Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (17)

Глава трета

— Е, аз тръгвам, полковник — рече Андрей и стана.

Полковникът също се надигна, но веднага тежко се подпря на бастуна. Днес той беше още по-бледен, чертите на лицето му бяха изопнати и съвсем приличаше на грохнал старец. Дори от стойката му, откровено казано, нищо не беше останало.

— На добър път, господин съветник — продума той. Помръкналите му очи гледаха почти виновно. — Дявол да го вземе, всъщност нали командирската рекогносцировка е моя работа…

Андрей взе от масата автомата и преметна ремъка през рамо.

— Не знам, не знам… — рече той. — Аз например сега имам чувството, че бягам, като стоварвам всички грижи на вас… А вие сте болен, полковник.

— Да, представете си, днес не… — полковникът млъкна насред думата. — Предполагам, че ще се върнете, преди да се мръкне?

— Много по-рано ще се върна — каза Андрей. — На тази акция не гледам дори като на рекогносцировка. Просто искам да покажа на тези страхливи идиоти, че нищо страшно няма пред нас. Движещи се статуи имало!… — Той се усети. — Всъщност не исках да укорявам нашите войници, полковник…

— Няма нищо… — полковникът безсилно махна с тънката си ръка. — Вие сте абсолютно прав. Всички войници са страхливи. През живота си не съм виждал храбри войници. Пък и от къде на къде да са храбри?

— Е — усмихна се Андрей, — ако пред нас имаше само някакви противникови танкове…

— Танкове! — рече полковникът. — Танковете са друго нещо. Ала прекрасно си спомням един случай, когато рота парашутисти отказа да влезе в едно село, където живееше прочут из целия окръг магьосник.

Андрей се засмя и протегна ръка на полковника.

— Довиждане — каза той.

— Един момент — спря го полковникът. — Дуган.

Дуган изникна в стаята с манерка в тънка сребърна мрежичка. На масата се появи малък сребърен поднос и също такива сребърни чашки.

— Моля — рече полковникът.

Те пийнаха и си стиснаха ръцете.

— Довиждане — каза Андрей.

Слезе по вонящите стълби до преддверието, кимна студено на Кехада, който оправяше направо на пода някакъв уред като теодолит, и излезе на улицата, където го лъхна зной. Късата му сянка падна върху прашните напукани плочи на тротоара, тутакси до нея се появи втора сянка и Андрей си спомни за Немия. Огледа се. Немия стоеше в обичайната си поза, пъхнал длани под широкия си колан, от който застрашително висеше грамаден войнишки нож. Гъстите му черни коси стърчаха, босите му нозе бяха разкрачени, а кафеникавата му кожа лъщеше, сякаш беше намазана с олио.

— Няма ли да вземеш все пак автомат, а? — попита го Андрей.

„Не.“

— Е, както искаш…

Андрей се огледа. Изя и Пак седяха в сянката на влачката и изучаваха плана на града. Двама войници с протегнати шии надничаха над главите им. Единият видя, че Андрей ги наблюдава, бързо извърна очи и побутна другия с лакът. Двамата побързаха да се отдръпнат и се скриха зад влачката.

Около другия трактор сновяха водачите начело с Елизауер. Бяха се облекли кой както свари, а върху малкия череп на Елизауер се мъдреше огромна широкопола шапка. Току до тях стърчаха още двама войници — те даваха съвети и често плюеха настрана.

Андрей огледа улицата от единия до другия край. Беше пуста. Нажеженият въздух потрепваше над паважа. Такава мараня беше, че на сто метра вече нищо не се различаваше, като под вода.

— Изя! — викна той.

Изя и Пак се огледаха и станаха. Кореецът вдигна от паважа и взе под мишница своя малък, саморъчно направен автомат.

— Стана ли време? — бодро попита Изя.

Андрей кимна и тръгна напред.

Всички впериха очи в него: зажумелият от слънцето Пермяк, глуповатият Унгерн с вечно полуотворената уста, сега зяпнал от страх, мрачният Джаксън-Горилата, който бавно бършеше ръце в памучен дреб… Елизауер, досущ като мръсна, изподрана гъбка от детска площадка, бе вдигнал два пръста до гигантската периферия на шапката си с възможно най-тържествения и съчувствуващ вид, а плюещите войници престанаха да плюят, подхвърлиха си нещо през зъби и дружно се изметоха. Умирате от страх, гниди такива, отмъстително си помисли Андрей. Ей сега да ви извика някой: „Бау!“, и веднага ще напълните гащите…

Минаха покрай часовия, който побърза да се изпъне „За почест“, и закрачиха по паважа — отпред вървеше Андрей с автомат през рамото, по петите му го следваше Немия с раница, в която имаше четири консерви, пакет цигари и две манерки с вода, отзад, изостанал на десетина крачки, тътреше разкривените си обуща Изя, на гърба му висеше празна раница, в едната си ръка държеше картата, а с другата трескаво опипваше джобовете си, като, изглежда, проверяваше дали не е забравил нещо. Последен, едва видимо поклащайки се, с походка на човек, свикнал да прави дълги преходи, леко пристъпваше кореецът Пак със своя къс автомат под мишница.

Паважът беше нажежен. Слънцето жестоко журеше по раменете и плещите. От стените на сградите бълваше зной на вълни — на вълни. Днес нямаше и помен от ветрец.

Зад тях, в лагера, запалиха многострадалния двигател — Андрей не се обърна. Внезапно го обзе чувството, че се е освободил от нещо. За няколко прекрасни часа от живота му изчезваха смърдящите войници с тяхната дотам проста психика, че човек не можеше да ги разбере; изчезваше интригантът Кехада, чиято душичка вече цялата лъсна като на длан и затова съвсем му бе опротивял; изчезваха всички тези отвратителни грижи за чуждите протрити крака, за хорските скандали и побоища, за това, че някой повръщал — дали не е отравяне? — а дрисъкът на някой толкова зачестил и така бил примесен с кръв — дали не е дизентерия?… Чумата да ви тръшне дано, повтаряше си Андрей дори с някакво опиянение. Де да можеше вече никога да не ви видят очите ми. Ах, колко ми е хубаво без вас!…

Наистина тутакси си спомни за съмнителния кореец Пак и за миг му се стори, че светлата радост от освобождението ей сега ще помътнее от нови грижи и подозрения, но той побърза да махне лекомислено с ръка. Кореец като кореец. Спокоен човек, никога не се оплаква от нищо. Далекоизточен вариант на Йосиф Кацман — това е всичко… Внезапно си спомни как брат му разказваше, че в Далечния изток всички народи, а особено японците, се отнасяли към корейците точно така, както в Европа всички народи, а особено руснаците и немците, се отнасят към евреите. Сега това му се стори забавно и, кой знае защо, изведнъж се сети за Канеко… Да бяха тук сега Канеко, чичо Юра, Доналд… Е-хе-хе… Ако беше успял да убеди чичо Юра да тръгне с експедицията, сега щеше да бъде съвсем друго…

