— Точно така — каза Андрей. — Не знаеш никакви имена и изобщо нямаш представа какво е станало…

Вратата се открехна и през пролуката се провря смътно позната, бледна физиономия с възпалени очички.

— Почакайте отвън! — рязко каза Андрей. — Аз ще ви извикам.

Физиономията изчезна.

— Разбра ли? — попита Андрей. — Навън нещо гръмна и ти повече нищо не знаеш. Официалната версия е такава: вървял някакъв пиян работник и носел взривен материал от склада, сега се изяснява кой е виновен. — Той млъкна и се замисли. — Къде съм виждал тази мутра? И фамилията ми е позната… Цвирик… Цвирик…

— А той защо направи това? — тихо попита Амалия. Очите й отново подозрително се навлажниха.

Андрей се навъси.

— Хайде сега да не говорим за това. После. Иди извикай тука онзи блюдолизец.