Спомни си как един ден преди да потеглят специално отдели няколко часа, взе от Гайгер бронираната лимузина с непробиваемите стъкла и запраши към чичо Юра. Как пиха в голямата двуетажна къща, където беше чисто, светло, миришеше вкусно на джоджен, на домашна фурна и на току-що изпечен хляб. Пиха домашна водка, хапнаха си свинска пача и хрускащи, слабо осолени краставички, каквито Андрей не беше ял бог знае от колко години, после оглозгаха овнешките ребра и си топяха парчетата месо в соса, пропит с миризма на чесън, а накрая дебелата холандка Марта, съпругата на чичо Юра, бременна вече за трети път, донесе свистящия самовар, за който навремето чичо Юра даде кола жито и кола картофи, и те дълго, солидно, сериозно пиха чай, като си похапваха някакво невиждано сладко — потяха се, охкаха, пъшкаха и си бършеха мокрите лица с нови бродирани кърпи, а чичо Юра непрекъснато бърбореше под носа си: „Не е лошо, момчета, това вече може да се нарече живот… Докарват ми всеки ден петима нехранимайковци от лагера, аз ги уча на труд, аз, разбираш, не си жаля силите… ако гъкнат нещо — фрас по мутрата, но затуй пък те при мен плюскат на корем, каквото ям аз, това и те, да не съм някакъв експлоататор…“ А на сбогуване, когато Андрей вече сядаше в автомобила, сграбчвайки здраво ръката му в огромните си лапи, покрити целите с мазоли, чичо Юра рече, като наведе глава, та погледите им се срещнаха: „Ще ми простиш, Андрюша, зная… Всичко бих зарязал, и булката бих зарязал… Ама тия не мога да ги оставя, душа не ми дава…“ — и посочи с грамадния си палец през рамо към двете светлокоси, породени момченца, които мълчешката, за да не ги чуят, се бъхтеха с юмруци зад верандата.

Андрей се обърна. Лагерът вече не се виждаше, беше се стопил в маранята. Боботенето на двигателя едва се дочуваше — като през тампони за уши. Сега Изя вървеше до Пак, размахваше картата под носа му и крещеше нещо за мащаба. Всъщност Пак не спореше. Той само се усмихваше и когато Изя се мъчеше да спре, за да разгърне картата и да му покаже всичко нагледно, деликатно го хващаше за лакътя и го побутваше напред. Сериозен човек беше, и дума не може да става. От тази гледна точка на него човек можеше напълно да разчита. Интересно, за какво ли са се скарали с Гайгер?… Те са съвсем различни хора, това е ясно…

Пак бе учил в Кеймбридж и имаше докторат по философия. Щом се върнал в Южна Корея, взел участие в някакви студентски демонстрации срещу режима и Ли Син Ман го пъхнал в дранголника. От затвора го освободила през петдесета година севернокорейската армия, във вестниците писали за него, че е истински син на корейския народ, който ненавижда кликата на Ли Син Ман и американските империалисти, той станал заместник-ректор, а след месец отново го тикнали в дранголника, където лежал, без да му предявят никакво обвинение, до самия десант в Чамулпо, когато затворът попаднал под огъня на частите от Първа кавалерийска дивизия, понесла се стремително на североизток. В Сеул било същински ад. Пак вече не се надявал да оцелее и тогава му предложили да участвува в Експеримента.

Попаднал в Града много по-рано от Андрей, сменил двадесет специалности, счепкал се естествено с господин кмета и се присъединил към нелегалната организация на интелигентите, която тогава поддържала движението на Гайгер. Нещо е станало между него и Гайгер, но така или иначе голяма група от нелегалните още две години преди Обрата тайно напуснали Града и се отправили на север. Провървяло им: на триста и петдесетия километър намерили в развалините „комплект концентрирано време“ — много здрава метална цистерна, натъпкана догоре с най-различни предмети на културата и образци от технологии. Мястото било хубаво — имало вода, плодородна почва покрай самата Стена и много оцелели сгради — и те се заселили там.

Нищо не знаеха за това, което е станало в Града, и когато се появиха обшитите с броня трактори на експедицията, те решили, че идват за тях. За щастие в кратката, яростна и глупава схватка загина само един човек. Пак познал Изя, своя отколешен приятел, и разбрал, че е станала грешка… После той помоли Андрей да го вземе с тях. Каза, че идвал от любопитство, много отдавна планирал поход на север, но емигрантите не разполагали с необходимите средства. Андрей не му повярва много, но го взе. Стори му се, че Пак може да бъде полезен със своите знания, и той наистина се оказа полезен. Пак правеше за експедицията всичко, на което беше способен, винаги се държеше дружелюбно с Андрей и беше внимателен, с Изя — да не говорим, но се оказа, че никой не може да го предизвика към откровеност. И Андрей, и дори Изя не научи откъде той има толкова много митологични и реални сведения за предстоящия път, защо все пак се присъедини към експедицията и изобщо какво му е мнението за Гайгер, за Града, за Експеримента… Пак никога не участвуваше в разговори на отвлечени теми.

Андрей се поспря и като дочака ариергарда, попита:

— Е, разбрахте ли се какво по-точно ви интересува?

— Какво по-точно ли? — Изя най-сетне можа да разгърне картата. — Виж… — Той взе да сочи с нокът в траурна рамка от мръсотия. — Сега сме ей тук. Значи през една, две… през шест пресечки трябва да има площад. Ето тук има някаква голяма сграда, сигурно е представителна. Непременно трябва да отидем там. Е, ако по пътя попаднем на нещо интересно… Да! Ето тука също няма да е лошо да отидем. Малко е далечко, ама нали мащабът дявол го знае какъв е, значи е божа работа и може да се окаже, че е съвсем близо… Виж какво пише тука: „Пантеон“. Аз обичам пантеоните.

— Ами добре… — Андрей понамести ремъка на автомата си. — Може и натам, разбира се… А вода значи днес няма да търсим?

— Много път има до водата — тихо рече Пак.

— Да, братче… — подкрепи го Изя. — До водата, братче… Виж, тука при тях е означено — водонапорна кула… Там ли е? — попита той Пак.

Пак повдигна рамене.

— Не знам. Но ако в тези квартали изобщо е останала вода, тя може да е само там.

— Да-а-а… — рече Изя. — Далечко е. Трябва да има трийсетина километра, не може за един ден да отидеш и да се върнеш… Наистина мащабът… Слушай, точно сега за какво ти е тази вода? За вода ще отидеш утре, както се разбрахме… така де, утре сме там.

— Добре — каза Андрей. — Да вървим.

Сега тръгнаха заедно и известно време мълчаха. Изя непрекъснато въртеше глава и сякаш се мъчеше да подуши нещо, но не откриваше нищо интересно нито надясно, нито наляво. Триетажни и четириетажни сгради, някои доста хубави. Избити стъкла. Някои прозорци затулени с изкорубен шперплат. По балконите полуразкапани сандъчета за цветя, по стените на много сгради се виеше жилав прашасал бръшлян. Голям магазин — огромните витрини, така набити с прах, че нищо не се виждаше през тях, кой знае как бяха оцелели, а вратите бяха избити… Изя тутакси се отдели от тях, изтича в тръс до зейналия вход, надникна вътре и пак се върна.

— Празен е — съобщи той. — Разграбен напълно.

Подминаха някаква обществена сграда — нещо като театър или концертна зала, а може би кино. После пак магазин — витрината му беше разбита — и друг магазин отсреща… Изя внезапно спря, взе шумно да души във въздуха и вдигна мръсния си палец.

— О! — рече той. — Тук някъде е!

— Кое? — попита Андрей, като се озърна.

— Хартията — кратко отвърна Изя.

Без да обръща повече внимание на никого, Изя се устреми право към една сграда от дясната страна на улицата. Беше сграда като сграда, с нищо особено не се отличаваше от околните, само дето официалният й вход беше малко по-представителен и в общия й облик се чувствуваше някакъв готически акцент. Изя се шмугна във входа, но докато прекосят улицата, той отново се показа и оживено извика:

— Елате тук. Пак! Открих библиотека!

Андрей само врътна глава от възхищение. Ах, този Изя!

— Библиотека ли? — рече Пак и ускори крачка. — Не може да бъде!…

След палещата жълта жарава на улицата във вестибюла беше прохладно и полутъмно. Високите готически прозорци, които явно гледаха към вътрешния двор, бяха украсени с цветни витражи. Подът бе покрит с декоративни плочки. Две белокаменни стълбища водеха надясно и наляво… По лявото вече тичаше Изя, Пак с лекота го настигна и те двамата, крачейки през три стъпала, скоро се изгубиха.

— А ние за какъв дявол трябва да се мъкнем там? — рече Андрей на Немия.

Немия беше съгласен. Андрей се огледа къде да седне и се настани на прохладните бели стъпала, като свали автомата и го сложи до себе си. Немия вече беше клекнал до стената със затворени очи, обхванал с дългите си яки ръце коленете. Беше тихо, само отгоре се чуваха неясни гласове.

Омръзна ми, ядно си помисли Андрей. До гуша ми дойде от тия мъртви квартали. От това нажежено безмълвие. От тези загадки… Да бяхме намерили хора, да поживеем с тях, да ги поразпитаме… пък и те да вземат да ни нагостят с нещо, няма значение с какво, само да не е с тази противна овесена каша… и студено вино да ни предложат! Много, кой колкото ще… или бира. Червата му закуркаха и той уплашено се напрегна, ослуша се. Не, нищо нямаше. Днес — да не чуе дяволът — нито веднъж не се е налагало да се крие по входовете, сполай и за толкоз. И ожулената му пета май е зараснала…

Горе нещо шумно и тежко се строполи. Ясно се чу викът на Изя: „Ама къде се пъхате, за бога!…“ Екна смях и после пак неясни гласове.

Ровете, ровете, помисли си Андрей. Само във вас ми е надеждата. Че то само от вас човек може да очаква някаква полза… И от цялото това бездарно начинание ще останат само моят отчет и двадесет и четирите сандъка на Изя, натъпкани с книжа!…

Той протегна крака и се облегна на стъпалата, подпирайки се на лакти. Немия внезапно кихна и ехото звънливо му отвърна. Андрей отметна глава и се загледа в далечния сводест таван. Хубаво са строили, красиво, по-добре от нас. И изобщо, както се вижда, добре са си живели. И въпреки това са загинали… Всичко това никак няма да се хареса на Фриц — той естествено би предпочел да има потенциален противник. А то какво излиза: живели са, строили са, прославяли са някой техен си Гайгер… любим и добродушен… И какво от това? Нищо, сякаш никой не е живял на тоя свят. Само костите им са останали, пък и те ни изглеждат малко за това селище… Такива ми ти работи, господин президент! Човек предполага, а господ току пусне някакво трептене и — край на всичко…

Той също кихна и вдиша дълбоко през носа си. Някак прохладно беше тука… А добре би било да дам Кехада под съд, когато се върнем… Мислите му леко свърнаха в обичайните си релси: как да спипа Кехада натясно, така че той да не посмее да гъкне и цялата документация да се вижда като на длан и на Гайгер веднага всичко да му стане ясно… Андрей пропъди тези мисли — нито му беше мястото, нито му беше времето за тях. Сега би трябвало да мисли само за утрешния ден. Пък и за днешния ден нямаше да бъде лошо. Например къде все пак се дяна тази статуя? Дойде някакъв рогат… стегозавър някакъв… грабна я под мишница и я отнесе. Защо? А тя между другото тежи поне петдесет тона. Че то такъв звяр, ако поиска, може трактора да отнесе под мишница… Трябва да се махаме оттука, това е истината. Ако не беше полковникът, още днес щяхме да се изметем и кракът ни повече нямаше да стъпи тука… Той се замисли за полковника и изведнъж се улови, че се ослушва.

Някакъв далечен и неясен звук се бе появил — не гласове, гласовете горе продължаваха да бъбрят — не тук, а там, на улицата, зад високите открехнати врати на библиотеката. Ясно иззвъняха разноцветните стъкла на витражите, явно затрепераха каменните стъпала под лактите и задника му, сякаш някъде наблизо имаше железопътна линия и по нея минаваше влак — тежка, товарна композиция. Немия изведнъж ококори очи, извърна глава и тревожно се заслуша.

Андрей внимателно сви крака и стана, като държеше автомата за ремъка. Немия тутакси стана също, погледна го под око, и продължи да слухти.

Андрей хвана удобно автомата, безшумно изтича до вратата и внимателно надникна. Горещият прашен въздух опари лицето му. Улицата беше жълта, нажежена и пуста както преди. Само мъртвата тишина вече я нямаше. Огромният далечен чук печално и монотонно биеше по паважа и тези удари видимо се приближаваха — бяха тежки, смазващи удари, които правеха на парчета гранитните павета на настилката.

От сградата отсреща със звън се посипа по тротоара строшената витрина. Толкова неочаквано стана, че Андрей отскочи, но веднага се опомни, прехапа устни и изтегли затвора на автомата. Кой дявол ме караше да се навирам тук, мина му през ум.

Чукът все повече се приближаваше и беше абсолютно невъзможно да се разбере откъде идва, но ударите ставаха все по-тежки и по-звънки, а в тях имаше някаква несломима и неизбежна победоносност. Стъпките на съдбата, мина му през ума. Андрей безпомощно потърси с очи Немия.

Остана като попарен. Немия се беше облегнал с рамо на стената и съсредоточено изрязваше с огромния си нож нокътя на лявото кутре. При това видът му беше абсолютно равнодушен и дори отегчен.

— Какво става?! — дрезгаво попита Андрей. — Ти какво правиш?…

Немия го погледна, кимна и пак се зае с нокътя си. Бум-бум-бум — чуваше се вече съвсем наблизо и земята под краката му затрепери. Но внезапно се възцари тишина. Андрей тутакси надникна отново. Съзря на близкото кръстовище висока тъмна фигура, главата й стигаше до третия етаж. Беше статуя. Старинна метална статуя. Онзи същият тип с жабешка мутра — само че сега той стоеше силно изпъчен, вирнал масивната си брада, едната му ръка бе подпъхната зад гърба, а другата — дали заплашвайки, или сочейки към небесата — бе вдигната с изпънат показалец…

Примрял като в лош сън, Андрей гледаше това нереално чудовище. Но знаеше, че не бълнува. Това си беше статуя като статуя — тъпо, бездарно съоръжение от метал, подложен на термична обработка или пък покрит с черен окис, глупаво на вид и поставено съвсем не на място… В нажежения въздух, издигащ се от настилката. Очертанията му трептяха и се размазваха, точно както очертанията на сградите нагоре по улицата.

Андрей почувствува, че някаква ръка се отпусна на рамото му, и се огледа — Немия се усмихваше и успокояващо му кимаше. Бум-бум-бум — разнесе се пак от улицата. Немия продължаваше да го държи за рамото — потупваше го, галеше го, мачкаше мускулите му с ласкавите си пръсти. Андрей рязко се отдръпна и отново надникна навън. Статуята вече я нямаше. И пак беше тихо.

Тогава Андрей избута Немия настрана и с омекнали колене изтича по стълбите на горния етаж, откъдето, сякаш нищо не бе станало, продължаваха да се чуват бъбрещите гласове.

— Стига! — изрева той, нахълтвайки в библиотечната зала. — Марш оттук!

Гласът му беше паднал съвсем и те не го чуха, а може би го чуха, но не му обърнаха внимание, защото бяха заети. Помещението бе огромно, един дявол знае докъде стигаше в дълбочина, а лавиците, натъпкани с книги, заглушаваха звуците. Едни библиотечен шкаф бе катурнат, на пода се бе срутила цяла планина от книги, а Изя и Пак се ровеха в тази планина — и двамата бяха доволни, разгорещени, потни и въодушевени… Крачейки направо през книгите. Андрей се приближи до тях, хвана ги за яките и ги изправи.

— Марш оттук — каза той. — Стига. Тръгваме.

Изя го изгледа с помътнял поглед, дръпва се, отскубна се от ръката му и в същия миг се опомни. Очите му зашариха по Андрей, оглеждайки го главата до петите.

— Какво ти става? — попита той. — Случиш ли се е нещо?

— Нищо не се е случило — злобно отвърна Андрей. — Стига сте се ровили тук. Къде искате да вървим? В пантеона ли? Хайде тогава, да тръгваме към пантеона.

Пак, когото той продължаваше да държи за яката, деликатно размърда рамене и се изкашля. Андрей го пусна.

— Знаеш ли какво намерихме тука?… — разпалено започна Изя, но се отказа. — Слушай, какво толкоз е станало?

Андрей вече се бе овладял. Всичко, което се бе случило там долу, сега му изглеждаше съвсем нелепо и невъзможно тук — в тази строга, задушна зала, под изпитателния поглед на Изя и пред невъзмутимо коректния Пак.

— Не можел да губим толкова време за всеки обект — навъсено рече той. — Разполагаме само с един ден. Да вървим.

— Библиотеката не е какъв да е обект! — моментално възрази Изя. — Това е първата библиотека по целия ни маршрут… Слушай, пребледнял си като мъртвец. Какво в края на краищата се е случило?!

Андрей не се решаваше да разкаже. Не знаеше как.

— Хайде да тръгваме — измънка той, обърна се и закрачи през книгите към изхода.

Изя го догони, хвана го за ръката и тръгна с него. Немия се отдръпна от вратата и ги пусна да минат. Андрей все така не знаеше как да започне. Всяко начало и всички думи бяха глупави. После си спомни за дневника.

— Ти вчера нали ми чете някакъв дневник… — продума той, когато заслизаха по стълбите. — На онзи там… дето се обесил…

— Е, и?

— Ето това е!

Изя се спря.

— Трептенето ли?

— Ама вие наистина ли нищо не чухте? — отчаяно попита Андрей.

Изя поклати глава, а Пак отвърна тихо:

— Трябва да сме се увлекли. Спорехме.

— Маниаци… — каза Андрей. Той нервно си пое дъх, озърна се да види къде е Немия и най-сетне изплю камъчето: — Статуята. Дойде и си отиде… С една дума, мотаят се из града като живи…

Той млъкна.

— И после? — нетърпеливо рече Изя.

— Какво — после? Това е!

По напрегнатото лице на Изя се изписа огромно разочарование.

— Че какво толкоз? — каза той. — Голяма работа, статуя… Снощи една също се мотаеше натам-насам и какво от това?

Андрей зина, но веднага затвори уста.

— Железоглавите — обади се Пак. — Явно тази легенда е възникнала именно тук…

Без да може да обели нито дума, Андрей местеше поглед от Изя към Пак и обратно. Изя съчувствено — най-после разбра каква е работата! — бе издул устни като за целувка и а-ха да потупа Андрей по ръката, а Пак очевидно предполагаше, че нещата вече са се изяснили, и крадешком надзърташе през рамо към вратата на библиотеката.

— Т-тъй… — насили се да каже най-сетне Андрей. — Много мило от ваша страна. Значи вие веднага повярвахте на това, а?…

— Виж какво, я се успокой — рече Изя, като все пак успя да го хване за ръкава. — Разбира се, че повярвахме, а защо да не повярваме? Нали Експериментът все пак си е Експеримент. Покрай всички тия наши дрисъци и кавги забравихме за него, но всъщност… Бре, да му се не види, че какво толкоз е станало! Голяма работа, че някакви статуи ходели… А ние попаднахме на библиотека! И, разбираш ли, открихме много интересни неща: оказа се, че хората, които са живели тук, са наши съвременници от двадесети век…

— Разбирам — каза Андрей. — Пусни ми ръкава.

Вече му беше съвсем ясно, че се бе държал ужасно глупаво. Ама нали тия двамата още не бяха видели статуята със собствените си очи. Ще ги видим каква песен ще запеят, когато се сблъскат очи в очи с нея. Наистина Немия също се държи някак странно…

— Няма защо да ме убеждавате — каза той. — Сега нямаме време за тази библиотека. Когато минем покрай нея с тракторите, тогава, ако щете, натоварете цяла влачка догоре. А сега да вървим. Обещах да се върнем, преди да е мръкнало.

— Е, добре — примирено рече Изя. — Да вървим. Хайде да вървим.

М-да, мислеше си Андрей, слизайки забързано по стълбите. Как можах, засрамено се питаше той, докато разтваряше широко входната врата, и пръв излезе на улицата, за да не видят лицето му. Та нали не съм войник или някакво си там шофьорче, упрекваше се той, крачейки по нажежената настилка. Фриц е виновен, озлобено реши той. Обяви, че вече нямало никакъв Експеримент, край, и аз повярвах… всъщност не повярвах, разбира се, а просто приех новата идеология — от лоялност, и защото службата ме задължаваше… Не, момчета, всичките тези нови идеологии са за глупаците, за масите… Но има и нещо друго: четири годинки си живяхме и за никакъв Експеримент и през ум не ни минаваше даже, в други неща бяхме затънали до гуша… Кариера правехме, злъчно си помисли той. Килими ни доставяха, експонати за лични колекции…

На кръстовището Андрей се поспря и хвърли поглед към пресечката. Статуята беше там — заканваше се с половинметров черен пръст и гадно се хилеше с жабешка уста. Ще ви дам аз, негодници, да се разберете!

— Да не е тази? — небрежно попита Изя.

Андрей кимна и продължи нататък.

Вървяха и вървяха, все по-замаяни от зноя и ослепителната светлина, стъпваха по собствените си къси и обезобразени сенки, потта застиваше във вид на солена коричка по челото и слепоочията и дори Изя престана вече да дрънка, че са се провалили някакви негови стройни хипотези, и дори неуморният Пак взе да влачи единия си крак — подметката му се бе отпрала, а Немия току раззинваше черната си уста и, изплезил ужасното чуканче на отрязания си език, дишаше често и на пресекулки като куче… И нищо повече не се случи, само веднъж, като не успя навреме да се овладее, Андрей трепна, когато, вдигайки случайно глава, зърна в разтворения прозорец на четвъртия етаж огромно позеленяло лице, втренчило в него слепите си облещени очи. Не ще и дума, зрелището наистина беше страховито — четири етажа над главата ти и петниста зелена мутра, изпълнила целия прозорец.

После излязоха на площада.

Такъв площад още не бяха срещали по пътя си. Приличаше на чудновата изсечена гора. Сякаш пън до пън по него стърчаха пиедестали — кръгли, квадратни, шестостенни, звездообразни, във вид на някакви абстрактни заградителни съоръжения, артилерийски куполи и митични зверове — каменни, чугунени, от пясъчник, от мрамор, от неръждаема стомана и дори май от злато… И всичките тия пиедестали, бяха празни, само на петдесетина метра пред тях имаше глава на крилат лъв, подпряна върху отчупен над коляното гол крак, висок колкото човешки ръст, бос, с необикновено, мускулест прасец.

Площадът бе огромен. Отсрещният му край не се виждаше зад булото на маранята, а вдясно, в самото подножие на Жълтата стена, се мяркаха изкривените в потоците от нажежен въздух очертания на ниска, издължена сграда с фасада от гъсто наредени колони.

— Я гледай ти! — неволно се изтърва Андрей.

А Изя промърмори неясно:

— Ту е от бронз, ту е от мрамор, ту с лула, ту без лула… — и попита: — А къде всъщност са се дянали всички тия?

Никой не му отговори. Всички май, че дори и Немия, гледаха и не можеха да се нагледат. После Пак рече:

— Както изглежда, трябва да вървим ей нататък…

— Това ли е вашият Пантеон? — попита Андрей, колкото да каже нещо, а Изя отвърна малко възмутен:

— Нищо не разбирам! Те какво — всичките ли се шляят из града? Защо тогава почти не ги срещнахме? Та те тука трябва да са с хиляди!…

— Градът на хилядите статуи — каза Пак.

Изя пъргаво се извърна към него.

— Какво? И такава легенда ли има?

— Не. Но бих го нарекъл така.

— Дрън-дрън — каза Андрей, който неочаквано се сети за нещо друго. — Я ми кажете как ще минем оттук с вашите влекачи? Умът ми не го побира колко взрив трябва, за да вдигнем във въздуха това противотанково заграждение…

— Би трябвало да има околовръстен път — рече Пак. — Накрай пропастта.

— Да вървим, а? — каза Изя. Той вече нямаше търпение.

Запътиха се право към пантеона, крачеха между пиедесталите по разбития, натрошен на дребно паваж, превърнат в бяла прах, която ярко блестеше на слънцето. От време на време се поспираха и току се прегъваха или се изправяха на пръсти, за да прочетат надписите на пиедесталите, а тези надписи бяха толкова старинни, че човек направо се стъписваше.

„На деветия ден усмивката благословията на твоя мускулус глутеус спаси тия малките. Издигна се слънцето и изгасна зората на любовта, но“. Или дори просто: „когато!“ Изя се смееше с глас и подвикваше, като пляскаше с юмрук по дланта си, Пак се усмихваше, клатейки глава, а Андрей се притесняваше, чувствуваше, че веселието им е неуместно, даже някак неприлично, но усещането бе твърде смътно и само нетърпеливо ги подтикваше да побързат: „Е, стига толкова, стига вече — повтаряше той. — Да вървим. Ама за какъв дявол пак се спирате? Закъсняваме, неудобно е…“

Доядя го, като гледаше тия идиоти — намерили кога и къде да се забавляват. А те не можеха да се отлепят от надписите, сочеха с мръсни пръсти по издълбаните редове, присмиваха се, гавреха се и той ги прати по дяволите и почувствува голямо облекчение, когато откри, че гласовете им са останали далеч зад него и думите им не се разбират.

Пък и така е по-добре, помисли си Андрей с удоволствие. Без тази глупава свита. В края на краищата не си спомням добре те бяха ли поканени или не? Нещо беше казано и за тях, но какво по-точно? Дали молеха да бъдат в парадна униформа или пък, напротив, молеха изобщо да не идват… Ами то сега има ли някакво значение? Е, в краен случай ще поседят долу. Пак, да речем, криво-ляво се ядва, ама Изя току-виж изведнъж започнал да се заяжда за всяка дума или пък, не дай боже, се изтъпанчил сам да говори… Не-не, без тях е по-добре, нали така, Немия? Ти стой зад гърба ми, ето тука, вдясно, и хубаво си отваряй очите! Тука, братче, не трябва да блееш. Помни добре, че тука сме в леговището на истинските опоненти, това не са ти Кехада или Хнойпек, дръж, вземи автомата, движенията ми трябва да бъдат свободни, и изобщо как мога да се изправя с автомат зад катедрата — нали, слава богу, не съм Гайгер… Прощавай, ама къде ми са тезисите? И таз хубава! Че какво ще правя без тезиси?…

Пантеонът се възвиси пред тях и над тях с всичките си колони, с изпочупените си и нащърбени стъпала, с озъбилата се през бетона ръждясала арматура, иззад колонадата струеше леден студ, там беше тъмно, оттам лъхаше на очакване и тленност, а гигантските позлатени крила на вратата вече бяха отворени и оставаше само да влезе. Андрей запристъпва от стъпало на стъпало, много внимателно, като гледаше — пази боже! — да не се спъне, да не се просне тук, пред очите на всички, като все още продължаваше да опипва джобовете си, но тезисите никакви ги нямаше, защото те, разбира се, бяха останали в железния сандък… не, в новия костюм, нали исках да облека новия костюм, но после реших, че така ще бъде по-ефектно…

… Дявол да го вземе, какво ще правя сега без тезисите? — помисли си той, влизайки в тъмното преддверие. За какво си бях набелязал да говоря? — напрягаше ум, пристъпвайки внимателно по хлъзгавия под от черен мрамор. Май че, първо, за величието, спомни си със сетни сили, чувствувайки как леденият студ прониква под ризата му. Много е студено тук, в това преддверие, биха могли да ме предупредят, та все пак навън е лято, пък и този под, между другото можеха да го посипят с пясък, нямаше да им се откъснат ръцете, иначе тук човек като нищо може да си счупи врата…

… Е, накъде да върви сега? Надясно, наляво? Ах, да, извинете… Значи така, първо, за величието, мислеше си, устремявайки се вече по съвсем тъмния коридор. А, това вече е нещо — килим. Сетили се! Ама факлоносци, естествено, не ви дойде на ум да поставите. Тука при тях винаги е така: или ще поставят факлоносци, че дори и прожектори, или — ето на, както сега… И така: величието.

… Стане ли дума за величието, се сещаме за така наречените велики имена. Архимед. Много добре! Сиракуза, еврика, банята… в смисъл на ваната. Той е гол. По-нататък. Атила! Венецианският дож. Всъщност моля да ме извините: венециански дож беше Отело. Атила е хунски цар. Пристига. Ням и мрачен като гроб… Защо трябва да се връщам толкова назад за примери? Петър! Ето ти величие. Велики. Петър Велики. Първи. Петър Втори и Петър Трети не са били велики. По всяка вероятност защото не са били първи. Велики и първи в повечето случаи са синоними. Макар че-е-е… Екатерина Втора Велика. Втора е, но въпреки това е велика. Трябва да имаме предвид това изключение. Често ще се налага да споменаваме изключения от този род, които, така да се каже, само потвърждават правилото…

Той стисна здраво ръцете си на гърба, подпря брадичката си на гърдите и като издаде долната си устна, се разходи няколко пъти напред-назад, като всеки път изящно заобикаляше табуретката. После я избута с крак настрана, опря се с разперени, пружиниращи пръсти на масата и, повдигайки вежди, се загледа над слушателите си.

Масата бе съвсем чиста, обкована със сива поцинкована ламарина, и се бе проточила пред него като шосе. Другият й край се губеше в жълтеникавата мъгла и там примигваха, поклащани от течението, огънчетата на свещите, и Андрей си помисли с мимолетна досада, че това, дявол да го вземе, не е честно, че тъкмо той по-добре от всеки друг трябва да има възможност да вижда кой стои там, в онзи край на масата. Много по-важно е да вижда него, отколкото тези… Всъщност да не му бере грижа…

Той огледа разсеяно и благосклонно редиците, смирено настанили се от двете страни на масата и извърнали към него внимателните си лица — бяха каменни, чугунени, медни, златни, бронзови, гипсови, от яспис… и каквито там биват техните лица. Например — сребърни. Или, да речем, от нефрит… Слепите им очи бяха противни, пък и изобщо можеше ли да има нещо приятно у тези грамадни и тромави дебелаци, чиито колене стърчаха на метър, че дори и на два метра над масата. Добре беше поне, че мълчаха и не шаваха. Всяко помръдване сега би било непоносимо. Андрей с наслада, дори с някакво сладострастие се заслуша как се процеждат последните капки на превъзходно замислената пауза.

— Но какво е правилото? В какво се състои то? Каква е субстанциалната му същност, иманентна само на него и на никой друг предикат?… И се боя, че в този случай ще се наложи да говоря за неща, не съвсем обичайни и доста неприятни за вашите уши… Величието! Ах, колко много е казано, нарисувано, изиграно и изпято за него! Какво би бил човешкият род без категорията величие? Банда голи маймуни, а сравнение с които дори редник Хнойпек би ни се сторил венец на високоразвита цивилизация. Не е ли така… Нали всеки отделен Хнойпек няма мяра за нещата. По природа той е научен само да храносмила и да се размножава. Всяко друго действие на споменатия Хнойпек не може да бъде оценено самостоятелно от него нито като добро, нито като лошо, нито като полезно, нито като напразно или вредно и тъкмо като последица от това положение на нещата всеки отделен Хнойпек при равни други условия рано или късно, но неизбежно се изправя пред военнополеви съд и този съд вече решава как да постъпи с него… По този начин липсата на вътрешен съд закономерно и, аз бих казал, фатално се запълва от наличието на външен съд, например военнополеви… Обаче, господа, обществото, състоящо се от Хнойпековци и несъмнено от Фъфли, не било способно да отдели такова огромно внимание на външния съд — без значение дали е военнополеви съд или съд със съдебни заседатели, таен съд на инквизицията или съд на Линч, темен съд^[1] или съд на така наречената чест. Да не говорим пък за другарските и тъй нататък съдилища… Трябвало да се намери такава форма на организация на хаоса, състоящ се от половите и храносмилателните органи както и на Хнойпековците, така и на Фъфлите, такава форма на тази вселенска бъркотия, та поне част от функциите на споменатите външни съдилища да можели да се предадат на вътрешния съд. Ето, ето кога потрябвала и се оказала полезна категорията величие! А работата е там, господа, че в огромната и абсолютно аморфна тълпа от Хнойпековци и в огромната и още по-аморфна тълпа от Фъфли от време на време се появяват личности, за които смисълът на живота съвсем не се свежда предимно до осъществяването на храносмилателните и половите функции. Ако щете, наречете това трета потребност! Разбирате ли, той не се задоволява само с това, че в стомаха му има нещо за смилане и може да се възползва от нечии прелести. С други думи — на него му се ще да сътвори нещо по̀ такова, каквото по-рано, преди него, не е имало. Например инстанционна или, да речем, йерархична структура. Някакъв козирог^[2] на стената. С тестиси. Или да измисли мита за Афродита… За какъв дявол му е притрябвало всичко това — и на него самия не му е много ясно. И наистина, за какво може да му е на Хнойпек Афродита Пянородената или пък онзи там козирог. С тестисите. Има, разбира се, хипотези, има, и то не една! Нали все пак козирогът значи много месо на едно място. За Афродита пък да не говорим… Всъщност, ако трябва да бъдем честни и откровени, произходът на тази трета потребност засега си остава загадка за нашата материалистична наука. Но това е друга работа. Кое е по-важно сега за нас, приятели мои? Че в еднообразната сива тълпа изведнъж се появява личност, която не се задоволява, хубостницата му, с овесената каша и с мърлявата Фъфла, дето целите й крака са напукани, не се задоволява значи с широкодостъпния реализъм, а започва да идеализира, започва да се абстрахира, копелето гадно — мислено превръща овесената каша в сочен козирог на шиш, плуващ в сос, подлютен с чесън, а Фъфлата — в прекрасна особа, дългобедрена и добре измита — нали е от океана^[3]. От водата… Леле мале! Ами че такъв човек цена няма! Такъв човек трябва да бъде поставен на видно място и всички Хнойпековци и Фъфли, батальон подир батальон, трябва да бъдат водени при него, та да се научат тия паразити къде им е мястото. Ето на̀, вие, жалки дрипльовци, можете ли да правите като него? Ей, ти, рижият, ти бе, въшльо, можеш ли да нарисуваш кюфте, ама така, че веднага да ти потекат лигите? Не можеш, а? Къде се пъхаш тогава бе, лайно такова? Тръгнал с него да се сравнява! Я върви да ореш! Там — да ореш! Риба да ловиш, мидени черупки да събираш!…

Андрей се пусна от масата и, потривайки възторжено ръце, пак взе да се разхожда назад-напред. Чудесно излезе. Направо прекрасно! И без никакви тезиси. А всичките тези дебелаци слушаха със затаен дъх. Поне един да беше помръднал… Ето това съм аз. Разбира се, не съм Кацман, аз най-често си мълча, но виж, ако ме докарат дотам, ако, дявол да го вземе, ме попитат тогава… Наистина на онзи, невидимия край на масата някой май също почна да говори. Евреин някакъв. Може би Кацман се е вмъкнал крадешком? Е, не се знае още кой кого — я камилата, я камиларя.

— И така, величието като категория е възникнало от творчеството, защото велик е само този, който твори, или, другояче казано, който създава нещо ново, невиждано и нечувано. Но нека се запитаме, уважаеми господа, кой тогава ще им навира мутрите в помията? Кой ще им каже: къде се пъхаш бе, говедо, къде се тикаш? Кой ще стане, така да се каже, жрец на твореца — не се страхувам от тази дума? Ами ще стане този, уважаеми господа, който не може да нарисува споменатото кюфте или, да речем, Афродита, но който също в никакъв случай не желае да събира мидени черупки — творецът-организатор, творецът-стройсевколона, творецът, дето благото отнема със заплахи и тъкмо него разпределя!… И тук сега стигаме до въпроса за ролята на бога и дявола в историята. Един въпрос, който, честно казано, е много заплетен и свръхсложен, въпрос, по който според нас всички са се обърквали в лъжите си… Та нали дори и на невярващото пеленаче е ясно, че бог е добрият човек, а дяволът, напротив, е лошият. Но това, господа, е дрън, дрън, ярина! Какво знаем всъщност ние за тях? Че господ взел в ръцете си хаоса и го организирал, докато дяволът, напротив, всеки ден и всеки час се мъчи да срине тази организация, да разруши тази структура, отново да я превърне в хаос. Така е, нали? Но, от друга страна, цялата история ни дава безброй доказателства, че човекът като отделна личност се стреми именно към хаоса. Той иска да бъде самостоятелен. Той иска да прави само това, което му се иска да прави. Той постоянно вдига врява, че е свободен по природа. Няма нужда да се връщаме много назад във времето за примери — нека вземем все същия прословут Хнойпек!… Надявам се, че разбирате накъде клоня? Та с какво, питам ви аз, са се занимавали от памтивека до днес най-жестоките тирани? Тъкмо те са тези, които са се стремили да въведат ред в споменатия хаос, присъщ на човека, в тази възможно най-хаотична хнойпекофъфливост, те са се мъчели да я организират, да я оформят, да я строят — по възможност в една редица, — да я насочат в една точка и изобщо да я усредоточокалъпят. Или, по-просто казано, да я вкарат в калъпа. И между другото това обикновено им се удавало! Макар, наистина, само за кратко време и само с цената на много кръв… Така че сега ви питам: кой всъщност е добрият човек? Този, който се стреми да сътвори на дело хаос — известен още като свобода, равенство и братство, — или онзи, който се стреми да доведе до минимум тази хнойпекофъфливост (разбирай: социална ентропия!)? Кой от тях? Ето това е!

Чудесно успя да развие последната мисъл. Сухо, точно и в същото време достатъчно страстно… Но какво дрънка онзи там — на другия край? Ама че простак! И на работата пречи, и изобщо…

Ядосан и огорчен, Андрей изведнъж откри сред стройните редици от внимателни слушатели няколко извърнати към него тилове. Вгледа се. Нямаше никакво съмнение — бяха вратове. Един, два… шест тила! Той гръмогласно се изкашля и строго почука с кокалчетата на пръстите си по поцинкованата повърхност. Но и това не помогна. Ще ви дам аз да разберете, заплаши ги той на ум. Ей сега ще видите! Как беше на латински?…

— Квос его!^[4] — крясна той. — Вие май си въобразихте, че сте много важни, а? Ние значи сме големи, а пък вие там, долу, постоянно пъплите? Ние значи сме каменни, а вие сте гниеща плът? Ние, ще рече, дорде свят светува, ще пребъдем, а вие сте прах, еднодневки? На-а-а! — показа им той среден пръст. — А да не би някой да ви помни вас? Изпонаиздигали ви там някакви си отдавна забравени глупаци, дето си нямали друга работа… Гледай го ти — Архимед! Е, имало такъв, знам, тичал гол по улицата без капчица срам… И какво от това? При подобаващо равнище на цивилизацията за тази работа щяха да му откъснат тестисите. За да не бяга друг път. Еврика му се приискало на човека да вика… Или да вземем същия този Петър Велики. Е, добре, цар бил, император всеруски… Виждали сме ги такива. А я ми кажете каква му е била фамилията? А де? Не я знаете, нали? Ама паметници му издигнахте! Книги за него изпонаписахте! А речеш ли да питаш студентите на изпит — става една, от десет един я се сети, я не се сети каква му е фамилията. Ето колко е велик!… И да знаете, че с всички вас е така! Или никой изобщо не ви помни, само се пули и примигва, или, да речем, името помнят, а фамилията — не. И обратното: фамилията помнят — например наградата „Каленга“^[5], — ама името… пък и само името ли! Какъв е бил той? Дали е бил писател, или, общо взето, е спекулирал с прежда… Пък я си помислете, кому е нужно всичко това? Та нали, ако всички вас ви запомнят, човек ще забрави колко струва водката.

Сега Андрей видя пред себе си повече от десет тила. Това го обиди. А на другия край на масата Кацман дрънкаше все по-силно, все по-настъпателно, но все още не се разбираше какво казва.

— Примамка! — с цяло гърло изрева той. — Ето какво е вашето прехвалено величие! Примамка! Гледа ви Хнойпек и си мисли: виж ти какви хора е имало! Край, вече зарязвам пиенето, оставям цигарите, преставам да обръщам моята Фъфла в храстите и отивам да се запиша в библиотеката, та и аз да постигна всичко това… Да, ама само се предполага, че той трябва да мисли така! Пък Хнойпек се кокори пред вас, но си мисли за съвсем други работи. И ако не сложат караул пред вас, и не ви заобиколят с ограда, той ще осере всичко наоколо, ще го надраска с тебешир и ще се запъти много доволен пак при своята Фъфла. Това е то вашата възпитателна функция! Това е паметта на човечеството!… А и за какво наистина му е притрябвала на Хнойпек памет? За какъв дявол да ви помни? Виж ги ти! Не че, естествено, не е имало и такива времена, когато добрият тон е изисквал всички вас да ви помнят. Хората нямало къде да вървят и ви запомняли. Александър, значи. Македонски, роден еди-кога си, умрял еди-кога си. Завоевател. Буцефал. „Графиньо, вашият Буцефал се поизмори, а между другото не желаете ли да преспите с мен?“ Културно, образно, по светски… Сега, разбира се, в училищата също се налага да зубрят. Роден еди-кога си, умрял еди-кога си, представител на олигархичната върхушка. Експлоататор. Тука вече изобщо не е ясно кому е нужно това. Щом изкараш изпита, и шапка на тояга. „Александър Македонски също е бил велик пълководец, но защо трябва заради това да чупиш табуретките?“ Имаше един такъв филм — „Чапаев“. Гледали ли сте го? „Братлето Митка умира и за рибена чорба моли…“ Ей на, това е то цялото практическо приложение на вашия Александър Македонски…

Андрей замълча. От всичките тези приказки нямаше никакъв смисъл. Никой не го слушаше. Пред него имаше само вратове — чугунени, каменни, железни, нефритени…, бръснати, плешиви, къдрави, с плитки, нащърбени или пък изобщо скрити зад ризници, шлемове, триъгълни шапки… Не ви харесва, а? — тъжно си помисли той. Истината боде, нали? Свикнали сте песнопойци да ви възхваляват, оди за вас да четат. Егзиге монументум^[6]… А какво толкова ви казах? Е, не ви залъгвах, разбира се, не ви се подмазвах — каквото мислех, това и казах. Та аз не съм против величията. Пушкин, Ленин, Айнщайн… Но не обичам идолопоклонството. Човек трябва да свежда глава пред делата, а не да се кланя на статуи. А може би дори и на делата не бива да се кланя. Защото всеки прави това, което е по силите му. Един прави революция, друг — свирки. Ако силите ми стигат само дотам, една свирка да направя, тогава какво — да не съм лайно?…

А гласът зад жълтата мъгла продължаваше като латерна да си дрънка своето и вече се дочуваха отделни думи: „невиждано и нечувано… от катастрофалното положение… само вие… заслужи вечна благодарност и вечна слава…“. Ето най-вече това не мога да търпя, помисли си Андрей. Най-много мразя, когато започнат да ни замерват с вечността. Братя навеки. Вечна дружба. Навеки заедно. Вечна слава… Откъде се е взела тая мания? Какво вечно виждат наоколо?

— Стига си лъгал! — ревна той през масата. — Съвест нямаш ли?

Никой не му обърна внимание, той се обърна и закрета обратно, усещайки как течението го пронизва до кости — беше смърдящо течение, пропито с гадните миризми на гробница, ръжда и окислена мед… А пък този, дето дрънкаше там, не беше Изя, умърлушено си помисли той. Изя никога не е изричал такива думи. Напразно го набедих… И напразно дойдох тук. За какъв дявол всъщност се домъкнах? Навярно ми се е сторило, че нещо съм разбрал. Нали все пак прехвърлих трийсетте, време е вече да разбирам как стоят нещата. Що за абсурдна идея беше — да убеждавам паметниците, че никому не са нужни? Все едно да убеждаваш хората, че и те никому не са нужни… То може и така да е, ама кой ще ти повярва?…

Нещо стана с мен през последните години, помисли си той. Загубих нещо… Целта загубих, ето това е. Само допреди пет години точно знаех защо са нужни едни или други мои действия. А ето че сега не знам. Зная, че Хнойпек трябва да бъде разстрелян. Но защо — не ми е ясно. По-точно — ясно ми е, че тогава ще мога много по-спокойно да работя, но защо е нужно да мога по-спокойно да работя? Та нали това е нужно само на мен. За мен е. Колко години вече живея за себе си… Това сигурно е правилно: нали никой няма да седне да живее вместо мен, за мен, налага се сам да се погрижа за себе си. Ама това е скучно, тъжно е, сили нямам… И друг избор нямам, помисли си той. Ето това разбрах… Човек нищо не може и не знае да прави. Той може и знае да прави само едно — да живее за себе си. Андрей дори скръцна със зъби, съзнавайки колко безнадеждно ясна и определена е тази мисъл.

Той излезе от гробницата в сянката на колоните и зажумя. Жълтият нажежен площад, гъсто осеян с голи пиедестали, се ширна пред него. Жегата прииждаше оттам на вълни като от пещ. Зной, жажда, изнуреност… Това беше светът, в който трябваше да живее и следователно да действува.

Изя спеше на сянка, изтегнат по корем на каменните стъпала и заврял лице в разтворената книга. Отзад на панталоните му зееше дупка, а краката му с подпетените обувки бяха неестествено изметнати. Той вонеше от километър. Немия беше до него — клекнал, със затворени очи, облегнат на колоната, а на коленете му лежеше автоматът.

— Да вървим — уморено рече Андрей.

Немия отвори очи и стана. Изя вдигна глава и погледна към Андрей през подпухналите си клепачи.

— Къде е Пак? — попита Андрей и се озърна.

Изя седна, зарови свитите си пръсти в прашната буйна коса и взе ожесточено да се чеше.

— По д-дяволите… — промърмори той неясно. — Слушай, гладен съм като вълк, не издържам вече… Кога най-сетне ще ядем?

— Ей сега тръгваме — рече му Андрей. Той продължаваше да се озърта. — Къде е Пак?

— Отиеилиоекаа — отвърна Изя, прозявайки се зверски. — Пфу, съвсем се скапах от тази жега, дявол да я вземе…

— Къде отиде?

— В библиотеката отиде — Изя скочи, вдигна книгата и се опита да я натика в торбата. — Решихме, че докато той подбира книгите… Колко е сега часът? Моят май е спрял…

Андрей погледна часовника си.

— Три — рече той. — Да вървим.

— Няма ли първо да хапнем, а? — плахо предложи Изя.

— По пътя ще ядем — каза Андрей.

Обзело го бе някакво смътно безпокойство. Нещо не му харесваше тази работа. Нещо не беше в ред. Той взе от Немия автомата и като присви предварително очи, пристъпи по нажежените стъпала.

— Ето на… — мърмореше недоволно Изя зад гърба му. — Сега пък ще ядем по пътя… Ти го чакаш честно и почтено да се върне, а той не ти дава да се наплюскаш като хората… Ей, Немия, я дай тука торбата…

Андрей крачеше бързо между пиедесталите, без да се вглежда. И той беше гладен, стомахът му се бе свил на топка и го глождеше, но нещо го подтикваше да върви и да върви по-бързо. Той понамести ремъка на автомата да не му убива на рамото и мимоходом пак погледна часовника си. Все така показваше три часа без една минута. Той вдигна китката до ухото си. Часовникът беше спрял.

— Ей, господин съветник! — подвикна му Изя. — Дръж.

Андрей се спря и взе подадените му от Изя два сухара с тлъсто, консервирано свинско месо между тях. Докато разглеждаше в движение сандвича — откъде е по-удобно да го захапе, — Андрей попита:

— Пак кога тръгна?

— Ами почти веднага тръгна — изломоти Изя с пълна уста. — Двамата с него огледахме този пантеон, не открихме нищо интересно и тогава той тръгна.

— Не биваше — каза Андрей. Той разбра какво го безпокоеше.

— Какво не биваше?

Андрей не отговори.